Изкуството, мрежата, пазарът |

Опитайте, например, да противоречите на коментар, обругаващ изкуството и културата (написан уж от случаен гражданин) във vsekiden.com. Най-късно на третия опит вашето IP ще бъде блокирано, съответно – възможността ви да коментирате в този форум. И vsekiden е само един пример, не е прецедент. Държавата нямала културна стратегия? Я пак!
Този facebook коментар принадлежи на млад, но обещаващ театрален режисьор и е придружен с линк към статия в dnes.bg, озаглавена „Поръчано и платено: Оплюй го във форумите“. Макар и провокиран от сериозния проблем с театралната реформа у нас, коментарът на пръв поглед е параноичен: Какво? Нима масовите онлайн-медии, пълни с нескопосна журналистика, вече са толкова важни, та държавата се крепи на тях и на кохорта платени анонимни критици? И какво общо имат с реформите в изкуството политическите инсинуации в мрежата? Къде изобщо може да се види това покушение над гласността? Под статии за протеста на Варненски театър? Под изказванията и интервютата на министър Рашидов и неговия заместник Тодоров? А може би под статиите, информиращи за здравословното състояние на любими наши актьори?
Уви, изтритото в мрежата не оставя следи. Само директно участвалите в спора могат да кажат къде са симптомите на цензурата и в какво точно се е проявила организираността на атаките. Страничният наблюдател вижда само обичайното форумно надплюване, което е толкова разпространено напоследък, че занимаващите се с изкуство масово развиха предразсъдъка, че са се състояли като творци само заради терора, с който ги залива мрежата. А терорът залива по равно и крещящо некадърни, и умерено посредствени, и артисти за милиони. У нас разлика между едните, другите и третите не бива да има. Защо се случва така? Що за странно равенство в мизерията ни е наложено? При това ситуацията не касае само нас, хората на изкуството! След всичките „разкрития“ и „разобличения“, плъзнали из електронните медии напоследък, човек неволно стига до извода, че и научният ни елит се състои предимно от покварени негодници, които трябва да бъдат изцерени от наследения си от соцвремената паразитизъм, като бъдат извадени на свободния пазар. Но какво се случва точно с тези от нас, които са успели веднъж вече да произведат добър, желан и преди всичко запомнящ се резултат, тоест с тези, които биха имали шанс на пазара, ако него го имаше?
Няма да обсъждам ролята, която играе в несъстояването на пазара грубият PR-катапулт на старите медии, изстрелващ в безропотната публика като гюллета всевъзможни недоразумения, нито ще се занимавам с пародията, наречена литературен агент у нас, изпълнявана от една единствена личност.
Ще запитам обаче: колко от нас са правили съзнателен опит да се евакуират в мрежата, за да се опазят от досега с подобен „мейнстрийм“ и да останат с трезва представа за собствената си стойност като артисти? И дали тя е останала трезва? Предоверили се на представата си за интернет като свободно място, ние може и да не забележим, че тъкмо там е мястото на най-големите подмени. Та мрежата у нас адмирира „мейнстрийма“! Мрежата копнее да е „мейнстрийм“!
Всеки, например, малко или много се е сблъсквал с виртуалния рекет на всевъзможни блогъри и инфлуенсъри. Те обожават да говорят за свободно изкуство, споделяне и creative commons, особено когато става дума за вашия интелектуален продукт, който трябва да напълни тяхната база данни.
Интересен феномен у нас е и подобието на меценатстващ бизнес. Вече е ставало дума как подобно меценатство се намесва в делата на онлайн общностите – там, където не успяват да го сторят разни фондации.
А ето, сега се яви подозрението, че гласът на цял един народ е подменен с гласа на финансирани от властта форумни тролове. И този глас казва: Не щем наука, не щем изкуство.
Дошъл ли е краят, наистина?
Наскоро при съвсем неформални обстоятелства срещнах известна наша хореографка, за която знаех с цената на каква упоритост, лишения и травми е устоявала световността си. Споделих с нея опасенията си, че ако единственият начин да се изчисти сивата маса, затлачвала сцената ни през всичките тези години на неясни критерии що е то прекрасно и що е то изкуство, е изкуството да изчезне, то аз съм готова за незабавно изчезване. А тя ми отвърна, че съм изрекла на глас мисли, които тя не посмява.

Новите будители идат | Култура – Брой 39 (2742), 12 ноември 2010

 

След като чествахме годишнина от появата на мрежата (Internet), добре си е да помислим и за паяжината (web), особено в контекста на едно скорошно събитие, т.нар. Webit Expo & Conferences 2010, състояло се между 27 и 29 октомври в НДК, София.

Според информацията на собствения му сайт, това е … най-голямото събитие за дигиталната индустрия на Централна и Източна Европа (над 5100 регистрирани присъстващи от 21 държави), а …топ лектори от цял свят и региона превръщат програмата в най-големия образователен форум на Европа за дигиталната индустрия.

Организациите, осъществили този форум, са е-Академия и Webit Ambassadors  – две божем институции в web-а, за първата от която не откриваме почти никаква информация в търсачките, а за втората научаваме, че има за цел да среща всепризнати професионалисти със задълбочени познания, ноу хау и опит в областта на издателската дейност, дигиталните пазари, рекламата, маркетинга, социалните медии и връзките с обществеността. Резултатът от това трябва да е окуражаване на развитието на дигиталната индустрия в Централна и Източна Европа и промотиране и опазване на интересите на дигиталната индустрия.

И това е така, защото очевидно дигиталната индустрия е хлябът наш насъщен.

Колко пъти дотук се наложи да спомена оксиморона „дигитална индустрия“? Та нали тъкмо дигитализацията деиндустриализира икономиката, сведе производството на продукти за консумация, в това число и на дигитални, до минимум за сметка на нарастването на „производството“ на всевъзможни услуги поне в тази част от света, която се счита за по-цивилизована. Старомодната, но все пак неизбежна манифактура, произвеждаща всичко онова, което може да се продаде опаковано на пазара и което, грубо казано, ни храни, облича и поддържа живи, акостира по разни отдалечени крайбрежия и този факт е не само залегнал в сърцето на настоящата криза, но е и пренебрегван с непонятно усърдие от пропагандаторите на тази същата web 2.0 икономика у нас.

В ситуация на глобален срив, не подминаваща и образованието, няма как да не пожелаем да узнаем също така каква точно просветителска дейност се е развивала по време на тази Webit конференция, толкова повече, че организаторите поставят акцент върху нейната образователност. Ето първите няколко просветляващи заглавия в афиша:

„Как да преструктурираме една традиционна рекламна агенция, за да се справи тя с 2.0 света“, „Реалната консуматорска перспектива в мобилната реклама“, „Предизвикателството на социалните медии“, „Как агенциите променят своите бизнеси в отговор на технологичния и икономически натиск, засягащи консуматорите и нашите индустрии“, „Разкриване на потенциала на мобилната реклама“, „Визията на медията за бъдещето на рекламата“, „Отвъд банера“.

Да продължавам ли? Не добивате ли странното усещане, че цялата тази смъртна скука, поднесена с назидателен тон от загладени лекторчета с очила в рогови рамки, има една единствена и много висша учебна цел: как всички онези браншове, виновни за кризата, да оцелеят в нея.

Втора dotcom катастрофа няма да последва, бъдете сигурни. Така, както „отворената“ web 2.0 не успя да отвори и прочисти мрежовата екосистема от заразилия я вирус на комерсиализма и безогледния копирайт, а само ги накара да мутират, така и семантичната web 3.0, призвана да опази смисъла в потопа реклами, няма да го направи.

Може би трябва тепърва да се готвим да мутираме и ние. Като вид.

През юли закриха прочутия Център за изследване на модерната европейска философия в Мидълсекс, но светът не свърши, нали? Същото се било случило и с хуманитарните дисциплини в Съсекс – и какво? В Ирландия полицията пребила някакви студенти, решили, че следването трябва да е безплатно? Така им се пада! Най-старият университет у нас бил излишен? А нима не е?

Бъдещето е пред нас, хора! Променяйте се и ставайте все по „френдли“, все по „смайлинг“. Гледайте напред и се просвещавайте.

Ето в заключение един трогателен в нищетата си, „празнично замислен“ пасаж от блога на една от първите в интернет (а може би все так в web) у нас:

замислих се кои са днешните будители…

да, за разлика от учителите и учените, предприемачите очевидно имат шанс – ако стартират бизнеса си не с основната идея да печелят пари, а с желание да променят света.



Интернет на 41 години | Култура – Брой 38 (2741), 05 ноември 2010

Преди много време, в една работна мрежа някъде далеч, започнало едно голямо приключение! Насред хаоса от нови идеи, експерименти, проекти и изнурителни тестове, се появили като от рог на изобилието куп други мрежи, които после били свързани помежду си и така се появила мрежата от мрежи, наречена Интернет.
Признавам си, на 29 октомври миналата година наистина погледнах дали случайно сред суровите меморандуми със статус „експериментален“ в сайта на Специалната комисия за интернет разработки (Internet Engineering Task Force) не се е появило и някое смахнато юбилейно RFC „мемо“ в подобен стил. Някой сега ще попита: какви са тези неща? За какво изобщо говоря? Но мисля, че „рожденият ден на интернет“ е добър повод да фокусирам вниманието върху RFC-тата.
Според масмедиите, интернет се е родил късно вечерта на 29 октомври 1969, когато студентът Чарли Клайн се опитал да изпрати команда “login” от Калифорнийския университет до Станфордския изследователски институт, но рутерът не издържал и се получил срив. Този инцидент, макар и ефектен, е далеч по-малко ключов за историята на интернет от друг един, случил се рано сутринта на 7 април същата тази година, когато друг един студент от Калифорнийския университет на име Стив Крокер написал първата публикация от първата в историята серия от споменатите вече RFC-та. Тя може да бъде видяна на сайта на IETF. Скромно озаглавена “Host Software”, тя има за цел да инициира дискусия между учените от Агенцията за авангардни изследователски проекти (ARPA) относно програмното осигуряване на възлите на една бъдеща мрежа, както и първия дотогава мрежови протокол.
Представете си само: тогава ARPA е на цели 11 години, но все още ползва пощенски услуги за обмен на хартиени копия между учените; проектът все още се финансира от правителството на САЩ, а в него са въвлечени само стотина души, разпръснати между Калифорнийския университет в Лос Анджелис, Изследователския институт в Станфорд, Университета в Санта Барбара и Университета на Юта в Солт Лейк Сити.
Едва през декември 1969 изследователите започват да кореспондират по електронен път по чисто новата тогава ARPANET, но рудиментарните мрежи, по които да циркулира комуникацията, вече са били очертани и заслугата е на няколко човека: на споменатият вече Стив Крокър, Стив Кар от Юта, Джеф Рълифсън и евентуално Бил Дювал, и двамата от Станфорд. Тогава чисто формално те дори не са съществували като колектив. Те били просто „онази група хора“.
В една своя юбилейна дописка до New York Times Стив Крокър обяснява какво е RFC, а също и непретенциозния стил, белязал меморандумите:
“Намерението ни бе просто да окуражим останалите да пригласят, но се страхувах да не звучим така, сякаш официално взимаме решения или налагаме авторитет. Все още опасявайки се да не звуча нахално, аз нарекох тези бележки „Заявление за обсъждане“ (‘Request for Comments’)“.
Дали Крокър се е страхувал от “навличане на гнева на някой престижен професор от фантомния истаблишмънт по Източното крайбрежие”, дали, както други предполагат, един по-формален стил не би въвлякъл целия проект в някакви бюрократични щуротии, но истината е, че стилът на този дискурс и до ден днешен си остава във висша степен неформален и лишен от административна помпозност.
Казах „и до ден днешен“, защото това е наистина така: RFC каналът, макар и далеч от вниманието на масовата публика, не само продължава да работи, но е и официалният канал, по който глобалната общност от компютърни разработчици разисква установяването на технологичните стандарти, обсъжда административни мерки, очертава тенденции, иновации и дори обменя програмистки хумор. В него цари отявлено меритократски дух, удобствата и модните украшения напълно липсват, но там обратната връзка работи безупречно, за разлика от задръстените с шум и „ларсенови ефекти“ масови медии.
Взети заедно, RFC-тата представляват исторически запис на еволюцията на интернет и той може в цялата си пълнота да бъде видян на сайта на IETF .
Самият RTF редактор също може да бъде свободно изтеглен от мрежата и ползван за работа.
В навечерието на големи промени един поглед назад, към извора на тези промени, действа винаги освежаващо, а и малко почит към първоначалната красота на научния замисъл никога не е излишна.

Онтологическата полиция на бъдещето | Култура – Брой 37 (2740), 29 октомври 2010

На 28 септември в изследователския център в Пало Алто на компанията Xerox едно ново чудовище видя бял свят. Става дума за търсачката Meshin, добавка към вече познатия ни Microsoft Outlook, ползван от нас за оптимизиране и организиране на ежедневните потоци информация. Meshin умее да претърсва не само мейлите в пощенската ни кутия, но и прикрепените към тях документи, RSS емисиите на блоговете, които следим, и социалните мрежи, в които участваме. Тя е интересна и с друго! Тя възвестява края на търсенето по ключови думи. Бидейки чувствителна към смисловото съдържание на документите, Meshin е стъпка напред в посока към семантичната web 3.0. Тя прави ненужна мета-информацията, добавяна не винаги съвсем добросъвестно в сайтовете, с цел оптимизиране на намирането им в Google. Целта, според Крис Холмс, изпълнителен директор на Meshin, е намирането, свързването, съгласуването и структурирането на късовете информация по логичен и бърз начин, а според Софи Вандебрук, изпълнителния директор „Технологии” и президент на Xerox Innovation Group, Meshin e чудесен пример за едно ново поколение търсачки, които отговарят много повече на начина, по който хората мислят, работят и общуват помежду си.
Тези от нас, които ежедневно са длъжни да боравят, при това възможно най-бързо, с големи количества информация, знаят какви са недостатъците на комерсиализирания до крайност Google. Знае се и какъв ред би внесла в хаоса една релевантна търсачка, пресяваща вместо нас всичкия мета-боклук и позволяваща ни една по-добра икономия на вниманието. От друга страна, тези все по-разбиращи ни и взимащи отношение към нашия човешки свят машини не бива да бъдат приемани безрезервно.
Целта на тази колонка дори не е Meshin, а семантичната web най-общо. За целта ще се върна с малко повече от десетилетие назад във времето. Семантичната web е творение на Тим Бърнърс Лий, същият, който създаде и World Wide Web, и е следствие от един негов по-ранен проект, т.нар. Платформа за сортиране на интернет съдържание (Platform for Internet Content Selection или PICS). PICS позволява meta-данни под формата на етикети да бъдат асоциирани със съдържанието в мрежата и първоначално е била проектирана в помощ на родителския и учителския контрол. Тя, естествено, позволява и други употреби, свързани с контрол на достъпа, а етикетирането на съдържанието довежда до критична точка онова, което ние продължаваме да считаме за неотменим атрибут на мрежата – свободното разпространяване на информация в нея.
Друга подобна и дори още по-ефективна разработка на web консорциума на Лий е една Схема за описване на ресурсите (Resource Description Framework). RDF ползва хиперлинковата структура на мрежата, като я разширява и структурира допълнително на принципа на човешките ментални структури. Знаем колко важно е за нас, мислещите, чувстващи и стремящи се към тоталност индивиди, структурирането на постъпващата в мозъка ни информация и фактът, че подобно нещо може да бъде поверено на машина, не може да не ни прави неспокойни.
Тим Бърнърс Лий нарече семантичната web “мрежа от данни”, защото тя е вече не мрежа от „линкнати“ помежду си документи, а именно данни, индексирани за дълбинен достъп до тях.
Семантичната мрежа ще даде на машините възможност да сравняват смислово, казва още Лий, а ние знаем, че както всяка една етикетираща, сравняваща и класифицираща смисли система, семантичната web също носи потенциалната опасност за засилен и трудно установим контрол върху информацията или, иначе казано, за цензура.
В своята статия за WIRED от юли 1997, озаглавена „Тиранията на инфраструктурата“, Лорънс Лесиг написа: PICS е дяволът. . . PICS ще бъде един крайно многофункционален и мощен инструмент за цензура.
От появата на PICS са изминали десетилетие и повече. Можем само да гадаем докъде е стигнало развитието на този тип инструменти днес. След епохата на безконтролна дистрибуция на съдържание в мрежата по напълно либерален маниер, явно се е задала епохата на рафинирано неумолимия тоталитарен контрол. И двата пъти заслугата е на Тим Бърнърс Лий.

Свободата според… | Култура – Брой 36 (2739), 22 октомври 2010

На 29 септември Комитетът на министрите на Съвета на Европа е приел декларация относно прехода към IPv6[1], а това, покрай всички останали технологични и финансови въпроси, които трябва да бъдат решавани, поставя отново въпроса и за личната ни неприкосновеност в мрежата.
Да припомня: в грядущия „интернет от неща“ ние, хората, също ще бъдем сведени до „неща“, до възли от един нетуърк заедно с всичко онова, което ежедневно употребяваме и консумираме. Вградени в тази нова архитектура, ние ще сме по-идентифицируеми и манипулируеми от всякога, защото ще сме свързани с IP-адресите си така, както в момента сме свързани с номерата на личните си карти.
Да се върна на декларацията обаче. Там пише: Интернет има значението на комунална услуга… съществена част от ежедневната дейност на хората, така че на IP адресите ни може да се гледа като на обществено достояние, което трябва да се управлява в интерес на обществото. От друга страна, обаче, четем: IP адресите са „лични данни, които трябва да се третират… с оглед правото на частен живот, гарантирано от Европейската конвенцията за правата на човека. Могат ли да бъдат IP адресите едновременно и обществено достояние, и лични данни? В условията на IPv6 и с оглед на тенденциите за IT развитие в посока към биометриката и в полза на надзора, ако не друго, то бихме могли поне да се замислим чия собственост са те? Обществена? Наша лична? Често се случва да прочетем, че IP-тата били наши „частни данни“, това обаче не е вярно! „Лично“ и „частно“ са две различни неща. Едното означава, че са асоцируеми с личността ни, а другото, че са нечия частна собственост. IP-тата, макар и свързани с личността ни, не са наша собственост. Те са собственост на интернет доставчика ни, който ни ги е отдал под наем при известни условия. Дори и тези условия да включват клауза за неприкосновеността ни, добре е да не забравяме, че неприкосновеност в мрежата не съществува. Всяка наша дейност в нея оставя следа, която може да бъде проследена, съхранена и използвана, в това число и в наша вреда. Бихме могли отчасти да избегнем това, криптирайки комуникацията си, но така ще я усложним с мерки за сигурност.
Наскоро стана дума за противоречивите разбирания на президента Обама за свободата в интернет. От чисто технологична гледна точка, обаче, противоречия няма или поне изглеждат оправдани. Именно в това се състои уловката! Как така? Нека вземем за пример тези типично американски услуги Google, Facebook, Twitter. Те работят така гладко тъкмо благодарение на способността си да извличат, складират и обработват огромни количества информация за нас, потребителите, като между другото я отчуждават и си я присвояват.
Дори много от нас да не са съгласни с това положение на нещата заради вградената в него презумпция за виновност и въпреки откровеното признание на Зукърбърг, че неговият Facebook не е комунална служба, а частнособственическо начинание, ние най-вероятно ще си останем почитатели на тези бързи и разнообразни услуги, защото те за нас са се превърнали в част от прогреса.
През последните 3 години Европа и САЩ не спират да правят опити да постигнат съглашение по въпросите за контрола над потребителите в интернет и особено за криминализиране на опитите им да заобикалят копирайтните закони. Това е същото прословуто Търговско съглашение за борба с фалшификатите (англ. The Anti-Counterfeiting Trade Agreement – ACTA). Преобладаващото мнение е, че макар и обсъждано в Европа, ACTA не е нищо повече от опит за износ на американския DigitalMillenniumCopyrightAct, а с това и глобализиране на контрола до достъпа на защитени от авторското право продукти.
И все пак, като че ли има малко надежда. Това, което се постигна за последно, е един документ от 6-и този месец , който може спокойно да бъде наречен ACTA-light – олекотен вариант на недолюбваното съглашение. На 16 октомври пък бе прието и едно становище на Европейския надзорен орган по защита на данните, обсъждащо „специфични рискове за защита на данните/неприкосновеност на личния живот, които могат да бъдат намалени чрез подходяща техническа архитектура“.
Да се надяваме, че здравият разум ще надделее над глобализиращата се алчност.


[1] Internet Protocol Version 6 (IPv6) – новата версия интернет протокол, който ще бъде въведен на мястото на действуващия в момента IPv4.

Stuxnet | Култура – Брой 34 (2737), 08 октомври 2010

На 23 септември, в Ню Йорк, в речта си пред 65-ата сесия на Общото събрание на ООН, президентът Обама обеща САЩ да продължат да се борят за свободен и отворен интернет, за индивидуална свобода и свобода на словото; и активността в това отношение да нараства право пропорционално на все по-големия брой държави, които въвеждат цензура с едничката цел да държат гражданите си далеч от благините на глобализацията. Обама също припомни и ролята на интернет, респективно САЩ, в т.нар. Twitter революция в Иран през 2009, непосредствено след изборите, спечелени от Ахмадинеджад, които бяха коментирани нашироко като манипулирани. В тази връзка той обеща да представи “нови инструменти на гласността“, които да улеснят хората да общуват помежду си „свободно и без страх“ и да си „изработват собствено мнение“.
В своята реч пък Ахмадинеджад припомни атентата от 11 септември 2001 и, без много увъртания, го нарече израело-американска конспирация, с което накара възмутения Обама, придружен от други държавни глави, да напусне залата.
В този контекст е интересно да си припомним един друг, съвсем неотдавнашен повод Обама да говори за свободата и отвореността на интернет – преработения вариант на законопроекта за регулацията на интернет, за който чухме още тази пролет и чието приемане тепърва ще даде огромни пълномощия на Белия дом за подслушване на Facebook, BlackBerry и Skype. На 27 септември The New York Times писа  как чатът, електронната поща, социалните мрежи ще бъдат под надзора на Белия дом, но се взимат мерки не само за намеса в частния живот на гражданите, а и в бизнеса на частните интернет компании. Белият дом ще има право да „управлява отговора на киберзаплахите за националната отбрана и сигурност“. За тази цел списъкът от подозрителни компании трябва периодично да се обновява, да се следи дейността им отблизо, в това число и кого наемат на работа, каква информация се съдържа на компютрите им и пр.
Реакциите на американците на политиката на Обама в интернет могат горе долу да се обобщят така: „Чрез ползването на термина „отворен Интернет“ по два различни начина, Обама и Федералната комисия по комуникациите FCC смесват регулацията на интернет с липсата на държавна цензура. А това са две взаимно отричащи се неща. Това, което искаме ние, е не регулация — защото това би премахнало съревнованието между доставчиците — а изобилие от алтернативи, защото това ще направи невъзможни всички опити за цензура.”
Демагогията на президента Обама, обаче, е само част от интересната, да не кажа тревожна панорама на новините от изминалата седмица. На 21 септември се случи още нещо, което спокойно можем да наречем епохално – вирусът Stuxnet порази иранския ядрен реактор в Бушер и урановите центрофуги в Натанз. Това е очаквана изненада – още на 17 юли 2009 г. на Wikileaks изтече предупреждение за възможен бъдещ ядрен инцидент в Натанз.
Stuxnet е замислен така, че да превръща цели предприятия в гигантски бомби, като заразява техните системи за контрол, т.нар. SCADA (Supervisory Control And Data Acquisition). И това не е всичко! Откраднал кода и информацията за проекта, Stuxnet търси програмируемите му логически контролери (Programmable Logic Controllers), софтуер, служещ за автоматично управление на механизми и агрегати, и им инжектира свой собствен код, като държи под наблюдение достъпа до тях в случай, че някой се опитва да разглежда кода им. Това прави инжектираният код невидим, а Stuxnet – инструмент, даващ привилегирован достъп до системите на предприятията не на когото трябва.
Коментаторите са единодушни: такъв замисъл не е по силите на обикновени хакери. Става въпрос за дело, финансирано и подкрепяно от държава. Коя държава? Колкото и антиирански да сме настроени, първото, което ни хрумва, е САЩ и Израел. В мрежата, обаче, се шушука какво ли още не: Китай, Ирак, Русия, Северна Корея.
Но да не се поддаваме на параноя и инсинуации! Все пак, Обама каза пред форума на ООН, че не смята, че военни действия от страна на Израел или САЩ са начин за решаване на ядрената криза с Иран. Защо да не вярваме на благия президент Обама? Но и защо да му вярваме? В крайна сметка, сред такъв потоп от думи, „по делата им ще ги познаете“. Само дето опре ли до дела в този наш свят на глобални незабавности, със сигурност ще е късно.

Чичиков upgraded | Култура – Брой 33 (2736), 01 октомври 2010

Намерението да пиша за Twitter винаги е било осуетявано от някоя важна тема. Междувременно самият Twitter стана доста важен. Навярно сте чували за тази социална мрежа, превърнала се за кратко време в един от сайтовете с най-мощен трафик в света, а с това – и в плодоносно поле не само за маркетинговите труженици, но и за някои доста интересни индивиди – предприемачи, напомнящи с дейността си находчивия герой Чичиков от романа-поема „Мъртви души“ на Гогол, с тази разлика, че не става дума за търговия с покойни крепостни селяни, а с предполагаемо живи… Twitter фенове.
Как така? – ще попитате. Не се шокирайте, това е просто бизнес като всеки друг. Повече фенове или, ако щете, последователи (followers) на фирмената ви страница в Twitter означава повече трафик през сайта ви, а с това и повече печалба. Ако присъствате в Twitter, но по някаква причина никой не ви забелязва, модерните версии на Чичиков ще се надпреварват да ви обещават: „гарантирано и измеримо/проследяемо количество последователи“; „ниски цени за реални последователи“; „гео-таргетирани последователи“ и прочие благини. Разбира се, те няма да пропуснат да ви предупредят: „Ако ви трябват куп хора, които да спамите и на които да досаждате с безсмислени съобщения, забравете за нас!“. Защото предлагащите Twitter маркетинг най-много от всичко мразят спамерите. Бидейки почтени господа, те ще настояват да ви предложат смислено и честно (sic!), легитимно, евтино, времеспестяващо, висококачествено, точно прицелено и релевантно промотиране на вашия бизнес (кауза, марка, име). Така че, спамерите и безсрамните маркетьори – вън! Сега вече сте наясно, нали?
Бидейки наясно, вече можете да поръчвате.
В Get Many Fans за 4000 човека ще ви поискат скромните $200. Ако не сте доволни, ще получите обратно парите на Paypal сметката си в 60 дневен срок. В Get-More-Twitter-Followers са по-умерени. Там можете да избирате между три различни оферти с пакети от по 500, 1000 и 2000 последователи плюс неизменното „пълно задоволяване и 100% щастие“.
Но какво все пак значи „честно“ сред продавачите на влияние в Twitter? Това значи, че купувате реални, живи хора, а не ботове? Как да разберете, че са хора ли? Ами общувайте с тях! Лесно е. Ако са хора, ще откликнат.
Сега сигурно ще се запитате: бидейки реални хора, ще знаят ли вашите нови последователи, че вървят в пакет по няколкостотин или няколко хиляди на съответната цена? Предоставили известна информация за себе си, те вероятно се досещат, че са мишена на прицел, но е силно противопоказно за бизнеса ви те – а и който и да било друг – да знаят повече. Достатъчно е, че методът е безопасен и легитимен. Звучи невъобразимо, че нещо може да е непрозрачно и в същото време легитимно, но явно е осъществимо. Самият Twitter го прави – подбира ви хора, подходящи за приятели, чрез услугата си Suggested User List (SUL). Характерното за тази услуга е (или по-скоро беше, преди да я опропастят предприемачите), че подборът става автоматично въз основа на ключовите думи и таргетиращите спецификации на сайта ви. Никакви привилегировани! Днес обаче спокойно можете да наемете фирмичка, която въз основа на вашите ключови думи и спецификации да добавя приятели към профила ви, периодически да почиства неоткликващите и да повтаря процеса на добавяне и отсяване, докато стигне до поръчаната от вас бройка трептящи от взаимност фенове.
Замислете се за възможностите, които се откриват пред вас! Не е задължително да лансирате някакъв продукт, можете да инвестирате в промотирането на някаква политическа кауза, например. Или в самопромотирането си. Всеки от нас с двеста излишни долара на кредитната си карта би могъл да стане знаменитост от поне локален мащаб. Как да наречем това, ако не справедливост?
В началото на 2009 известният предприемач и майтапчия Джейсън Калаканис предложи на Twitter 250 000 долара за място в SUL и му бе отказано, но ето че днес по eBay можете да си закупите хиляди последователи за по-малко от пени всеки, „гарантирано“ и по „доказан и безопасен метод“. Това, естествено, ще бъдат ботове или евтина китайска стока, както се шегуват в Techcrunch, произведена в някоя ферма за Twitter фенове. Те ще спамят феновете ви и ще ви карат да изглеждате като идиоти, но кой вече не е идиот в мрежата?

Татко Юбю Reconstructed | Култура – Брой 32 (2735), 24 септември 2010

На 8 септември се навършиха 137 години от рождението на Алфред Жари, отчаян пияница, прото-дадаист и изобретател на патафизиката, тази „наука за въображаемите решения“, чийто герой, крал Юбю, е толкова често пред очите ни напоследък, че сме престанали да го забелязваме.
Кой е Юбю? Той е никой. Той е грамаден, уродлив и тъп. Той има дебел корем, три зъба и едно единствено ухо. Той е един изпълнен с добри намерения негодник. Той е учителят по физика на Жари в лицея в Рен. Той също така е едноличното въплъщение на една класа, обременила с наследствената си посредственост зараждащия се в Европа фашизъм. Той е всичките тези Хитлеровци, Мусолини-Сталино-Франко-Салазар-Мао-Дзе-Дуновци, дефилирали в политиката на миналия век. Той е тълпата, огромната тълпа в „Обикновен фашизъм“ на руснака Михаил Ром през 60-те. Той не е във военните паради и скулптурите на Арно Брекер, той е по-скоро майката, милваща главицата на детето си в кадър, съседен на този, в който войник стреля в главата на друга майка с дете?
Но за какъв Юбю говоря днес? Нима все още Юбю е жив другаде, освен на театралната сцена? Къде е той в реалността? Сред незначителните политици в политическите водевили? Сред техномалтусианците от Шел, Монсанто, Майкрософт,… Дънди Прешъс Металс? Сред продавачите на война? Това навярно е Бил Гейтс, виден филантроп и патафизик, произнесъл в своята тазгодишна реч пред конференцията TED[1] възхитителната фраза:
„Сега, ако наистина сме си свършили работата по новите ваксини и грижите за репродуктивното здраве, трябва да успеем да го намалим (него, населението) с 10 или 15 на сто.“
Или може би това е патафизикът Едуард де Боно с неговите вседостъпни (срещу известна сума) рецепти за „творческо мислене“. А може би е някой моден патафизик от Бъркли, някой бихейвиорист, гледащ на човешкия мозък като на конзола с вградени копчета за натискане. Не, Юбю като че ли не е сред тези предприемчиви люде. Той е по-скоро сред дребните посредници, сред продавачите на дребно. Той е в непосредственото ни обкръжение. Вгледайте се: Юбю е навсякъде в мрежата! Той си има блог и блогът му задължително се транслира в блогосферата на Икономедия. Там е буквално царството на татко и мама Юбю. Там са всичките тези крепители на „новата икономика“, като се започне от неизброимите „пиари“ и деятели на невромаркетинга и се свърши с прегръщачите на дървета, разказвачите на притчи и привърженици на „позитивното мислене“ на Кехоу. Там са „интелектуалците“, вдъхновяващи се от прозренията на Айн Ранд за егоизма, както и феновете на „Егоист“, бетонирал киберневежеството и посредствения стил на живот у няколко поколения наред.
Там са и псевдоеколозите от „зеления бизнес“. Погледнете само сайта горичка.бг! Последна новост: Горичка.бг организира „Корпоративно обучение за екологична устойчивост и тим билдинг с кауза“. Представяте ли си? С кауза! Мероприятието е финансирано от Шел, компания, прочута със своя размах в Нигерия, това обаче е незначителна подробност! Защото какво означава отровената от суров петрол делта на река Нигер или дори един цял континент, обречен на глад, за нашия местен Юбю, изживяващ се като триумф на вида само защото със заплатата от някое малко НПО може да си позволи салата от „био“ домати на трапезата?
Истинските природозащитници в България, неприемливи и даже вредни за „екобизнеса“, както навсякъде по света, се оказват дискредитирани и заменени от зелени Юбю-симулакри. С PR-ите, измислячите на идентичности и продавачите на влияние на дребно в мрежата шега не бива, да, защото днес PR-ът в мрежата е заменил въоръжените сблъсъци. За усъвършенстването на тази война днес можем да сме задължени на всепланиращите и всепотискащи леви технократи, създателите на електронния Аргус, както се изразява през 60-те връстникът на днешните изпълнителни директори и собственици на хедж фондове Раул Ванейгем в своята „Революция на ежедневния живот“.
Юбю тепърва има да се радва на своите наследници.

 


[1]TED – TechnologyEntertainmentDesign е идеологическа платформа за пропагандиране на неомалтусиански идеи, курирана от американската частна фондация с идеална цел Sapling Fondation

Една реч | Култура – Брой 30 (2733), 10 септември 2010

Речта на г-жа Цецка Цачева, произнесена на срещата на жените-председателки на парламенти на 27 август във Варна и публикувана три дни по-късно в „24 часа“ под заглавие Във „Фейсбук“ няма големи и малки народи, има свобода, се оказа доста коментирана в последните дни на август. Мнението на мрежовите граждани може да се обобщи приблизително така: наивни клишета, компилирани най-вероятно с помощта на софтуер, които освен всичко останало са и лицемерни, с оглед на досегашните опити тъкмо на това правителство да налага контрол в Интернет.
Има и един микроскопичен процент граждани, които не бързат да се поддадат на изкушението да наблюдават опитите на властта като водевил, а виждат в тях някакво, макар и неловко начало. Нека мислено се присъединим към тях и проследим речта на г-жа Цачева:
И докато гражданите се възползват от предимствата на съвременните форми на комуникация – се казва в нея – трябва да признаем, че все още липсва достатъчно силното присъствие в тази среда на днешната европейска държава като покровител на образованието, възпитанието, знанието и културата.
Ето че г-жа Цачева започва обнадеждаващо с твърдението, че държавата тепърва трябва да наваксва в мрежата, а в следващия миг влиза в противоречие: за каква свобода изобщо иде реч, ако държавата-покровителка силно ще присъства? Г-жа Цачева вероятно е искала, да каже, че държавата липсва в мрежата като страна в диалога с гражданите, а „силно“ не бива да се разбира непременно като „силово“.
Да отдадем обаче противоречието на неловка реторика и да продължим нататък:
Днес комуникационните процеси са мигновени, изобилието от информация е необозримо, а достъпът до културни ценности е широк. Така гражданите на Европа сами създават новите пространства на междукултурния диалог. В тях нашите деца, младите дигитални граждани на Европа, обитават социалните мрежи, информационни ресурси, отворени енциклопедични системи, виртуални библиотеки, музеи и колекции.
Нужно ли е да се споменава, че привилегията на достъп до мигновена комуникация, изобилна информация и културни ценности далеч не винаги е нещо, на което властта гледа с добро око. Тя често бива разпознавана от органите на реда като пиратство. А сред пиратите от периферията на копирайтното царство има не само тийнейджъри, бойкотиращи пазара, за да гледат без пари това, който същият този пазар им предлага в изобилие, но и немалко изтънчени пилигрими, които не разчитат на пазара не само за това, което искат да четат, гледат и слушат, но и за да продадат плодовете на своите собствени таланти. Ето защо изречението: Трябва ли европейският междукултурен диалог в най-новите му форми да бъде по някакъв начин регулиран? би следвало да се замени с: Готова ли е Европа, да приеме за легитимни култура, информираност и вкус, не носещи марката на съответната власт и неблагословени от свещения знак на копирайта?
Не е готова, разбира се!
И накрая най-важното: г-жа Цачева не отронва и дума в своята реч за един много важен аспект на това въплъщение на свободата – интернет, а именно собствеността в него. Вместо да изтъкне или дори намекне за преплитането на разнородни интереси във Facebook, тя казва:
Нима наистина Фейсбук и държавата имат допирна точка само в темата хит напоследък – нивото на защита на правото на лична неприкосновеност в тази социална мрежа? За Facebook на Зукърбърг ли говори г-жа Цачева? Или говори за Фейсбук на гражданите – някакъв съвременен вариант на църковен събор, в който собственикът Зукърбърг, поради едната си отдалеченост би могъл спокойно да мине за Бог, а политиците тепърва да изгреят на амвона пред паството като негови наместници?
Като че ли непрекъснато забравяме, че в интернет няма нищо възвишено или свято. Това е просто мрежа от мрежи, всяка от които с различен обхват и достъп в зависимост от целите и интересите, които обслужва: академични, бизнес, обществени, правителствени.
Ето защо малко повече конкретност в замяна на екзалтираност относно свободата биха намалили шума в „залата“ и биха направили полезна обратната връзка.

 

Симпсонизация* | Култура – Брой 29 (2732), 30 юли 2010

В изобилието от новини, свързани с развитието на творческите индустрии у нас, най-много врява като че ли се вдига при отразяване на събития, свързани с дигиталните свободи и авторските права в мрежата. Нищо чудно – мрежата е шумно място, а недоволството в нея относително лесно се неутрализира (засега) с двете дежурни оправдания: „Европа иска така!” и „Всичко се прави в името на авторите и качествения продукт”.
Ето и една последна новост – в името на авторите, качествения продукт и одобрението на Европа, но най-вече вследствие на невъзможността да се постигнат резултати по метода, изпробван вече с chitanka.info, шефът на дирекция „Авторско право“ в Министерството на културата Георги Дамянов предлага на доставчиците на интернет друга стратегия: да следят трафика на клиентите си, дали и какви авторски произведения разменят, като срещу тази информация ще могат да получават пари от продуценти, звукозаписни студия и издатели. Представяте ли си! Дори големите лоши момчета от увеселителните компании, домогващи се с толкова подмолни игри до подобна информация, биха се изчервили от неудобство при такава открито заявена готовност за алъш-вериш с тях. Шефът на „Авторско право” обаче не е от свенливите. Той казва: Европа прави така. Френската тактика на „трите удара”, макар и силно критикувана в тази същата Европа, очевидно е неговото голямо оправдание. Всички знаем колко критика понесе т.нар. „Телеком пакет“, приет от Европейския Парламент, позволяващ задържане на данни за интернет активността на гражданите уж с цел разследване на престъпления; у нас, обаче, изглежда едва ли не еретично да се задават въпроси относно недоогласените детайли по ограниченията, които ни очакват и които непременно ще последват с нарушаването на мрежовата неутралност. Европа, за разлика от нас, може да си позволи опозиция. Работническата партия в ЕП, например, е съставила доклад http://ec.europa.eu/justice_home/fsj/privacy/docs/wpdocs/2010/wp172_en.pdf, в който се споменават някои от проблемите на филтрирания трафик. Няма да ги цитирам, защото това се разисква достатъчно нашироко в интернет, в блога на Боян Юруков, например. http://yurukov.net/blog/2010/07/22/es-ni-proverqva-za-nezakonno-sledene-v/ Това, което никой не желае да разисква в момента, е какви ценности ще защитава тази чудовищна машина за контрол? Кои са тези тъй важни за икономиката ни творци, тези съкровища на духа, които трябва да бъдат защитавани от грабливите ръце на пиратите? Мисля да не изброявам „горещите” ни музикални и литературни хитове от това лято, нито митичните им автори. Те и без това получават достатъчно „пиар”. Предпочитам да привлека пак вниманието към ситуацията, в която сме се озовали всички ние – и автори, и читатели, и желаещи да проявяват вкус издатели – благодарение на промените в информационната и пазарна среда напоследък. За целта ще си позволя да препратя към една статия, доскоро известна на малцина, но която от вчера (23 юли 2010) вече се намира в мрежата на адрес http://www.bulgaria.indymedia.org/article/36969 . Статията е озаглавена „Медийни препятствия пред книгата: Пазарната цензура”[1] и в нея пише:
Някои изследователи разглеждат книжния пазар като форма на идеална демокрация: не елитите налагат своите ценности на читателите, а публиката подбира какво иска – и ако иска все по-ниско качество и ограничена тематика, така да бъде. По-големите печалби са доказателство, че системата работи както трябва.
В системата на средствата за масова комуникация  отдавна вече се говори за икономическа цензура. Най-общо тя се определя като принудата да се подбира точно тази информация, която би се търсила от масовия потребител, като се преценяват неговите действителни или предполагаеми очаквания.
Ако през 60-те обществото на спектакъла все още е изглеждало като наземен конфликт, то това, което се случва днес, по-скоро прилича на ядрена катастрофа. В мрежова среда спектакълът е дисперсиран, контролът – по-неуловим и анонимен от всякога, а интелигентността, чувствителността и дори природата ни на хора – подложена на непредсказуеми мутации.
* The Simpsons – популярно американско анимационно филмче, осмиващо съвременния начин на живот, обществото и най-общо културата, повлияна от масовите медии.


[1]Вълкова, Силвия. Медийни препятствия пред книгата: Пазарната цензура // Кирилицата в духовността на европейската информационна цивилизация. София: За буквите – О писменехь, 2008, с. 370-379.