Блага вест | Култура – Брой 27 (2775), 15 юли 2011

Новият електронен портал на Ватикана, News.va, е вече факт. На 29 юни, в деня на светите апостоли Петър и Павел, той бе лично стартиран от украсената с Annulus Piscatoris папска ръка, като веднага след това светът бе уведомен за случилото се с паметния първи папски „туит”:
„Скъпи приятели, току-що пуснах сайта News.va. Хвала на нашия Господ Исус Христос! С молитвите ми и благословията ми, Бенедикт XVI“.
Twitter общността така се прехласна от новината за присъствието на самия Папа в социалната мрежа, че същинската новина, пускането на News.va, тутакси мина на втори план.
За разлика от стария сайт Vaticana.va, новият е стилно изчистен от декорации за сметка на многофункционалността и удобството. Порталът засега е на английски и италиански с тенденция да се появят версии и на други езици, като латинска версия засега не се предвижда, вероятно като нещо излишно в комуникацията с миряните. По думите на ръководилия разработката на News.va, кардинал Клаудио Мария Чели, точно това е и целта на новия портал – да подобри не само вътрешната комуникация на административно ниво, но и комуникацията на Ватикана със света навън. За целта News.va ще агрегира новините от другите информационни канали на Ватикана (блогове, радио и телевизионни излъчвания) и ще бъде интегриран със социалните мрежи Twitter и Facebook.
Тази иновация се случва в един особено неспокоен за микроскопичната монархо-свещеническа държава период. При все, че цялата й най-нова история е низ от скандали, най-пресният, този, случил се в края на месец май, надмина очакванията и на най-закоравелите любители на еклесиастично порно. Тогава на Папата му се наложи да закрие достопочтения и стар почти колкото самото християнство цистерциански манастир „Санта Кроче ин Джерузалеме“ в Рим,  тъй като той бе превърнат от новия си абат и бивш моден дизайнер от Милано, Симоне Фиорасо, от хранилище на свети реликви в място за ексцентрични забавления в стил Playboy на аристократи и на звезди от цял свят. След като дори на Youtube се появиха клипове със „светите танци” на бившата стриптизьорка и понастоящем монахиня, сестра Anna Nobili, за Ватикана би било фатална грешка да не вземе в свои ръце грижите за своята собствена репутация онлайн. Дори да прозвучи цинично, както всеки един бизнес, така и католическият трябва да посегне към инструментите на социалната web като към начин да заздрави и персонализира връзката с потребителите си. Защото напоследък Църквата е точно това – бизнес.
Навярно много от потребителите на туитър помнят как на 22 януари 2010 Едуард Пентин от Националния католически регистър (National Catholic Register), най-стария национален католически вестник в САЩ, внезапно се появи в мрежата и бе посрещнат от потребителите много добре. Всички останаха с чувството, че Ватиканът стартира тази нова комуникационна инициатива в съответствие с папското послание по случай 44-тия Световен ден на комуникациите от 16 май 2010,  в което той окуражава свещениците да ползват инструментите на социалната web с цел по-ефективно разпространяване на божието слово. Три дена по-късно неавтентичността на постингите бе открита от един от Ватиканските репортери и той пусна в блога Catholic News Service разобличителен постинг, озаглавен „Кой туитва от името на Ватикана”. Измамникът замлъкна, а през март същата тази година се появиха и автентичните ватикански профили на Twitter (цели шест!), като интересното бе, че съвпаднаха хронологически с обръщението на папата към ирландските католици по повод нашумелия случай със свещенически сексуален тормоз. Покрай извиненията към жертвите там се съдържаше и призив към свещениците за повече честност и прозрачност, прилагане на нови и по-строги мерки срещу сексуалните злоупотреби и по-добро коопериране с цивилната общност в такива случаи.
Може би покрай опасението, че загубата на авторитет рано или късно ще доведе и до загуба на легитимност, а оттам и на привилегированото положение на брокер в търговията с църковни имоти и услуги, католическата църква вярва и в това, че е необходима на хората – институция, достойна за нещо повече от това да пълни развлекателните рубрики и криминалните хроники със скандалите си.

Комуникация | Култура – Брой 25 (2773), 01 юли 2011

„Политическите идеологии, които се излъчват от индустриалните институции и организации – от основания от нацията-държава демократичен либерализъм до трудово базирания социализъм, се оказват лишени от действително значение в новия социален контекст.”
Това е цитат от заключителната част на „Силата на идентичността” на Мануел Кастелс и на пръв поглед няма връзка със случилия се наскоро гей парад и шума около него – дебати, пиар заигравания с медии и политици, маркетинг, реклами. Започвам с него, защото чудесно въвежда в действителността такава, каквато е – променена. Активността на гей хората е просто симптом на тази промяна.
И така: започнах с Кастелс, защото разиграващите се пред очите ни сюжети, макар и част от локалното настояще, са били очертани от него още през 90-те като следствие на информационната епоха, изместила индустриалната, заедно с всички онези институции, върху които в близкото минало са се крепели гражданското общество и социалният договор между капитала, труда и държавата. Като че ли в очакването си да видим най-сетне този договор, сключен у нас, и да доживеем превръщането си в „нормална държава”, ние не забелязваме, че гражданското общество колабира в глобален мащаб. То е застрашено, от една страна, от агонизиращите, но все още способни на репресии нации-държави, а от друга – от разкъсващите го глобални потоци на власт, пари и информация.
Какво имаме днес и по-специално у нас? Имаме бум на безсмислените и безсилни опити за възвръщане на легитимността на разни отживели идентичности (политически партии, работническо движение, религия, семейство); имаме също така, както би казал Кастелс, „радикален индивидуализъм” (поне привидно); имаме и „националистическо преутвърждаване на останките на държавните структури, изоставящо всяка претенция за легитимност и заграбващо от историята принципа на властта в името на властта, увивайки я в националистическа реторика.” Точно това и наблюдаваме, при това с огромна тревога: държавата започва да фаворизира тази, иначе доскоро маргинална форма на съпротива, срещу глобалните потоци – национализма!
Имаме, обаче, и огромен брой чисто нови и много активни идентичности на съпротивата: гей движение, феминистки, еколози, антирасисти, opensource.
Това, което нямаме, е комуникация помежду им. Именно липсата на комуникация в епохата на комуникациите е нещото, за което си струва да се говори, и то много. И с риск да прозвуча лично, не четенето на Кастелс, а именно опитът ми на писател-проект ме е отвеждал много пъти в лагера на тези „идентичности на съпротивата”, където, чувствайки се призвана да комуникирам, съм успявала да достигала до немалко болезнени изводи: тези общности са склонни да развиват особен колективен аутизъм по отношение на властта. Опитвайки се да отстояват автономията си, те резигнират и никога не предприемат атака срещу гнетящите ги институции. Те избягват да общуват и с другите идентичности, колективни или не. С особена неприязън подхождат към индивидуалните самоопределения, разбира се. И ако все пак комуникират, то е не от солидарност, както уж казват, а просто мимикрия, чиста стратегия за оцеляване, хибридизираща идентичностите, но не надхвърляща комуналната „вътре-вън” дилема. Това не води до социална промяна, а само размива идентичностите и проблемите им.
Но има и по-лош вариант. И го наблюдавам като че ли да се проявява понякога в ГЛТБ общността – готовност за опортюнистично договаряне с властта в името на облаги! Споменаването на всичко това не би ме направило по-популярна, но смея да твърдя: всички тези движения, и ГЛТБ конкретно, не са изолирана общност с чисто нейни си проблеми. Тя е част от обществото. Не е нужно това общество да бъде уверявано в нормалността на гей-хората, за да се научи то да ги приема. Те, обаче, са просто длъжни да комуникират. Не да се маркетират или рекламират, а да си възвърнат чувството за мащаб и да проектират своята индивидуалност върху тази на обществото. Само така могат да бъдат разпознати и разбрани, а ако не, да воюват за правата си.
Ще завърша отново с Кастелс: бъдещето е на т.нар. „проектни идентичности, потенциално способни да конструират ново гражданско общество и евентуално нова държава.”
Послепис: Докато приключвах с този текст, се появи и първият признак, че това е възможно да се случи!

La Conquista или договаряне на цените? | Култура – Брой 22 (2770), 10 юни 2011

„Eлектронното Г-8“ – под това име медиите популяризираха срещата на високо ниво, събрала на 24 май в Париж директорите на някои от най-големите интернет-компании в света (Джеф Бейзъс от сайта за електронна търговия Amazon, Джими Уейлс от Wikipedia, Марк Зукърбърг от Facebook, Ерик Шмит, бивш изпълнителен директор на Google и др.) с политическите лидери на 8-те най-развити страни. Очакваше се срещата да протече бурно, така и стана. Поне медиите се постараха, да оправдаят очакванията. BBC, например, отрази събитието със статия, озаглавена „Гневна говорилня, това е-Г-8 форумът“ и отдели половината абзаци на описание на сблъсъците с френската страна на видния защитник на мрежовите свободи и бивш лирик на групата Grateful Dead Джон Пери-Барлоу.

Техноблогът на FinancialTimes  също не отстъпи по живописност в медийното отразяване на тези сблъсъци: „Интернет е новата граница, нова територия за покоряване“ – заявява по конкистадорски президентът Саркози. „И аз съм в Париж, за да го спра“ – „туитва“ в отговор техно-аборигенът Барлоу. И светът аплодира!
Агенция Синхуа пък, противно на славата си на подчинена на цензурата медия, набляга на безпристрастен анализ на ролята на правителствата в иновациите и дигиталната икономика. Кое пречи повече в мрежата: намесата на държавата или законовият вакуум? И кое е по-опасно: свръхрегулацията или интернет да си остане паралелна надзаконова и отвъдморална вселена, в която фундаментални принципи на човешкото общежитие не важат?
Нашите медии не казват нищо кой знае колко по-различно. По-интересни, макар и крайни, са някои от читателските коментари. „Фашизъм в действие!” – е написал анонимен коментатор на статията в Дневник.
И следва цитат от Фашистката доктрина на Мусолини: „Фашизмът трябва по-правилно да се нарече корпоратизъм, защото това е перфектно сливане на властта между корпорацията и държавата.“
Други пък са неоправдано снизходителни към политика Саркози, очевидно наясно с концепцията за „безсилната държавата”, но не приемащ я като неизбежност.
Какво всъщност предстои? Война между световете? Кой от двата свята ще претърпи крушение: този на държавността, европейския тип държавност, с традиционното зачитане на индивида, неговата собственост и неприкосновеност или американският с неговата технократична отвореност и пропускливост? Да не би стара Европа да се опитва отново да колонизира Америка? Или този път е обратното: стара Европа се брани от технологична Америка, която през последните няколко десетилетия се опита да канибализира света, глобализирайки го?
Представяйки си това e-Г8 сборище (което някои любители на конспирацията сравниха с „групата Билдерберг”), в ума ни не може обаче да не възникне една леко неприлична от чисто проксемична гледна точка представа: далеч от зорките очи на медиите, корпорации и държави в непринудено общуване помежду си? Медиите са се постарали да ни покажат очакваното, но какво би се случило, ако двете страни в спора се договорят – политиката, призвана да защитава обществени интереси, и частният бизнес с неговия неизменен личен интерес? Защо някоя от страните да изгубва играта, ако могат и двете да спечелят за сметка на някой трети, за сметка на нас, простите интернет-потребители?
„Един обществен договор не може да се изготви просто чрез струпване на едно място на индивидуални стремежи…“ – твърди президентът Саркози пред делегатите, вероятно и от наше, на мрежовите граждани, име. Принудени, обаче, все повече да живеем в полето на догадките, на вероятностите и на недотам веселите си очаквания, имаме, ако не друго, то поне право на известен цинизъм: Какво ще стане, ако Ерик Шмид намери общ език с привърженика на „трите удара” Саркози и се договорят за едно иновативно прилагане на „ботове“ в мрежата за по-ефективна борба с нарушителите на авторските права и морала? Ботове, които автоматически ще претърсват мрежата за нарушители и съответно автоматически ще пристъпват към екзекуции, изхвърляйки провинилите се от дигиталните райски градини завинаги.
Какво би станало, ако световете наистина се помирят в името на един единствен, всеобщ, свръхрегулиран и хиперадминистриран прекрасен нов свят?

Зад гърба на Новия колос* | Култура – Брой 19 (2767), 20 май 2011

Президентът Обама, за който цял свят знае, че е силно привързан към своето BlackBerry**, вече официално може да бъде наречен „главен писач на есемеси на американската нация“. За какво иде реч? На 10 май в в блога на Los Angeles Times се появи анонс на нов почин на американското правителство – система за предупреждение при бедствия, аварии и тероризъм, наречена Лична локална предупредителна мрежа (Personal Localized Alerting Network) или съкратено – PLAN.

Системата работи засега само на територията на Ню Йорк, но се очаква до края на годината да обхване цялата страна. PLAN представлява разширение на предупредителната система на Федералната комисия по комуникациите, ползвала досега за емисиите си радио и телевизионни канали, и ще се осъществява с техническото съдействие на доставчиците на мобилни услуги и федералната служба за борба с бедствията, FEMA.
FEMA гарантира, че новата екстра няма да блокира в гъстонаселените райони така, както става с обикновените мобилни услуги. Също така, потребителите няма да са длъжни да се абонират за нея – тя ще им се предоставя автоматично и безплатно. Спешните съобщения ще са само от три типа:
1. спешни съобщения за аварии и бедствия в района;
2. т.нар. AMBER съобщения („America’s Missing: Broadcasting Emergency Response“) за изчезнали граждани;
3. есемеси от президента.
С цел да са от полза и за незрящи и хора с увреден слух, PLAN съобщенията ще притежават уникален сигнал, комбиниран с вибрация.
Потребителите ще могат да блокират при желание услугата с изключение на съобщенията от президента.
Тази прясна новина е доста коментирана в САЩ в момента и в интерес на истината, повечето коментари са в духа на: „Напред към 1984!“. И наистина: с каква цел се предприема тази мярка? В Америка се очаква неспокойна в метеорологичен смисъл година, но може ли да се разчита на телефони в ситуация на реално бедствие? И колко ще струва PLAN на данъкоплатеца? Ако това не е оптималното решение за действие в райони с чести бедствия (в Япония дали действа подобна услуга?), не става ли дума за поредната „мярка за сигурност“ на американското правителство? А и какво толкова би имал да съобщава президентът на обикновените граждани, та да държи на възможността да нахлува в частния им живот по всяко време?
Доста американци се опасяват, че системата PLAN, всъщност, има за цел да направи телефоните по-лесно подслушваеми и следими и да могат службите да засичат по-лесно всяко едно струпване на хора на едно място.
Като се имат предвид последните мерки за сигурност по летищата (скрийнинг на пътниците, ползване на семантични методи за обработка на личните им данни и търсене на корелации между такива несъществени признаци, като възраст, националност, част от номера на лични документи, ползвани стоки и услуги и склонността към тероризъм) и съвсем прясната, макар и не точно технологична новина, че в щата Индиана полицията вече може да нахлува в частни домове, когато пожелае, без да е нужно специално разрешение, параноята сред гражданите на САЩ е напълно оправдана. Картината, обаче, няма да е пълна, ако не добавим към нея и казаното от Асандж в едно скорошно интервю за Russia Today  и по-точно тази част от него, която засяга три от най-популярните онлайн услуги в Америка – Facebook, Yahoo и Google. Според думите му, „това са най-чудовищните машини за шпиониране на свободните граждани, изобретявани някога“. Те дори не действат по официална призовка, а благодарение на вградените в тях интерфейси, т.е. непрекъснато. Тези интерфейси, според Асандж, са изобретени специално за нуждите на американските разузнавателни служби. „Могат ли наистина да обработват милиони и милиарди дневни постинги и да добият от тях смисъла, който съдържат, после да нормализират данните, а после да го филтрират, да разпознаят моделите и накрая да получат нещо, което да оправдае усилията? Да, могат. (…) Плашещо е да се види колко бързо могат да бъдат открити зависимости между данните. Проблемът е, че на повечето хора, работещи с масиви данни, никой не им е казал, че корелациите са вероятности, а не абсолюти.“
–
* Новият колос – заглавието на сонет на Ема Лазарус, гравиран на пиедестала на Статуята на свободата.
** Blackberry е канадска марка телефони, прочути най-вече с капацитета си на безжични устройства за пращане на и-мейли и кратки съобщения.

Нещо се е случило с езика! | Култура – Брой 18 (2766), 13 май 2011

На 3 май, Световния ден на свободата на пресата, на сайта за разследваща журналистика Биволъ бе публикувана статия, озаглавена Wikileaks: Българските медии – продажност и корупция.
Статията представлява анализ на състоянието на медиите у нас и на тенденциите в развитието им, направен въз основа на секретната грама на посланик Нанси Макълдауни до Държавния департамент и допълнен с информация от други източници – грами от посолствата на други балкански държави, анализи на Сметната палата и т.н.
Един Световен ден предразполага към дистанция и замисляне върху глобалното състояние на нещата, но в името на последователността ще маркирам някои възлови елементи от локалния пъзел, който Balkanleaks очертават и който разкрива тенденции, някои от които не само локални:
1. Политическите партии у нас „заплащат на черно журналисти, издатели и ТВ продуценти за интервюта и новинарско отразяване“.
2. „Купуването“ на медии става и официално, чрез договори за „информационно медийно обслужване“, а заплащането става с пари на данъкоплатците.
3. Политика, бизнес и медии се хибридизират помежду си, а границите между платения пиар и автентичната журналистика се размиват.
4. Сред собствениците и редакторите в големите национални електронни и печатни медии има немалко бивши сътрудници на комунистическата политическа полиция.
5. Властта у нас прави опити да ограничи медийната свобода чрез закони, с което страната ни си съперничи може би само с Гърция.
6. Аудиторията на сериозната преса мигрира към жълтата и това води до срив в нивото на журналистиката като цяло.
Дотук обаче с цитирането на анализа на грамата на Макълдауни. Тя може да бъде прочетена на Биволъ в превод на български и в оригинал на Balkanleaks  и извън контекста на моите собствени разсъждения, които неизбежно ще се сторят марксистки някому. Всъщност, разсъжденията ми, провокирани от публикацията на Balkanleaks на датата 3 май, са относно това, какво се е случило с езика, та вече е почти невъзможно да се гледа на него като на някаква прозрачна система за размяна на идеи и информация? Езикът става все по-ирелевантен и в същото време все по-важен! Тече повсеместна колонизация на всички области на живота ни от езика! Животът ни е буквално канибализиран от него!
В момента тече не само необратимо сливане на жълтата и сериозната преса, на политика, бизнес и медии и не само у нас. Преплитат се помежду си, посредством езика, всички дейности, свързани с употребата му: политиката, изкуството, образованието, науката, новините, забавлението, рекламата, трудът. Всички те клонят към една обща и безалтернативна, еднородна маса, бълвана от тези нови, т. нар. креативни индустрии. А политика, абсорбирана от креативните индустрии, вече не е политика. Маркетингът вече не е просто маркетинг. Изкуството пък, само по себе си, вече е нищо, ако не е впрегнато в каручката на някаква утилитарност. В крайна сметка, тъкмо благодарение на просмукването на езика на всички нива на нашия живот и дейност, в обществото тече радикална деполитизация и то точно в смисъла на демодираното уж „общество на спектакъла“. За тези, които все още дебнат кого да изобличат в левичарство: дори „архетипите“ на лявото и дясното са се слели и са вече неразличими един от друг. Благодарение на езика!
В условията на „хиперкапитализъм“ ние сме част от една глобална система за електронен обмен и търговия с лингвистифицирани, флуидизирани, превърнати в стока ценности. Може ли икономика, разчитаща на нещо толкова нееднозначно и несигурно, каквото е смисълът на изговореното и написаното от нас, да функционира безпроблемно?
Въпросът е риторичен!
Но да се върна към грамата на Макълдауни. Много от нас със сигурност пак ще попитат: и какво следва от публикацията й? Какво ще се промени от разсекретяването и на други грами занапред? Вероятно много неща, но на първо време ще се промени нашето собствено отношение към информацията. Докато гледаме на нея с рефлекса на закоравели любители на сензации и жълта преса, тя ще си остане безполезна.
P.S. Поради чисто техническо смущение по канала ми за комуникация с г-н Чобанов и в името на точността на всичко свързано с Balkanleaks, публикувам отново един от въпросите си и точния отговор, даден ми от г-н Чобанов (вж. Култура, бр. 16 от т.г.):
– Какво ще определя интервала между отделните публикации на грами и как ще се избегнат упреците в изчакване на подходящия, от гледна точка на някаква конюнктура, момент?
– Ще се стараем да публикуваме по една или две теми на седмица. Какво и кога ще публикуваме, е въпрос на редакционна политика, като целта ни все пак е публикациите да имат отзвук, а не да потъват поради липса на подходящ информационен фон.

Енциклопедия на престъпността | Култура – Брой 16 (2764), 29 април 2011

На 21 април сайтът за разследваща журналистика „Биволъ“ уведоми читателите си, че в скоро време възнамерява да публикува резюметата на над 1000 дипломатически доклада от периода 1986 – февруари 2010 г. в които се споменава България и други някои страни от региона. Архивът се състои от дипломатически доклади предимно от американското посолство в София от над 3000 страници, съдържащи над 1100000 думи. Оригиналното им съдържание ще може да бъде видяно най-напред в сайта Balkanleaks преди официалната им премиера на Wikileaks. На сайта е публикувана графика, от която се вижда, че повече от половината са с гриф “Поверително” и “Секретно”. Има и диаграми, посочващи кои са най-често срещаните ключови думи, имена на партии и политически лидери. Явно ни очаква своеобразна хроника на злото, някаква изчерпателна „енциклопедия на късния български преход“, из която ще можем да навигираме лесно, за да научим в детайли кои са главните действащи лица (лидери, партии, престъпни босове, бизнесмени) и връзките в които влизат помежду си (организирана престъпност, корупция, пране на пари, опорочаване на съдебни дела, посегателство върху свободата на словото).
Коментарите, на които се натъкнах в социалните мрежи и във форума на самия сайт, засега са в познатия диапазон: от скептичното: „И какво ще се промени с огласяването на грамите?“, та до възмутеното: „Огласяването на информация, засягаща държавни работи, е недопустимо безобразие“.
На скептиците вероятно трябва да се отговори така: дори и да знаем какво се случва у нас, останалата част от света също има право да узнае – това първо. И второ: когато процесите в света текат глобално, наивно е да се мисли, че нашите собствени проблеми са дребни, локални, засягащи единствено нас, а не част от световните.
На възмутените етатисти пък би следвало да се отговори, че публикуването на секретни грами не е банално киберхулиганство, целящо да забавлява плебса с непочтителност към институциите в жълт вестникарски стил. Все пак, светът, в който живеем, не зависи от волята на олимпийски богове, а от действията на обикновени простосмъртни. И ако нашата лична информация напоследък представлява интерес за кого ли не, без нито една институция да е в състояние да ни гарантира неприкосновеност, няма причина да не желаем и ние на свой ред да бъдем информирани: за тези, които ни управляват, за начина, по които биваме управлявани, за евентуалните последствия от тяхното управление. Изгубилите легитимност институции би следвало да изгубят и възможността да ни тероризират.
Всъщност, има някои въпроси, които трябва, да бъдат зададени на „Биволъ“. Аз го сторих и получих веднага отговор от Атанас Чобанов, един от двамата основатели на сайта:
В какво ще се състои обработката на грамите и каква информация ще се изгуби по време на обработката?
Заличава се информацията за информаторите на американското посолство, които не са политически или публични фигури и биха могли да бъдат реално застрашени.
По какъв точно начин циркулира информацията между Balkanleaks и Wikileaks?
„Биволъ” получава от Wikileaks достъп до грамите, публикува свои преводи и анализи на български по избрани теми, а на balkanleaks.eu ще се публикуват текстовете на грамите на английски и резюме на анализите на английски. Уговорката с WLcentral е да се публикуват анализите на английски и при тях.
Какво ще определя интервала между отделните публикации на грами и как ще се избегнат упреците в изчакване на подходящия, от гледна точка на някаква конюнктура, момент?
Wikileaks ще публикува с няколко дни закъснение редактираните текстове на грамите на своя сайт. Това е нормалната практика, установена при работата с други партньорски издания, за да се даде възможност на партньорите да привлекат повече читатели на аналитичните материали.
В заключение Атанас Чобанов сподели: автентичността на лийковете може да се гарантира единствено от това, че са предоставени по силата на споразумение, подписано лично от Джулиан Асанж при среща на живо. Досега няма сведение представител на Държавния департамент да е отрекъл автентичността на грамите.

 

Писатели и Държава | Култура – Брой 15 (2763), 22 април 2011

Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, подлежи на наказание лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет до десет хиляди лева, както и с обществено порицание. – това гласи промяната в Наказателния кодекс, която толкова наши медии цитираха в последните дни и която раздели гражданите на два лагера: в единия лагер са уверените, че „това е краят“, а в другия – доволните, че най-сетне се прави опит да се регламентира тази все по-масово и все по-безотговорно упражнявана дейност, писането.
Тази локална новина почти съвпадна с друга една, докладвана от Reuters: „Руският интернет души дисидентството“. Това дори не е новина за тези, които следят какво се случва от 2004 насам в руския интернет, бурните събития в Близкия Изток, обаче, видимо са интензифицирали процеса, защото във „Ведомости“ четем за „брояч за екстремизъм“. Федералната служба по надзора в сферата на връзките, информационните технологии и масовите комуникации (Роскомнадзор) обявява конкурс за разработка на система за автоматичен мониторинг на публикациите и коментарите в електронните средства за масова информация и тази система трябва да може да разпознава всякакви призиви към терор, „насилствено изменение на основите на конституционния строй“, възбуждане на расова и всякаква друга дискриминация и препятстване на закона, пропаганда на нацизъм, разпространение на порнография и т. н. Системата също така трябва да разпознава информация, въздействаща на подсъзнанието (sic!) на хората и (или) оказваща вредно влияние на тяхното здраве. Иновацията има главно две цели. Едната е да облекчи „ръчния труд“ на чиновниците от федералната служба по сигурността, занимаващи се специално със следене на СМИ. Другата цел е политическа и е предотвратяване у населението дори на мисълта за бунт. Това руските власти наричат не „контрол над интернет“, а „работа с интернет“. Важна роля в тази „работа“ в Русия изпълнява една регистрирана през февруари т.г. нетърговска организация, наречена „Лига за безопасен интернет“, чиято цел е „изкореняване на опасния контент по пътя на саморегулацията на професионалното общество на участниците на пазара“.
Русия очевидно прилага по-софистициран контрол от Китай, но също гледа изпод око и на търсачката Google. Правят се опити да се разбере „какви точно манипулации с енергията на народа в Близкия Изток са били извършени“ напоследък, като идеята е размириците да не се повторят и в Русия. Не се знае доколко Google са склонни да си сътрудничат с руската държава, но Госдумата и без това взима мерки – все по-строги закони и все повече отговорности за собствениците на електронни СМИ и особено за собствениците на социални мрежи.
Руският тип държавност си остава пословичен с незачитането на индивида, но тепърва можем да си представим до какви нови висини на абсурда ще доведе автоматизацията на контрола.
Та така: държавите Русия и България, също както ненадминатият Китай, се боят от електронните СМИ и е ясно защо. Какво се случи, обаче, в Унгария в края на миналата година? Каква беше тази неочаквана непреклонност на унгарския премиер Виктор Орбан, с която той защити своя нов медиен закон от критиката на Европа?
Какво изобщо се случва?
В глобалния, непризнаващ граници, оплетен в мрежите на какви ли не видове трафик нов свят, националните държавите търпят извънредно тревожни мутации. Те скоропостижно губят възможността да гарантират каквото и да било в своите граници, а с това и легитимността си, но бидейки застрашени, както никога досега, губейки монопола си над надзора и наказанието, те не губят капацитета си за надзор и наказание. Даже напротив, усъвършенстват го.
В идеалната Държава писателите, журналистите, пиарите, рекламистите и прочие злоупотребяващи с нееднозначността на езика ще станат излишни. Държавата, в която живеем, обаче, далеч не е Платонова и определено няма да се доближи до нея, ако накара писателите да замлъкнат. Със или без индивиди, „злоупотребяващи с енергиите на народа“, бунтове и революции ще продължат да се случват там, където всичко друго е престанало да се случва.

 

Граждани? Потребители? Тълпа? | Култура – Брой 14 (2762), 15 април 2011

В състояние ли е интернет да роди нова политическа партия? Би ли имала тя успех на изборите? Напоследък това са сякаш очакванията (а дали не и опасенията), свързани с мрежата у нас.
Според мнението на Антоний Гълъбов,  публикувано във вестник „Класа“ на 5.04.2011, каквито и инициативи да се подемат в интернет, те няма да доведат до нищо реално. Защото „интернет не прави политика“. Протестите не секват, недоволството от управлението е голямо, но потребителите на социалните мрежи по рефлекс се отдръпват, щом им се заговори за партии. Защо така? Сигурно защото динамизмът на средата е такъв. Егалитарната, плоска структура на мрежите и анархистичният начин, по който текат процесите в тях, изключват възможността за институционализиране на каквато и да било позиция. Дали обаче невъзможността за навлизане в политиката е равносилно на невъзможност за повлияване на политиката? Единственият анонимен коментар под статията на Гълъбов го казва, ако не ясно, то поне кратко: „… най-добре да се попитат Зин Ел Абидин Бен Али – бившият туниски деспот, както и Хосни Мубарак.“
Според г-н Гълъбов, виртуалното пространство и реалната политика са паралелни вселени, в смисъл, че не си взаимодействат. Всъщност, не е съвсем така. Вярно, начинът, по който се появяват и изчезват нещата във виртуална среда, е различен от този, по който това се случва в реална, но интернет е агора, място за реторика и разпалване на емоции. Оттам започва всичко, за да свърши на площадите в Кайро, Тунис, Триполи, Минск, Киев, Лондон, Краков. Това са места за съвсем реални кръвопролития, а кръвопролитията никога не са без последствия.
Проблемът е в нас, не в интернет. За да влияем, трябва да сме личности. А личностите у нас са кът. Личностите не са непременно непоносими, съзнаващи превъзходството си, податливи на корумпиране индивиди, защото да влияеш, не означава непременно да се стремиш към власт. Не интернет, а средата у нас бърза да ги погълне, явно от страх, че се появяват нови тирани. В тази връзка ми се ще да допълня картината с едно бързо напомняне за средата на 90-те на миналия век и движението на сапатистите.
Това движение е забележително с много неща и едно от тях е оптималният начин, по който използва медията интернет за комуникация със света, за координиране на действията между отделните отряди и за избягване на излишните кръвопролития. Със своята последователност, сапатистите и по-специално техният забележителен лидер Маркос не позволиха манипулации и подмяна по медийното трасе на посланията си.
Истината е, че в крайна сметка те не влязоха в реалната политика и не й повлияха в смисъла на думата, ползван в статията, цитирана горе. Те не основаха партия и не се институционализираха, въпреки огромната подкрепа, която си бяха извоювали, но то бе просто защото не това бе целта им. Влизането в реалната политика (разбирайте във властта) не би могло да се случи без компромиси. Но бунтът им бе успешен в смисъл, че изпълни целта си – да променят дълбинно бъдещето на Мексико, оказвайки съпротива на безогледната модернизация и новия глобален ред. Ролята на интернет в техния успех несъмнено бе голяма.
От времето на сапатистите насам интернет доста се измени – от радикално нова и революционна среда, тя се превърна в евтино забавление за масите, от място за подривна активност – в поле за подривен маркетинг, в това число и политически. Дотком катастрофата не донесе кой знае каква фундаментална поука за глобалните златотърсачи – комерсиализирането на мрежата не спря, само дето доби лицемерно социален web 2.0 оттенък. А какво би могло да бъде по-ефективно за превръщането на гражданите в апатична и объркана тълпа от всекидневната доза маркетингова демагогия?
Дали, обаче, стагнацията от 2008-ма и семантична web 3.0, идваща да ни спаси от информационните полюции, ще доведе до нещо по-различно? Дали отворените „социални“ интерфейси няма да намерят своята зловеща алтернатива в дълбинната дезинформация, цензура и следене; и в окончателния колапс на човечеството в „мрежата от предмети“? Как би изглеждал един бунт в днешно време? Wikileaks може би ще успее да постигне целта си по начина, по който и сапатистите успяха – без лидерът им да идва на власт.
В тази перспектива струва ли си изобщо да се питаме: до охлокрация или до демокрация водят бунтовете, започващи в мрежата?

Литературата като данни | Култура – Брой 13 (2761), 08 април 2011

Едно от най-обсъжданите мрежови събития наскоро насам е, че федералния съдия Дени Чин отхвърли споразумението от 2009 г. между Google и група издатели и автори – и така възпрепятства един от най-амбициозните проекти на компанията: да цифровизира всички книги, издавани някога, и да ги направи достъпни за всички хора в мрежата в най-голямата онлайн библиотека. Какво стои зад този идеализъм и това ли е единствената цел на Google – да дарява на света съкровищата на духа?
Първоначалното недоволство срещу този проект е от 2005-а, когато компанията направи претърсваемо съдържанието на милиони дигитализирани книги в своя проект Google Books и с това предизвика недоволството на Гилдията на авторите и Асоциацията на американските издатели. Те твърдяха, че малките късчета достъпен текст нарушават техните авторски права – нещо, което на много от нас се видя като лишено от здрав разум скъперничество. Точно опитът да се изглади този конфликт доведе до споменатото по-горе споразумение ( Amended Settlement Agreement) през 2009-а. Според този обемист и засукан документ, компанията трябваше да взима 37%, а авторите 63% от печалбата от всяко произведение, но ето че строгият взор на закона дойде съвсем на фокус и фиксира действителния проблем: монополизмът на една единствена компания над световното културно наследство.
Недоволство предизвиква и монополът над произведения, защитени от авторско право, но чиито собственици са неизвестни или не могат да предявят иск за нарушаване на правата. Засега Google има изключителното право да дигитализира и търгува с достъпа до тези произведения.
Друг един болезнен проблем е неприкосновеноста на читателите. Традиционно съществуват строги стандарти в библиотекарската етика, ако и четенето да не минава точно за престъпление. Това, което се случва с нас като читатели онлайн, обаче, би следвало да ни притеснява по много причини. Една технология, един алгоритъм на търсачка нямат лично отношение към нашите вкусове, но факт е, че покрай основната си дейност – да ни предоставят данни, технологиите трупат данни и за нас. Компилираното по този начин наше досие може да бъде предоставяно от собствениците на търсачки на кого ли не (бизнес партньори, ищци, следователи) и по какви ли не причини. Стандарти в този „алъш-вериш“ все още няма.
С въпроса за инвазията на технологиите в интимния ни читателски свят с особено рвение са се заели Електронна граница (EFF) и Американският съюз за граждански свободи (ACLU) .
Въпросът бе поставен остро още през 2009-а, когато дори бяха очертани известни насоки в решаването на проблема: позволяване на анонимизация, потребителски контрол над излъчваната информация и т.н. , но прави впечатление че EFF и ACLU виждат заплаха за гражданите единствено от страна на държавата и разследващи институции, а се пропуска една много съществена страна на „идеализма“ на Google. Това, което все още остава в сянка и недостатъчно обговорено, е превръщането на световното културно наследство и в частност на книгите в… данни. Това засяга не толкова читателите, колкото творците и дори бъдещето на човешкото творчество, при това не като тяло, материално или не, и възможния брой копия на това тяло, а творчеството като „контент“.
Какво в базисната комерсиална политика на търсачките се е изменило, та да не спъват те с дейността си науката или творчеството? Дали не продават те информация на издателите, въз основа на която пък те да моделират своите издателски политики, които, както знаем, нямат никакво отношение към духовното и интелектуалното?
Виждаме какво направиха новите медии с музиката, дали същото вече не е започнало да се случва и с литературата?
Тук трябва, обаче, да се признае голямото постижение на съдия Чин – той видя първата стъпка към спасението не толкова в разрушаването на монопола на Google и в заставянето му да подели вкусния пай с Amazon и Microsoft, колкото в разрушаване на монопола на комерсиалното изобщо чрез подкрепата на некомерсиални начинания, каквито са обществените цифрови библиотеки.
За това, обаче, ще се пише тепърва и с особено внимание!

 

Информационните орки | Култура – Брой 11 (2759), 25 март 2011

През февруари т.г. на Cryptome, един американски сайт, посветен на новости от областта на криптографията, свободата на словото и кибер-надзора (а често и на критики към Wikileaks) се появи линк към либертарианския наследник на разорилия се Living Marxism, Spiked.  Там бе публикувано съобщение за книга със заглавие „Wikileaks: тайната война на Джулиан Асандж отвътре”, обговарящо я като най-великолепната сатира, която някога ще прочетете, и която ще ви накара да се смеете с глас на самозванците от Wikileaks и журналистите, които е всмукал в орбитата си. Като автори на това изтънчено британско издевателство бяха споменати двама разследващи журналисти от „Guardian” – Дейвид Лейг и Люк Хардинг, вече нашумели из мрежата, макар и не точно с професионализъм. В случая с Хардинг – с плагиатство и изгонване от Русия.
В началото на януари на сайта на радикалния американски двуседмичник Counterpunch тези имена се появиха в статията „Сделката на Асандж с дявола“.  Статията коментираше като неизбежен и обречен на провал компромис опитите на основателя на Wikileaks да се възползва от влиянието на старите медии, за да достигне информацията от каблограмите до огромната им аудитория. Неизбежен, защото суровата информация от каблограмите се нуждае от привеждане в годен за консумация вид. И обречен, защото екипът професионалисти (в чийто състав са и Лейг, и Хардинг), акредитиран от Wikileaks да направи това, най-вероятно вече е имал собствено мнение по въпроса как точно да го стори. Така че уговорката на Асандж с „Guardian” да редактират информацията от „Кейбългейт“ съгласно един-единствен критерий – предпазване на хора от несправедлив арест или всякакъв друг вид наказание… и по никакви други причини, относително безнаказано е могла да бъде погазена, а отговорните за грубото фалшифициране на стотици Wikileaks документи Лейг и Хардинг да направят всичко възможно да злепоставят запознатия с автентичното им съдържание Асандж в опит да се застраховат от изобличение.
Ето, че напоследък имената на Лейг и Хардинг отново изплуваха на повърхността на информационния океан, при това във връзка с публикация, касаеща ситуацията в страната ни.
На 17 март на сайта WL Central сътрудникът на Balkanleaks Атанас Чобанов пусна съобщение  за цяла една непубликувана българска грама от септември 2009 г. и за една особено грубо „редактирана“ грама от юли 2005 г., представляваща в автентичния си вид  дипломатическия уж доклад на посланик Пардю за българската организирана престъпност. От файла, публикуван в мрежата, може да се види как точно е била „сготвена“ грамата в кухнята на „Guardian”. По чий вкус, можем само да гадаем, защото тя съдържа информация, „поверителна“ точно толкова, колкото и една публикация в официалната преса.
И все пак, от първоначалните 5226 думи са оставени 1406. Параграфите, в които подробно се анализира кой кой е в българската престъпност, старателно са сведени до общи приказки без индикация, че нещо е било променено. След съкращенията, обаче, документът звучи така, сякаш делата на българската престъпност са дела на руската.
Това вече не е „цензура“ и „редакция“, а клони направо към „лъжата“, в която редакторите на „Guardian” обвиняват Wikileaks. – пише в коментара си друг сътрудник на Balkanleaks дни по-късно и допълва: …защо Guardian пази българската мафия и пречи на хората да научат истината? Под тази дискусия можем да прочетем и реакцията на Лейг:
„Guardian” няма никакви земни причини да предпазва българската мафия от изобличение. Процесът, през който преминават нашите автори при публикуване на информацията от грамите, е да се привлече вниманието към руската мафия. Ние прекалихме, защото нашият московски кореспондент Люк Хардинг бе изхвърлен заедно със семейството си. Ние публикувахме текстовете на грамите там, където можем: другите бяха преценени от нашите юристи като клевета или пък обвинения срещу хора, които не могат да бъдат доказани.
Това не ви ли кара да се смеете високо на глас?
Всъщност, никой не обвинява „Guardian” в съчувствие към родната мафия. Работата е там, че наистина се питаме: „Guardian” уважавана международна медия ли е или е кухня, в която редактори приготвят информационните си бъркочи, докато „стоката“ от Wikileaks отлежава в очакване на най-добрия пазарен момент.