Ферми за „контент“ | Култура – Брой 9 (2757), 11 март 2011

Преди да е станало съвсем неотложно да се пише отново за Wikileaks, за съдбата на Асанж и Брадли Манинг, за web 3.0 и революциите в мрежите, бързам да обговоря едно явление, влязло относително късно в полезрението на мрежовите наблюдатели, но доста важно – Demand Media, Inc.
DM е компания, създадена през 2006 г. от инвеститора Шон Коло и бившия шеф на MySpace и иноватор в областта на социалните мрежи Ричард Розенблат. Тя преди всичко е забележителна с това, че e типичната, базирана на потребностите на аудиторията, автоматизирана „ферма за съдържание“. При това огромна. За целта компанията ползва специален алгоритъм, който обработва данните от търсачките, рекламните оферти в мрежата и прогнозите за възвращаемостта на инвестициите и извлича от тази суровина теми с висок рекламен потенциал. Генерирането на съдържание започва с генериране на заглавия по тези теми. После заглавията се разпределят между множество автори на свободна практика, наети от DM, като те в определен срок са длъжни да изпълнят поръчката според изискванията. След това статиите или видеоклиповете минават през редактор и, приведени в окончателен вид, биват приети или отхвърлени. Произведеният по тази технология „контент“ се нарича „курирано социално съдържание“ (Curated Social Content) и е хибрид от класическите, познати ни от старите медии като вестници и списания статии и генерираното по блогове и други места за самопубликуване потребителско съдържание. То се предлага, гарнирано с реклама в различни сайтове, собственост на медията (Cracked.com, eHow, GolfLink.com, Livestrong.com, Mania.com, Trails.com), но в интерес на истината, от него има в изобилие и на други места в мрежата, в YouTube например.
Какво точно оправдава авторите и дистрибуторите на подобно „творчество“? Очевидно не е излишъкът от вдъхновение и талант. Има една маркетингова стратегия, обаче, основана на така наречената „теория за дългата опашка“, според която, чисто статистически погледнато, печалбата от продажбата на голям брой стоки в малък тираж е далеч по-малко рискова и често надвишава тази от продажбата на малко на брой популярни стоки в голям тираж. В случая с DM ролята на многото на брой „уникални“ стоки се изпълнява от огромното количество долнокачествен контент, сътворен от никому неизвестни, ниско платени автори, които обаче са тъй многобройни, че няма начин потребителят да не се натъкне на тях в мрежата, дори да е специалист в избягването на спама. Става дума за текстове и видеа на теми, вариращи от начини за бързо отслабване до това „как да си намерим работа“. На това диверсифициране на безсъдържателността и безидейността DM разчита не само за привличане, но и за задържане на посетителите.
За всичкото време, през което съществува Demand Media Inc., никога не е била на печалба, но това не пречи акциите й да се котират високо. Намират се, обаче, и немалко критици на нейния бизнесмодел и последиците от него за еволюцията на мрежата. Основният аргумент против е, че диверсификацията за сметка на задълбочеността и смислеността на съдържанието води, меко казано, до посредственост. В мрежата на DM дори й се носи славата на „крал на посредствеността“.
И наистина, къде е логиката да се инвестират 100 милиона долара в огромен брой посредствени драскачи, вместо в малко на брой, но качествени? Тази тактика може и да предпази за известно време DM от изпадане от полезрението на огромната й аудитория, но говори лошо за компанията в дългосрочен план. Все пак, това бездарно, но пък „курирано съдържание“ е напълно безполезно и единствената му функция е не да информира, а към него да бъде прикачена някаква реклама. Не всички могат да са Лорънс Бъфет и да правят красиво бизнес, но все пак ефектът, който имат огромните разливи от посредственост (иде реч за цифри от порядъка на 100 000 заглавия дневно) върху мрежовата „екосистема“, не може да бъде пренебрегван.
Дали пък Demand Media не е поредния балон? – питат с основание във Wired.
А в New York Times наблюдателят Дейвид Кар се опитва да преодолее иронията и да погледне безпристрастно в бъдещето: може би оттук нататък добра журналистика ще се прави все по-рядко и само за тези, които могат да я оценят, а съответно и платят.

Търговският регистър | Култура – Брой 8 (2756), 04 март 2011

Информацията в мрежата не струва много, когато е свободно достъпна, но пък освободена от хранилищата и ползвана в правилен контекст, създава ценен нов ресурс, който може да е от полза за всички нас. Перифразирам думи на Тим Бърнърс Лий, изречени през 2008 в Ню Йорк по повод, който няма нищо общо с повода за настоящата колонка – безпрецедентното излизане от строя на сайта на Търговския ни регистър. Припомнени обаче, те дават добра представа за нивото и естеството на проблемите ни в един неудържимо развиващ се свят.

Най-новата история на Регистъра ни в резюме: през 2006 г. бе приет закон, предвиждащ най-сетне публичен достъп до архивите му през интернет. Логиката е ясна: откакто съществува търговия в Европа, информацията за търговците е публична, защото това го изисква бизнесът. Публична и в електронен вид трябва да е тя според Директива 2009/101/ЕО на Европейския парламент. Целта е тъкмо трети лица да знаят съдържанието на основните документи и всяка възможна информация за контрагентите или лицата, които ги представляват.
При нас публичността обаче се асоциира с нещо неприлично, защото едва набрал популярност от 2008 насам, въпреки немалкото трудности по пътя си, Регистърът се озова насред кампания за ограничаване на достъпа. През лятото на 2010 г. Министерството на правосъдието предприе промени в Закона за търговския регистър, благодарение на които достъпът до фирмените дела престава да е свободен и става само срещу регистрация. Причините? Зачестилите злоупотреби с лични данни.
Съвсем наскоро, на 10 февруари 2011 г., бе гласуван още по-рестриктивен текст: правната комисия към Парламента прие работен доклад за Законопроект за изменение и допълнение на Закона за търговския регистър, внесен от народния представител от ГЕРБ Емил Радев. Според него свободният достъп на гражданите до фирмените дела напълно се прекратява и остава като привилегия за юридически лица и служители на МВР. „По този начин” – пише Александър Кашъмов, ръководител на правния екип на „Програма достъп до информация“ (ПДИ), фондацията, ангажирала се със защитата на каузата на ТР – „достъпът до фирмените дела твърде много заприличва на достъпа до държавна тайна, който според чл. 39 от Закона за защита на класифицираната информация е предоставен на президента, премиера, председателя на Народното събрание, съдии, прокурори и адвокати.”
За нас, обикновените граждани, този криминален сюжет обаче започва да се превръща в чиста баналност – подложени веднъж на терора на всевъзможни злоупотреби (случващи се не без съучастничеството на същите тези привилегировани юридически лица и служители на реда), ние след това трябва да понасяме и ефекта на всевъзможни рестрикции, приети в името на нашата псевдо-сигурност.
Може ли да има смисъл словосъчетанието „информиран избор“ в ситуация, в която информацията е превърната в предмет на спекула? А в условие на пълна липса на избор? Тези два въпроса неволно си задаваме напоследък, докато четем и за техническите проблеми на Регистъра, така навременно явили се, за да го извадят от строя, докато новият закон очаква гласуването си. Още на 11.02. на блога на „Програма достъп до информация“ се появи постинг, озаглавен „Закрива се достъпът до фирмени дела“. Дни след това,  обаче, медиите продължават, да пишат, че причина за недостъпността на информационния архив в момента е хардуерната недостатъчност на системата.
Във вестник „Пари“ наричат този тъй навременен технологичен срив „странно съвпадение”. Ето още една причина, обричаща Регистъра – спиране по технически причини поради огромното натоварване, предизвикано от големия интерес.
Възможно ли е това безумие да се случи, при положение, че и медии , и неправителствени организации, и политици, и граждани  са против? Проведените обществени дискусии преди време очевидно не попречиха да се внасят нови изменения, че и да бъдат приемани от парламента на първо четене. Може ли тепърва да се очаква нещо по-различно?
Предчувствията за съдбата на Търговския регистър идват донякъде и от това, което видяхме, че се случи покрай Наредба № 40 от 07.01.2008 г. и разрешаване на подслушването в Интернет. Какво можем да направим за самите себе си ние, гражданите, при положение, че оторизираните да дават становища и да се намесват на най-високо ниво в тези дела не се справят?

Личности по каталог | Култура – Брой 7 (2755), 25 февруари 2011

Направило ли Ви е впечатление, че от доста време виждате новини и обновления само на едни и същи хора на вашата стена?

Забелязали ли сте, че когато пуснете нов статус, снимки или препратки, същият този кръг от хора коментират върху тях?
Не се притеснявайте, всички все още ви обичат и никой не ви е блокирал.
Притежателите на фейсбук профил със сигурност разпознават началото на едно съобщение, обиколило наскоро социалната мрежа, придружено с упътване как проблемът да бъде решен. 
Става дума за проблем с автоматичния филтър на „новия фейсбук“, една настройка по подразбиране, която отсява за нас публикациите на хората, с който най-активно комуникираме за сметка на всички останали.
И други уеб услуги напоследък ни изненадват с подобни „улеснения“ по подразбиране, оставяйки ни да гадаем по какъв начин сме успели да излъчим толкова много, поддаваща се на категоризиране, информация за себе си. Какво всъщност се случва с Web?
Промяната е резултат на подетата в края на април м.г. инициатива, наречена Facebook Open Graph, засягаща, за добро или зло, не само едноименната социална мрежа, но и начина, по който изобщо Web работи. Новата Webвече е една категоризираща Web. Допълнителното „омрежване” на смислово ниво се случва благодарение на група методи и технологии, целящи да позволят на машините да разбират смисъла на информацията в електронните документи. Това е една “мрежа от данни“, както я нарича Тим Бърнърс Лий, „която може да бъде директно обработвана от машини.”
Като всяко нововъведение, така и Facebook Open Graph разкрива постепенно в хода на работата своите недостатъци и грешки, но също така буди и ред подозрения. Едно от тях е, че целта е не една по-структурирана и богата Web, а просто прихващане на повече информация за нас самите, нашите идентичности и поведение онлайн в базите данни на Facebook, която да бъде предоставяна на издателите на съдържание.
Не бива дори да си правим илюзия, че крайната цел на нововъведението в случая с Facebook няма за цел разкриване на нови комерсиални хоризонти в Web. За да разберем как то тепърва ще работи, бихме могли да погледнем на семантичната мрежа като на диалектично единство от два сегмента: данни и електронна търговия.
Данни: събираните от Facebook данни са в полза на таргетираната реклама. Свободните данни, тъй важни за развитието на семантичната уеб, за която призовава в името на прогреса Тим Бърнърс Лий открай време , не са сред интересите на Facebook.
E-търговия: това, което различава комерсиалната дейност в семантичната мрежа от съществуващата досега, подчинена на принципа pay per click (заплащане на брой посещения), е, че тя е организирана на друг принцип. Специфичните и поверителните запитвания на естествен, човешки език изместват търсенето по ключови думи. Семантичната мрежа е една категоризирана мрежа. Ако публиката иска нещо, тя пита за него и тогава издателите й го предлагат, а не обратното – вече произведен продукт очаква чрез търсачките евентуалният купувач да достигне до него. Това е едно, така да се каже, преобърнато търсене, ние търсим нещо, което още никой не ни е предложил. Подобен принцип на задоволяване на очакванията ни трябва да въплъти в себе си представите за прогрес, но всъщност очертава едни твърде предвидими и ограничени хоризонти, детерминирани не от нашите собствени, а от най-примитивните масови очаквания. Ето защо много от нас приемат нововъведенията, в това число и новия си Facebook профил напоследък, не като услуга, а като източник на безпокойство и дискомфорт.
Има нещо дълбоко обезпокояващо в схващането, че всички по света биха възприели една единствена, унифицирана онтология и биха се вписали в нея, без да изгубят консистентността си. В есето си „Поколението защо?“  писателката Зейди Смит цитира манифеста на пионера на виртуалната реалност Джейрън Лейниър „Вие не сте играчка” заради начините, по които хората „смаляват самите себе си“, за да накарат да изглежда по-акуратно описанието, дадено им от някой компютър.
Уви, дори Facebook все още не може да предложи компютърен аналог на онова, което ние наричаме „личност“.

Порно | Култура – Брой 6 (2754), 18 февруари 2011

8 февруари, така нареченият Ден на безопасния Интернет, е дата, която, щем или не щем, тепърва ще трябва да помним. Тази година в честването й се включиха над 50 организации от 30 страни в света, сред които и нашето Министерство на транспорта и съобщенията, като европейската част от мероприятията бе – или по-скоро е – под патронажа на Вивиан Рединг, еврокомисар по въпросите на информационното общество. Мощната кампания се състои не само от събития, фиксирани на и около тази дата, а е мрежа от координирани помежду си мероприятия. Иде реч за привеждане в изпълнение на цял един Многогодишен план за действие за безопасен интернет на Европейската общност, т.нар. програма „Safer Internet“. Тя тепърва ще се разгръща във времето и далеч не само в web: ограмотяващи програми в училищата, осведомителни емисии по радиа и телевизии, конференции и прочие дейност с цел популяризиране борбата с вредното и незаконното съдържание в интернет. Ние просто ще бъдем потопени, удавени в талазите й, като особено енергична ще е тя сред децата и подрастващите. Естествено, не можем да не се запитаме, насред целия този позитивен и добронамерен пропаганден шум, кой и по какви критерии ще определя кое точно съдържание е вредно и незаконно? И как? За съжаление, всяко питане започва да звучи кощунствено, когато на дневен ред е безопасността на децата ни. С тях са свързани най-големите ни страхове, ето защо се налага да търпим фалша, наречен „международен детски конкурс за разказ на тема Безопасно ползване на интернет“. За целите му специално ще бъде създадена „Галерия на разказвачите“ на европейската мрежа ИНСЕЙФ , а отличеният с голямата награда разказ ще бъде издаден в книга, която ще се разпространява в цял свят.

Страната ни от миналата година е включена официално в програмата „Safer Internet“, но подобни кампании у нас са се водили и преди. През 2008 Майкрософт предприе офанзива, като тогава гаранция за оцеляването на потомството ни бе някакъв много важен софтуер, който едва ли не спешно трябваше да си инсталираме на домашните компютри. Тогава опитът за истерия съвпадна със седмицата на протестите против наредбата за задържане на данни у нас и това събуди някои притеснения относно свободата на словото. Сега пък програмата „Safer Internet“ се случва по света паралелно със скандалите около Wikileaks и опитите Асандж да бъде съден. Смяната в мащаба на платформата на филтриращия съдържание инструментариум (от харддисковете на РС-тата ни към глобалната семантична web 3.0) неизбежно води и до смяна в мащаба на стратегията, а това изглежда повече от обезпокоително при положение, че с помощта на семантичните web 3.0 инструменти (същите тези, на които разчита и „Safer Internet“), архивът на Wikileaks е на път да се превърне в едно наистина полезно оръжие в ръцете на настояващите за гласност.
Търсенето на ресурси, обговарящи опасността от web 3.0 цензура в мрежата, както може да се очаква, не дава изобилни резултати. На (уж) правозащитния сайт Electronic Frontier Fondation цари многозначително мълчание, затова пък на няколко места, като например блога Cyberlaw и сайта The Register, се появи статия с откровеното заглавие „Нет цензорите ползват истерията по детската безопасност в Обединеното кралство, за да узаконят ограниченията“.
Авторът, Джейн Озимек, цитира професора по право от Истанбулския университет „Билги“ д-р Яман Акдениз, който на провелата се през миналата седмица в Лондон Onscenity Conference изказа опасения, че обсесията по защитата на децата в Обединеното кралство и изобщо в Европа може да проправи път за приемането на закони, които в момента се ползват от недемократичните режими за репресии върху свободата на словото.
Друга статия от същия автор и пак в The Register – „Лигата на Интернет сигурността е смъртоносно сериозна“, разказва за ентусиазма, с който хиляди доброволци, хиляди „прости хора“, както ги нарича министърът на комуникациите на Русия Игор Шчегольов, ще преследват всичко негативно и съмнително в мрежата с могъщата подкрепа на мобилните доставчици Mobile TeleSystems, VimpelCom, Megafon и Rostelecom.
Трябва ли отново децата да са заложник в една жестока игра, интересуваща единствено възрастните?

За медията и посланието | Култура – Брой 5 (2753), 11 февруари 2011

„Twitter, Al-Jazeera, Facebook“ – на много места в мрежата може да бъде видян този графит,  украсяващ сграда в близост до размирния площад Tахрир в Кайро. И ако пренебрегнем поставянето на името на историческата Al-Jazeera редом с имената на комерсиалните, модни и преди всичко американски Twitter и Facebook, бихме могли да видим в това чудесна илюстрация на разпространения напоследък техно-детерминистки мит, че революциите вече се случват благодарение на социалните мрежи. Това, че правителството на Мубарак разпореди изключване на мобилните комуникации, само разпали вярата в този мит.

По време на иранските бунтове през 2009-а Марк Пфайфъл, бивш съветник по сигурността в САЩ, заговори най-сериозно за удостояване на Twitter с Нобелова награда за мир, обосновавайки се дословно така: “Без Twitter хората от Иран не биха се чувствали упълномощени и сигурни да настояват за свобода и демокрация.”

Джеймс Гласман пък, сътрудник на държавния департамент на САЩ, нарече „умната“ тълпа от Facebook активисти „най-добрата надежда за всички ни в борбата срещу тероризма“.

Видни блогъри от типа на католика-гей Андрю Съливан също немалко допринесоха за славата на интернет и блогинга в частност като освобождаваща сила, пренебрегвайки по учудващо късоглед начин блогинга на фарси. А в „Guardian” прославиха някоя си Oxfordgirl, която била в почти еднолична схватка с режима на Ахмадинеджад, упътвайки през Twitter акаунта си с риск за живота бунтовниците в Техеран през окупирания от басиджите град, без обаче да споменат начина, по който го е правила в условия на отрязани комуникации в страната.
Днес светът отново възбудено следи случващото се в Египет и Тунис, разчитайки на интернет като алтернатива на официалните медии. А в районите на бунтовете властта отново и отново реже каналите за комуникация, подсилвайки възторжения шум за съдбовната им роля в бунта, но и измествайки далеч по-сериозния въпрос: Защо е все пак този бунт? Какво искат тези хора там?
Някои наблюдатели откровено твърдят: новите медии не само не помагат, но и вредят на революциите.
Популярният журналист от „The New Yorker” Малкълм Гладуел, например, държи да припомни, че хората са вдигали бунтове доста преди Facebook или Twitter да бъдат изобретени. На участниците във Френската революция очевидно не им е бил необходим кураж отвън, за да се почувстват оторизирани да въстанат, нито пък са се чувствали неуверени в недоволството си. Руският коментатор Евгений Морозов и кореспондентката на радио „Свободна Европа“ Голназ Есфандиари пък забелязват странната тенденция, че най-много Twitter и Facebook шум идва не от разбунтувалите се региони, а от някъде другаде. И съвсем не на езика на бунтовниците.
Представляват ли или не, в крайна сметка, новите медии оръжие в ръцете на революционерите? Представляват, разбира се! Незаменими са като инструмент за мобилизиране и координиране на силите; за информиране и следене отблизо на събития в райони, където няма достъп. Стига само да си припомним снимките с мобилен телефон от предварителните резултати на изборите в Зимбабве през 2008, които успяха да послужат като доказателство за фалшифицирането им. Със сигурност, обаче, все повече са тези сред нас, които са се преборили с техно-детерминисткия вирус, автоматически присвояващ на интернет, респективно на САЩ, несъмнената роля на освобождаваща сила, а на изостаналия в технологично отношение свят – славата на непокръстено царство, блокирайки по този начин в зародиш всеки опит за дистанциран поглед и критика.
Не е нужно да сме кой знае какви експерти, за да си дадем сметка въз основа на собствения си опит за кондициониращия ефект на новите масови медии върху мисленето на огромни групи от себеподобните ни и да забележим, че тези същите нови масови медии, социалните мрежи и блоговете са инструмент, на който съвсем не може да се припише пречистващото действие на светлината.
Всъщност, силите на светлината едва напоследък започват да си пробиват път през гъстите облаци на комерсиалното и чисто манипулативно съдържание в мрежата. И макар медията никога да не е била посланието, няма причина тъкмо сега да не бъде ползвана целесъобразно.

Надеждна идентичност | Култура – Брой 4 (2752), 04 февруари 2011

На 10 януари, по време на среща в Станфордския институт за изследване на икономически политики, администрацията на Обама взе окончателно решение до месеци да приведе в ход това, което в средата на миналата година официално бе анонсирано като „Национална стратегия за надеждни идентичности в киберпространството“, а неофициално като “екосистема от идентичности”. Строго погледнато, терминът „екосистема“ означава биологическа общност от организми, взети заедно с физическата среда, която обитават и с която комуникират. Какво означава енигматичното словосъчетание “екосистема от идентичности”, отнесено към кибертехнологиите? В мрежата може да бъде открито следното определение: „онлайн среда, където индивидите, организациите, услугите и устройствата могат да си имат доверие, защото авторитетни източници са установили и удостоверили техните дигитални идентичности.“ Стратегията по изграждане на този дигитален рай включва четири цели:

– развиване на цялостна рамка на екосистемата;
– изграждане и прилагане на универсална инфраструктура от идентичности съобразно тази рамка;
– увеличаване на доверието и охотата на гражданите за участие в екосистемата;
– гарантиране на дълготрайния успех на екосистемата.
Изпълнението на стратегията бе поверено не на Националната агенция по сигурността на САЩ или Министерството на вътрешната сигурност, както би могло да се очаква, а на Щатския търговски департамент. Целта очевидно е да се смекчи императивността на взетата мярка и да се успокоят деятелите от Центъра за демокрация и технологии, особено след миналогодишните „иновативни“ идеи на Обама в здравната реформа за имплантиране на чипове в телата на потребителите на здравни услуги. Този път за никакви подобни драстични мерки не иде реч. Никаква лична, в това число и биометрична информация, няма да бъде съхранявана в базите данни на държавните структури, на път е просто поредната услуга, доброволна и незадължителна, която гражданите биха могли да ползват или пък не, в името на собствената си сигурност и удобство.
„Ние не говорим за национална ID карта“, цитира комерсиалният новинарски сайт CNETсекретаря по търговията на САЩ Гари Лок. „Не става дума за управлявана от държавата система. Става дума за увеличаване на сигурността онлайн и евентуално елиминиране на необходимостта да се помнят множество пароли за достъп чрез създаването на една единствена и по-сигурна цифрова идентичност…“
Опитът на американското правителство да улесни живота на гражданите си, обаче, не се приема от тях с прословутия американски позитивизъм. Напротив, коментарите из мрежата по-скоро изразяват недоумение: в ситуация на криза правителството решава да харчи огромни суми, за да спести помненето на много пароли на данъкоплатците?
Особено обезпокоителен е фактът, че въпреки привидната отвореност на проекта за „надеждните идентичности“ към гражданите, липсва информация по много важни въпроси: колко точно ще струва въвеждането на системата? Как точно ще работи тя? Как от обединяването на онлайн идентичностите в една единствена идентичност ще последва нейната по-голяма надеждност, след като практиката показва тъкмо обратното? Как би бил избегнат централизираният контрол и евентуалният рекет от страна на държавата при положение, че, независимо от обещаното децентрализирано издаване на цифрови сертификати, ще съществува една единствена база данни за всички услуги, съхраняваща не само ID-тата на гражданите, но и асоциираната с тях лична информация? Та нали самият координатор на киберсигурността на белия дом, Хауърд Шмидт, спомена за централизиране на усилията по създаването на системата?
Тези въпроси веднъж вече развълнуваха американците в средата на миналата година, когато бе обнародвана черновата на същия този проект. „Екосистемата“ на Обама ще ни обвърже с всяко устройство, което ползваме, и скоро ще се идентифицираме с предметите и услугите, които ползваме! – бяха коментарите тогава.
А днес Шмид уверява американците, че анонимността няма да изчезне от мрежата, както няма шанс и за възникване на централизирана база данни, само защото с прилагането на системата щял да се заеме частният сектор.
Как и от кого все пак се конструират различните типове идентичност след намесата на технологиите? И с какви резултати?

Кръстопът | Култура – Брой 1 (2749), 14 януари 2011

На 07.01 т.г. електронното списание за литература “Кръстопът” навърши 2 години… „Над 150 автори, над 100 представени книги, над 900 публикации, над 800 авторски текста“, споделя в юбилейния си постинг основателят му Валентин Дишев. Google пък показва недвусмислено, че това е най-посещаваното напоследък българско електронно списание за литература.
Що за проект е “Кръстопът”? Каква е анатомията му? Как функционират неговите рубрики, категории, директории? Дали пък това не са отделни проекти? “Кръстопът” е, преди всичко, едно доста сложно начинание: като замисъл, като цел, а в сравнение с другите литературни сайтове – и като изпълнение с тенденцията да се усложнява още повече. Това е мястото, където се срещат „световете“ „Глоси“, „DICTUM“, „Поречия“, „АРС“, които наистина са отделни проекти, всеки със своя собствена, но допълваща другите цел. Ще се опитам да обговоря три от тях: „Глоси“, „DICTUM“ и „Поречия“. „DICTUM“, например, е проект, пръв и единствен засега в българоезичната литературна мрежа, чиято цел е да представя авторите не само с текстовете им, но и с лицата и гласовете им. И, изхождайки от предимствата на съвременните технологии, да припомни този най-древен начин за въздействие върху публиката – живата реч. Напоследък сайтът успява да отразява още по-широк кръг от събития благодарение и на доброволните усилия на поетите Иван Димитров и Мирослав Христов. Това става в няколко ясно диференцирани категории: „Видеофакти“, „Аудиофакти“, „Rete litterarius“ (препратки към интересни аудио и видеофакти в мрежата), „Magister dixit“ (място, където да бъдат чути особено опитните и уважаваните), „Вестник“ (рубрика за новини), „Оптики“ (рубрика за гледни точки) и „Поречия“.
„Поречия“ не е просто директория на „DICTUM“, в която се складират някакви материали. Те очакват появата на достатъчно количество креативна енергия, която да ги извади на бял свят под формата на едно наистина иновативно списание – не само като съдържание, но и в чисто технологичен смисъл: възможност за семантичен „скок“ от една публикация към три други с цел генериране на допълнителен смисъл към вече готовото съдържание.
В мрежата литературата неизбежно съществува не само под формата на завършени произведения, но и като процес, затова логично около електронните сайтове се обособяват и творчески общности. Понякога това става под формата на (платени?) курсове по творческо писане, разнообразни манифактурки с претенция за налагане на „марки“ или просто изобилие от щедри, безплатни и най-вече любителски съвети към списувателите в сайта. „Кръстопът“ дължи появата си на творческата лаборатория на „Глоси„. „Това е място-убежище за хора, които преди три години и половина са решили да се „скрият“, за да работят, общуват, обсъждат текстовете си и да коментират четивата си далеч от агресивната посредственост в сайтовете за самопубликуване. Принципът на участие в „ГЛОСИ“ е, че се пише само под собствено име, публикува се без модераторска намеса след регистрация, а регистрацията става единствено по покана от поддържащия сайта или от друг член, пред които се носи отговорност за действията. В момента „Глоси“ е сякаш в период на уморено оцеляване, изправен както пред естествената цикличност на спадове и възходи, присъща на всички реализирани до момента подобни проекти, така и пред по-систематичните усилия на част от авторите му да проектират собствената си идентичност на писатели извън него. Сравнително успешни за някои, без видим резултат за други.
Защитаването на собствената идентичност, започвайки от мрежата, е трудно нещо и причините за провала не винаги са субективни. Една от тях е, че ако споделената от добра воля креативност в мрежата не намери веднага достатъчно взаимност и чуваемост, тя скоро може да бъде дублирана от страна на други, не толкова креативни, но по-случили на публичност субекти, които да „наложат марката“, да си присвоят, подменят и профанизират ценни и обновяващи литературата ни дискурси.
Чуваемостта на „Кръстопът“ е забележително добра, а оттам и потенциалът му на място, където перманентно неслучващият се у нас литературен процес, а напоследък и подмяната му с долнопробен „пиар“ и маркетинг, най-сетне би могъл да започне да се случва.

Хакери | Култура – Брой 45 (2748), 24 декември 2010

Увеличаване на шрифтаНормален шрифтНамаляване на шрифта
Паноптиконът обръща оптиката си и затворниците вече могат да наблюдават тъмничарите – илюзия ли е това или действително се случва? Нащрек сме за поредната вълна дезинформация, за поредната сцена от някакъв глобален спектакъл, за поредната подмяна. И наистина: в един свят доминиран от цифри и количества, какви са качествата, които трябва да притежаваш, за да твориш история? Кой, например, е Асанж? Академично светило? Политик? Поп-звезда? Предприемач? Всъщност, той е просто хакер. Но нека оставим настрана личността му и собствената си атавистична нужда, да се възхищаваме, нека погледнем какво се случва в мрежата!
Реакцията на мрежата, тази „Operation:Payback“ (Операция „Разплата“) в отговор на задържането на Асандж и на опитите, да бъде унищожен WikiLeaks, е безпрецедентна, всепомитаща – истинска световна кибервойна. Благодарение на хилядите си поддържници сайтът не спира, да се възпроизвежда – всекидневно, в различни точки по света се появяват нови и нови огледални версии, копиращи до байт информацията в него. Компаниите отказали съдействие или упражнили натиск над Wikileaks също не са подминати от гнева на мрежовите въстаници – мащабната атака над порталите на Visa, MasterCard и PayPal ги извади от строя (нещо, считано доскоро за невъзможно); сайтовете на шведската прокуратура, швейцарската финансова пощенска служба Postfinance и Swiss Post Office Bank, замразила сметката на Асандж – също са в блокаж. Amazon.com е пред срив и то точно преди Коледа. Пострадаха и сайтовете на бившата губернаторка на Аляска, Сара Пейлин и на адвоката на „изнасилените“ от Асанж шведки.
За броя хакери участвали в акцията може да се съди по посещенията в Twitter и Facebook групите, където става координацията на действията. Грубо това са между 7–15 хиляди човека.
Виждали ли сме някога мрежата такава?
Интернет-аборигените знаят – мрежата, от самата своя поява, винаги е била средище на особен вид свободолюбива култура – хакерската. Върху самоорганизиращото се мрежово общество от времената на Usenet, обаче, в течение на годините е бил упражняван немалко натиск, довел в крайна сметка да маргинализирането й.
Интересна роля в това маргинализиране, например, изигра създаденото през 1993г. списание Wired. Обговарящо начините по които технологиите повлияват културата, икономиката и политиката, Wired е всъщност доста конюнктурен проект и раздутият от него медиен феномен, така наречената „Калифорнийска Идеология“, доведе в крайна сметка до инвестиционния dotcom бум през 90-те, а после и до пукването на балона през 2001.
Паралелно със своя моден, комерсиализиран Wired-вариант, автентичният киберпънк продължи да съществува, но под формата на субкултура. Тази субкултура бе центрирана около идеята за „крипто-анархия“, състояща се в представата, че добрата криптография може да революционизира обществото, правейки бизнеса недосегаем за вмешателствата на държавата. В антиутопичния си вариант това е общество в плен на корпорациите и подчинено на техните силови методи, някакъв киберфеодализъм в който протагонистът-хакер е като странстващ трубадур – беден, но волен. Тази романтична идеология също бива подменена в един момент от опошления си вариант, като заслугата е на крайно десния политик, (но също и писател-фантаст), Нют Гингрич, поддържан в САЩ от неприятната прослойка на т.нар. кибер-либертарианци, единствената цел на които е, да се отмени държавната регулация на икономиката, поне що се касае до мрежовия бизнес.
Всъщност, докато Wired е пропагандният орган на кибер-либертарианството, познатият на всички ни псевдо-правозащитен център, Electronic Frontier Foundation е неговата лобистка машина. Сред основателите на EFF е и „кибер-либертарият“ Джон Пери Барлоу, бивш фермер от Уайоминг, бивш лирик на Grateful Dead и изобретател на съмнителния термин „информационна магистрала“. Мобилизиращият слоган на „Operation:Payback“, чиито свидетели сме всички днес са също слова на Джон Пери Барлоу.
„Първата сериозна информационна война започна.“ – тръби той. – „Бойното поле е Wikileaks. Войниците сте вие“.
Оптиката се обръща и на смяна на революционизиращата секретност на крипто-анархията идва максималната разсекретеност. Каква подмяна ще последва или да бъдем все пак оптимисти?

Сиромашийка | Култура – Брой 44 (2747), 17 декември 2010

Отново серия новини, свързани с разпространяването на авторско съдържание в мрежата и контрола над него в променящите се условия на дигиталната среда. Сякаш светът напоследък се крепи на този контрол! Ето, напишете „Ed Vaizey“ в Google и ще изскочат куп коментари относно неотдавнашната среща на новия британски културен министър с представителите на едрия музикален бизнес, телекомуникационните компании и интернет доставчици във Великобритания. Те касаят представата на министър Вейзи, че пазарът е този, който ще реши дали интернет доставчиците могат да искат пари за преференциална доставка на допълнително съдържание, като онлайн видео и музика например, като по този начин се обособи отделен, по-бавен поток за тези потребители, които не искат или не могат да плащат и предпочитат да ползват интернет само за браузване. Аз ще се задоволя само с първите четири заглавия на екрана си. Те показват достатъчно отношението на медиите и обществото към идеята на Вейзи.
eWEEK Europe пишат: „Културният министър Вейзи избягва нет-неутралността“.
TechRadar са дори по-директни: „Британският културен министър се стреми да убие нет-неутралността. Подкрепя уеб-система на две нива.“
ВВС са умерени: „Министър Ед Вейзи ще въвежда „двускоростен“ интернет“. Но също добавят: „Това проправя път за кончината на „нет неутралността“. На тежките потребители на широколентов интернет, като на Google и BBC, като че ли ще им се наложи да плащат сметка за каналите, които ползват.“
А ето ги и TechCrunch: “Предложението на Британското правителство за изоставяне на нет неутралността няма да създаде свободен пазар.“
Опитайте се обаче да напишете на български в google „Ед Вейзи“ и „неутралност“ и вижте дали нещо изобщо ще излезе. Това не е защото ние в България изоставаме от световните новини и тенденции, а защото обитаваме някакъв, тъй да се каже, огледален свят, в който понятието нет-неутралност не съществува. За това, ето ви една „огледална“ новина: преди две седмици представители на МВР, прокуратурата и Министерството на културата, влизащи в състава на Консултативния съвет за защита на интелектуалната собственост, обсъдиха отново стратегията си в борбата с пиратството. В интервюто си за в. Дневник по този повод началникът на сектор „Компютърни престъпления“ в ГДБОП Явор Колев обясни усърдието на местните защитници на интелектуалната собственост именно със стремежа за синхрон с европейските тенденции за затягане на антипиратските мерки, като подчерта, че са на прицел не потребителите, а организираните пирати. Той даже цитира в своя подкрепа неназована френска евродепутатка, според която прогнозите за загуба от пиратството до 2015 г. на Европейския съюз ще са 240 млрд. евро и 1.2 млрд. работни места. Като човек, небезразличен към изкуството, занимаващ се с него и движещ се изключително сред хора на изкуството, не мога да не се чувствам впечатлена от тази прогноза. Представете си само каква сиромашия тегне над авторските ни глави и добре, че е рицарят Явор Колев да ни спасява от пиратите. Хвала на Колев, задето е убеден, че „Не само продуктите на селското стопанско и на хранителната промишленост имат цена… Всеки от нас може да произведе килограм домати или тон картофи, но само един може да напише трилогията на Стефан Цанев.”
Е, класациите на сайтовете за книги показват други тенденции в масовия вкус, а оттам и в търсенето и предлагането на интелектуален зарзават. Ето един непредставителен бърз поглед върху „най-продаваното“ в българската литература само в сайта book.store.bg:
“Стъклен дом” на Ваня Щерева.
Следва “FaceБуки” на Любен Дилов-син.
После са “Историите на Слави” на Ивайло Вълчев, “BG дневници и нощници” на Иво Сиромахов и “Няма смисъл” – отново на Иво Сиромахов.
Бих искала съвсем да се въздържа от коментар относно качеството на това „авторско съдържание“, но, в недвусмисления контекст на написаното по-горе, ще си го позволя под формата на въпрос: извинете, но какво му е авторското на това съдържание? Роман, написан по сериал? Фейсбук-статуси, събрани между твърди корици като opus magnum на провинциалната суета? Историите на Слави, чиито истински автори немалко от нас познават лично? Или книгите на предизвикалия twitter-тайфун с кражбите си Иво Сиромахов?

Дни преди потопа | Култура – Брой 43 (2746), 10 декември 2010

77 000 секретни документа, засягащи афганистанския конфликт, излязоха наяве в сайта за изтекла секретна информация Wikileaks през юли т.г. През октомври – още 400 000 документа, касаещи иракската криза, накараха света да изтръпне. В последните дни на ноември видя бял свят трети транш поверителна информация, този път това са факсовете, изпращани от 273 американски посолства в различни страни по света в периода 1966-2010 г.
251 287 документа, които ще бъдат публикувани на няколко етапа в следващите няколко месеца, защото, както казва основателят на Wikileaks, Джулиан Асанж, „съдържанието на тези съобщения е от такава важност, а географският им обхват така широк, че да се направи обратното не би било коректно.“
Не можем да не следим със затаен дъх хода на събитията около Wikileaks, просто защото не можем да се абстрахираме от мащаба на случващото се, но немалко са и скептиците. Асанж е упрекван дори от някои свои съмишленици, че е прекалено обсебен от афери, свързани конкретно със САЩ, поради което му убягвал фокусът от други важни детайли в картината на света. Но нима интернет (поне засега) не е чисто американски проект?
И все пак, какво доказва, че това не е просто поредният грандиозен спектакъл, целящ да скрие по-сериозна афера? Нещо като информационна версия на 11.09.01.? Джулиан Асандж, също като Бин Ладен, определено не избягва медиите. Медиите него – също. Можем да го видим по всички важни форуми, да го чуем в множество интервюта. Нима Асандж може просто така да се появи пред аудиторията на TED и да обяви края на света такъв, какъвто го познаваме, и това да се случи безнаказано? Колкото и да са либерални медиите в САЩ, нима ако тайните, изтекли в Wikileaks, бяха наистина важни и съдбовни, засегнатите щяха да стоят със скръстени ръце?
Всъщност, животът на Асандж, респ. на Wikileaks, не е никак лесен напоследък. В последните дни на ноември сайтът претърпя две DDoS[1] атаки – една в неделя, на 28 ноември, и една във вторник, на 30-и. Анализът, направен от глобалния (но базиран в Масачузетс, САЩ) защитник срещу DDoS атаки ArborNetworks,  не казва нищо конкретно за източника им, но потвърди, че зад неделното излизане от строя на Wikileaks стои нещо доста по-сложно и изпипано от обикновено претоварване на сървъра.
След атаките и именно поради тях, компанията EveryDNS, чийто клиент беше Wikileaks, спря своята услуга с предоставяне на име на домейн, в резултат на което сайтът стана неоткриваем на своя обичаен адрес, а единствено по IP: http://213.251.145.96/. Оправданието естествено бе, че заради DDoS атаките, EveryDNS не може да се справи с натоварването на своите системи и да обслужва други половин милион клиенти.
Часове след отказа на EveryDNS, Wikileaks все пак възкръснаха, намирайки убежище в облаковата инфраструктура на сървърите на Amazon Web Services, а DNS обслужване получиха от швейцарски доставчик, поради което станаха откриваеми на домейн с швейцарски суфикс Wikileaks.ch. Само за да бъдат изхвърлени в понеделник и от там. Amazon не признават, че са под политически натиск (сенаторът Джо Либерман призова американските компании да бойкотират Wikileaks) и се оправдават с нарушаване на условията за ползване на услугата от страна на сайта, но как точно, остава неясно.
Следейки Twitter канала #cablegate,  към този момент човек научава, че макар и отново на линия, Wikileaks отново имат проблеми, този път с PayPal, които отрязаха пътя на даренията, които проектът получава от привържениците си в мрежата. Затова пък Асанж се изкачва в класацията за човек на годината. Вече е втори, изпреварвайки дори Лейди Гага.
Wikileaks е проект-камикадзе. Неговата цел е да унищожи причината за собственото си съществувание и, вероятно, финалното доказателство за своята автентичност Асандж и неговото начинание ще получат в деня, в който бъдат ликвидирани. Междувременно, обаче, като че ли са на път да бъдат ликвидирани и куп други неща. Какво ще стане с разследващата журналистика в един нов свят без тайни, например? А с дипломацията? А с банките?

 


[1]Атака за отказ на услуга (на английски: denial-of-service attack, съкратено DoS attack)