Exploited | Култура – Брой 19 (3029), 19 май 2017

Exploit (произнася се „експлойт“) – дума в английския, едно от значенията на която е свързано със света на компютрите и означава софтуерен код, недобронамерено възползващ се от бъг в компютърна система за придобиване контрол над нея. Веднъж публикувани в интернет, така наречените експлойти могат и да са полезни, като послужат за разработване на подобрени варианти на системите. Злонамерените (Black Hat) хакери обаче, нали не ламтят за публична слава, не бързат да споделят експлойти, а като че ли и тези, от които те ги крадат, не бързат особено. Това са така наречените експлойти тип „нулев ден“ (0-day exploits). Един такъв доскоро беше EternalBlue (Вечното Синьо), разработен от американската Агенция за национална сигурност (NSA), откраднат и модифициран от киберпиратите от групата Shadow Brokers тази пролет. Тяхната модификация се казва WannaCry (Плаче ми се). WannaCry е вирус. Вирус изнудвач, искащ откуп, подобен на онзи на Андрю Тиърни и Кен Мънро, който взимаше под контрол „умните“ термостати в домовете на хората. WannaCry криптира файловете на компютъра ви и ги прави неизползваеми, като иска в замяна на декриптирането им откуп от $300 в биткойни.
Но да се съсредоточим върху самия EternalBlue, Интересното при него е, че експлоатира уязвимостта на масовия майкрософтски мрежови протокол, предоставящ споделен достъп до файлове, принтери и серийни портове и различни комуникации между възлите в дадена мрежа, а също и механизма за комуникация между процесите в системите. През март Microsoft вече бе решил този проблем и бе публикувал подобрена версия, потребителите на Windows обаче, които не побързаха да си я инсталират, съвсем наскоро (на 12 май) бяха покосени от WannaCry атака.
Че работата е сериозна, стана ясно още петъчната сутрин, когато вирусът порази мрежата на националната здравна служба в Англия. Системите за резервация на часове блокираха и на екраните се появи съобщение: „Упс, файловете ви бяха криптирани“. Все пак, хакерите са проявили известна етика – няма блокаж в системите за спешни случаи и няма признаци, които да сочат, че данните на пациентите са пострадали. Поне това съобщи NHS Digital, информационният център на английската здравна служба, който поддържа хакнатата платформа. От хака са пострадали 25 здравни заведения и GP-та, а изводите са, че Националната здравна служба, която е уважавана институция, ползвана от всички безплатно, трябва да помисли върху това как орязването на бюджета й се отразява на адекватната поддръжка на системата за сигурност.
В петъчния преди обед възможността заразата да се разрасне и да се превърне в пандемия се обговаряше само като възможност, но ето че към края на деня стана ясно, че са пострадали милиони компютри и сървъри в цял свят и става въпрос за може би най-мащабната хакерска атака, виждана някога. Най-зловещото е, че освен огромното множество частни PC-та, са пострадали и системите на редица големи компании със стратегическо значение, като електропреносни дружества и дори мобилни оператори. Пострадали са и държавни организации: системата на съда в Бразилия, например, държавни органи в Швеция, в Австралия, Белгия, Франция, Германия, Италия и Мексико, Русия, САЩ, Канада, Китай. Малко преди полунощ стана ясно, че има поражения и у нас и че това са обекти от значение за националната сигурност.
Светът се е побъркал! – ще кажете. Води се война! Вече нямаме контрол над нищо, дори на битово ниво. Как можем да се абстрахираме от всички тези прониквания или да се предпазим от тях, без да разбираме нещо от технологиите, които ползваме? Води се война, така е, но хакерите нямат нищо общо с нея. Замислете се колко ли експлойти като EternalBlue все още не са се сдобили с публичност, а поразените обекти дори не подозират, че са поразени. Замислете се: щом хакери успяват да блокират нещо в Бразилия, Швеция, Австралия, Франция, Русия или къде да е, това означава, че дълги години някой е владял нещо в Бразилия, Швеция, Австралия, Франция, Русия… Нещо като съдебната им система или държавния им телеком… Хакерите, атакуващи системи с цел откуп, поне действат директно и благодарение на тях става ясно, че експлойти като „вечното синьо“ изобщо съществуват. Въпросът е защо съществуват? И защо сървъри с критична информация продължават да разчитат на Windows?

Internet of Shit* | Култура – Брой 17 (3027), 05 май 2017

През февруари тази година един отегчен британски тийнейджър внезапно почувства живота си прецакан заради това, че го е посветил на компютърните науки, и в рамките на няколко часа хакна повече от 158 000 принтера. Това стана възможно благодарение на свързаността на принтерите към т.нар. Интернет от неща[1].
В края на миналата година и принтерите в няколко американски университета (Станфорд, Вандербилт, Университета в Калифорния и Бъркли) пощуряха и от тях се разхвърча антисемитска пропаганда. Това – благодарение на червей, назован с ехидна находчивост Mirai („бъдеще“ на японски), и не на последно място, благодарение на факта, че хакнатите устройства били с еднаква парола за достъп, защото всичките били произведени от части, правени от една и съща фирма – XiongMai Technologies в Ханчжоу, Китай.
Принтерите, уеб камерите, рутерите са най-проблемни, но и другите устройства създават емоции напоследък. През октомври Джон Макафи, разработчикът на антивирусната програма McAfee, публикува вTwitter снимка на хладилник от магазина Home Depot, пускащ през дисплея си клипове от порносайт. Как точно домакинският уред е успял да се регистрира в сайта, остана неясно, но очевидно е бил достатъчно „умен“ за целта. „PornHub в хладилника. И какво казва по този повод съвременната кибер безопасност?“ – написа Макафи, вместо коментар.
През лятото пък експертите от английската компания Pen Test Partners, Андрю Тиърни и Кен Мънро, съвсем нарочно създадоха вирус-изнудвач, предназначен да зомбира „умните“ термостати по домовете и да ги кара да менят температурата до нетърпимост, като прожектират при това на екраните си послания с искане на подкуп срещу „разваляне на магията“.
А можете ли да си представите живота си, изпълнен с всякакви скъпоструващи „интелигентни“ глупости от рода на свързани с WiFi сокоизтисквачки, онлайн-чаши, преценяващи хидратацията на организма ви, казващи ви „добро утро“ кафе машини, прибори за хранене, коригиращи количеството поглъщана от вас храна, Bluetooth чадъри, напомнящи ви прогнозата за времето и свързани с услуги за онлайн запознанства с цел бърз секс? Ами автономни превозни средства, които проявяват въображение? А електроника в мозъка?
С риск да прозвуча банално: целта на корпорациите е да се вмъкнат не само в дома и живота ви, но, ако може, и под кожата ви, за да събират данни за вас, за да ви „четат мислите“ и да ви подбутват в „подходящия“ момент да купите „подходящата“ стока. Така, освен че си плащате щедро за всичките скъпоструващи ненужности, вие съвсем безкористно захранвате с данни и бизнеса. Защото зад хардуера, било то онлайн-чаша или „умен“ чадър, стои цяла инфраструктура – сървъри, приложения, телекомуникации, екипи, които работят с тях. А това, че веднъж сте платили за него, съвсем не означава, че сте го придобили завинаги. Вие все пак ползвате услуга и е въпрос на време доставчиците на тази услуга да решат да въведат такса. Дори и да започнат да ви снабдяват безплатно с домакински и всякакъв друг „умен хардуер“, бихте ли се съгласили току така на доживотна такса?
Но нека се върна към отегчения хакер, с чийто подвиг започнах.
От списание VICE успяха да се доберат до него чрез приложението за анонимни съобщения Ricochet и да му вземат интервю. В него той казва, че не е очаквал чак такова внимание, но може би, ако е знаел, че така ще се случи, е щял да обмисли по-добре посланията си, разпращани чрез принтерите. Така, вместо ASCII изкуство и шеги за Путин, би могъл направо да заяви: Свързването на принтери към Интернет е глупост! Целият Интернет от неща е глупост, която обрича не само потребителите си, но и свестните програмисти на неясно бъдеще.
Райна Маркова
*Internet of Shit – взех този неприличен израз назаем от заглавието на едно скорошно интервю с бащата на Интернет, Винт Сърф, за VICE.


[1] Може би не се налага да припомням, но Интернетът от неща е относително нова концепция за компютърна мрежа, в която могат да се включат не само компютри, но и най-различни други „интелигентни“ физически обекти, които общуват помежду си и с околната среда автономно чрез вградена в тях електроника.

 

Новият Фауст | Култура – Брой 15 (3025), 21 април 2017

През юли миналата година Илън Мъск, шефът на Tesla Inc. и Space Exploration Technologies Corp., регистрира в Калифорния нова компания за „медицински изследвания“ на име Neuralink Corp. Засега Мъск избягва да дава информация, но, според слуховете, става дума за начинание в областта на невронните науки – ще се създават „черепни компютри“, най-вероятно с цел лечение на нелечими доскоро заболявания на мозъка. Това са имплантируеми нервни интерфейси с „безпрецедентно висока резолюция на сигнала“ за трансфер на данни между човешки мозък и цифрови устройства. Интерфейсите ще превеждат електрохимичния език, на който си общуват невроните в мозъка, на езика на информационните технологии, съставен от нули и единици.
Скептиците не са никак малко. Но те не бяха малко и когато Мъск заяви намеренията си да произвежда електромобили и да изстрелва повторно вече изстрелвани ракети в Космоса – все неща, които той успя да осъществи.
Идеята за преодоляване на границата между биологично и електронно с имплантирането на слой изкуствен интелект в мозъка обаче не е нито нова, нито е на Мъск. Американската Агенция за перспективни изследвания в областта на отбраната DARPA вече е стартирала подобна програма – Програмата Невро-инженерингов системен дизайн (NESD). Практическите ползи от тази разработка биха били огромни. Това би било пробив и в други области – синтетичната биология, слаботоковата електроника, системния инженеринг, клиническите тестове…
И все пак, нуждаем ли се наистина от протези в мозъка, освен ако не става дума за корекция при тежки увреждания?
Сигурно би било чудесно, вместо да отделяме дълги часове за прочитането на една трудна книга или за разбирането на една сложна теория, да си я „заредим“ мигновено в мозъка от някакъв външен носител. Ние, хората, и без това сме в състояние да приемем огромно количество информация, но продуктивността ни винаги си остава скромна. Вече не сме на висотата на собствените си творения. Машините са на път съвсем да се освободят от нашия контрол и да ни направят излишни, така че защо да не се надградим?
И все пак, нужно ли е да се прибягва до нещо толкова грубо като имплантиране на устройства в мозъка с всичките неизвестни, които съвместимостта и поносимостта им от организма крият, при положение, че има напредък в друга една област – генното инженерство?
Цената на секвенция от човешки геном пада непрекъснато, а и самата генетична структура на сложни феномени като човешката познавателна способност вече не крият тайни, така че генетичното надграждане на вида ни е съвсем възможно. Вече съществуват технологии, които позволяват прецизно подбиране и редактиране на геноми при ин витро оплождане[1]. И изобщо, взаимодействието между света на алгоритмите и света на геномите разкрива пред науката и технологиите такива необятни хоризонти, че учените напоследък са успели дори с експерименти като свързването на мозъка на мишка с този на маймуна, за да ги накарат да общуват.
И все пак, има нещо, което не достига.
Изучаваме наследствеността си, изучаваме мозъка си, изучаваме собствената си способност да учим. Но какво знаем за това, което Хюм е наричал „разширен Аз“, а пък Лакан, два века след него – „разширен субект“? То винаги се е намирало извън физическото ни тяло, извън материалния свят.
Дали поредният технически и научен пробив няма да доведе до ново обедняване, огрубяване и опростяване на менталността ни, до нови и още по-непреодолими неравенства? Едно е да се рестартира операционна система, съвсем друго нещо са спомените, чувствата, опитът, свободната воля.


[1]1 Такива са последните постижения в генния инженеринг като CRISPR, например. CRISPR идва от clustered regularly interspaced short palindromic repeats – кратки палиндромни повторения, регулярно разположени в групи. Под това зашеметяващо наименование се крие система за направлявано редактиране на геноми.

Политици-роботи? | Култура – Брой 13 (3023), 07 април 201

Хората стават излишни в много професии, това е ясно, но дали технологиите биха могли да изместят и политиците от политиката? Наскоро в рубриката за технологии на американското лайфстайл списание Vice се натъкнах на забавна статия по темата, която обаче ме накара съвсем сериозно да се замисля. В крайна сметка, всичко се демократизира: журналистиката, книгоиздаването, таксиметровите и какви ли не още услуги, защо да не се демократизира и демокрацията? Идеята за представителната демокрация и без това отдавна се е износила, та защо и в ерата на айфоните да се налага да изпращаме човек в парламента, т.е. да го отдалечаваме от себе си и проблемите си? За да го сближаваме със старите лоши момчета от олигархията, че да му е по-лесно да заговорничи с тях?
А какво би станало, ако на мястото на депутата има просто робот? Роботът няма да приема бакшиши, няма да се пъчи по телевизиите и да тормози местните власти с лошия си характер. Той просто ще ви позволява да гласувате приемането на закони по смартфона си.
Край на злоупотребата с вашите публични данни на избирател в битката за преразпределяне на вота[1].
Край на политическия фарс!
Медиите напоследък, вместо да обявят, че царят е гол, са в състояние да направят от всеки голтак цар и видимо се забавляват с това. На това обаче може да се сложи край просто с инсталирането на някакво приложение, на нещо като Uber, Spotify или Amazon, примерно.
В Австралия има вече такова. Нарича се Flux. Flux е също така име на политическа партия, изградена от BitCoin ентусиасти.
В Аржентина пък има DemocracyOS – инструмент, който намалява дистанцията между избирателите и техните избраници. А партията – Partido de la Red[2]. Партията на мрежата е очевидно с глобалистки уклон, както и всички други подобни проекти за „флуидна демокрация“ от типа “peer to peer”, каквито, според статията във Vice, вече има в над 1000 организации и държави по света. Софтуерът за тях очевидно идва от платформата Democracy Earth http://democracy.earth/, курирана от известния „инкубатор за стартъпи“ Y Combinator. Само дето напоследък глобализацията леко поизлезе от мода и съвсем не изглежда чак толкова безалтернативно добра като политическа парадигма.
Има и една подробност, която даже техноентусиазмът на Vice не може да пропусне: как може едно приложение за смартфон да сътвори читав законопроект? Вярно, доста често и политикът не може. За целта политикът наема екипи от експерти. Те са, които пишат законопроектите. Вярно е и това, че наемането на тези експерти не става по най-прозрачната процедура. С помощта на технологиите това наемане може и да стане относително прозрачно, но първо това си е административна работа, а не политика. Явно авторът на Vice не прави разлика. И освен това, експертите си остават незаменими! Ние, гражданите с айфоните, ще ги избираме, но дали ще можем да спорим с тях или да им диктуваме? А и кое ще е това айфон-приложение, което ще гарантира прозрачността на отношенията на самите експерти с големия бизнес? Политиците дори и да изчезнат, нима и корпорациите ще изчезнат? И нима корпорациите не са тези, които излъчват експертите и сега? А какво ще стане с групите по интереси в бизнеса? А какво ще стане с мрежите, по които си обменят информация тези групи по интереси? А какво ще стане със самите интереси? Нима корпоративните интереси се очаква да изчезнат? Или може би интересите на гражданите ще станат приоритет пред тези на корпорациите? Може би елиминирането на досадните политици само ще улесни корпорациите в упражняването на контрол върху гражданите? Анонимен, аморфен, безличен, почти метафизичен контрол.

 


[1] Става дума за т.нар. gerrymandering – разделянето на страната наизбирателни окръзи, и така да се даде на една политическа партия мнозинство в колкото се може повече от тях, а силата на другата се концентрира във възможно най-малък брой окръзи.
[2]  Partido de la Red (исп.) – Партия на Мрежата

Роботите да плащат данък! | Култура – Брой 10 (3020), 17 март 2017

Вече писах как Мъск гледа на замяната на работниците с роботи, но ето че наскоро и Бил Гейтс сподели визиите си. Те могат да бъдат обобщени така: след като роботите отнемат работата на хората, те трябва да плащат и данъци. Разбира се, данъците ще се плащат от собствениците на роботите, което, според Гейтс, поне малко би забавило масовото им внедряване и би обезпечило пари за преквалификация на „излишните” хора. Гейтс е технооптимист, но звучи като лудит – нима ако правителството започне да доминира над бизнеса и пазара и наистина наложи този данък, това няма да демотивира иноваторите? Според Гейтс, „данъкът робот” трябва да финансира дейности, в които хората са незаменими – грижата за старци или за деца със специални нужди. В същото време, ще изчезнат склададжиите, шофьорите, чистачите, продавачите, миньорите, войниците, работниците на поточните ленти във фабриките… Но дали бившите склададжии, шофьори, миньори ще се преквалифицират лесно в бавачки и болногледачи?
Колко, всъщност, са на брой заниманията, в които човек е наистина незаменим? В изкуството и в творческата работа? В предприемачеството? В системната администрация?
Какво ли мислят по въпроса за „данък робот” самите финансисти?
Тия дни на сайта на Янис Варуфакис се развихри дискусия по тази тема.
Той привежда простичък пример – Кен изкарва добри пари като комбайнер при фермера Люк, но Люк е решил да замени Кен с робота Нексус. Нексус ще кара комбайна при всякакви метеорологични условия, няма да ползва обедна почивка, болнични, платен отпуск и няма да се скатава по празници. И най-вече, за разлика от Кен, Нексус няма да досажда на Люк с молби да му преразгледа договора. Нексус лесно може да бъде обложен с данък, като се вземе за отправна точка последната заплата на Кен и на тази основа се удържа това, което би плащал Кен като данък и осигуровки. Варуфакис обаче изтъква три проблема с този подход. Първо: независимо че заплатата на Кен едва ли би останала същата, ако беше продължил да работи, референтната сума, изчислена по нея, си остава същата, освен ако данъчните служби не вземат специални мерки. А това създава потенциал за конфликт между службите и бизнеса и неизбежно съпътстващите ги арбитраж и корупция.
Второ: каква ще бъде референтната сума в случаи, когато ще се изпълнява работа, която преди това не е вършена от човек?
И накрая, един концептуален проблем: защо Люк ще плаща само за Нексус, а не за комбайна? Нима комбайнът не върши голяма част от тежката човешка работа? С какво Нексус е по-малко машина? Със степента си на автономия? Автономия все още не означава самосъзнание, защото, ако притежаваше съзнание, Нексус сигурно щеше да се бори за правата си и да усложнява живота на Люк, точно колкото и Кен.
Най-доброто решение е като че ли еднократна такса, която да се плаща от Люк в момента, в който купи Нексус, за да замени с Кен.
Но пък тогава вероятно ще се случи друго – Нексус ще бъде инкорпориран в комбайна и ще стане невъзможно да бъде таксуван отделно. Представете си само каква врява ще вдигне един данък, наложен върху всички средства за производство.
Явно, трудността при определянето на този бъдещ данък е следствие от фундаменталната трудност да се отличи собствеността от капитала, а също и благосъстоянието от рентата и печалбата.
Варуфакис предлага като най-просто и добро решение универсалният базов дивидент, извлечен от доходността на целия капитал. Една фиксирана част от капитала става публична чрез предлагане на акции на фондовата борса и така, освен че ще се генерира поток, от който да бъде плащан универсалният базов доход, обществото ще се превърне в акционер, бизнесът ще заобиколи услугите на банките, а доверието в него ще расте.
Варуфакис обаче пропуска нещо важно в своя иначе тъй концептуален коментар – в реалността работата на Кен отдавна е „аутсорсната” към страните от третия свят. Не само Кен, но и правителствата са объркани и не знаят какво да правят. В този смисъл, може би е нужен един по-холистичен подход с наднационален обхват при въвеждането на „данък робот”.

 

Модерните дамги | Култура – Брой 8 (3018), 03 март 2017

Живеем обградени от символи. Символите са нашата криптирана връзка с „това отвъд”. Те никога не са безобидни и тривиални. Никога! Дори когато става дума за толкова близки до бита неща като маркировките по стоките в търговската мрежа, баркодовете.
Замисляли ли сме се някога, насред ежедневието си, какво представляват баркодовете? Какво знаем за тази индустриална симвология, предназначена да свързва семплата поредица от тънки и дебели линии с информация за предметите, маркирани с тях? Ако се вгледаме, ще видим, че баркодовете, това са всъщност своеобразна машинна морзова азбука – тирета и точки, разтеглени в линии за удобство на четящото устройство – лазерния скенер. Едно прокарване на светлинния лъч напряко линиите и кодът е разчетен.
Патентован през 1952 и навлязъл в масова употреба през 1974 г., през 2008-ма баркодът вече изглеждаше като отживелица, защото бе дошла на мода радиочестотната идентификация – начин за автоматично дистанционно идентифициране на обектите в търговската мрежа и събиране на данни за тях чрез RFID етикет (от англ. RFID – Radio-Frequency IDentification) или чип.
През тази същата година чипът беше официално приет за глобален приемник на баркода и това беше в контекста на грядущия „интернет от неща”. В мрежа/паяжина е ставало дума за прекрасния нов свят, който, в името на съвършената логистика и отворените пазари, ще впише в адресното си пространство всички предмети (пък защо не и нас самите) под RFID дамгата на един уникален публичен IP адрес.
Ставало е дума и за това, че RFID идентификацията е „краен инструмент за надзор“, който би ни превърнал в заложници на собствената ни ежедневна нужда да потребяваме. Чиповете събудиха тревога и съпротива и изглеждаха почти неизбежни, но ето че печатният баркод се оказа достатъчно жизнеспособен, за да си върне позициите.
Наскоро писах за някои интересни приложения на една от най-разпространените му модификации, QR кода (от Quick Response – „бърза реакция”), но не написах почти нищо какво представлява самият той.
Ако линейната симвология на обикновения баркод е нещо като „надградена” морзова азбука, то двуизмерната симвология на QR кода е като линейната, но надградена още веднъж – вертикално. Видимият резултат от добавянето на още едно измерение е добре познатата квадратна матрица от редуващи се светли и тъмни модули, а невидимият – възможността за кодирането на много повече информация в нея. Разпространеният вече лазерен скенер не я чете, но пък междувременно са станали популярни други устройства, които го правят. Това са светлочувствителните сензори за изображения (матрици), вградени в цифровите ни камери и телефоните ни. Тези матрици четат изображенията, като преобразуват сноповете фотони, попадащи върху тяхната повърхност, в електрически сигнал, а оттам – в цифров.[1]
QR кодовете са перфектни заместители на RFID чиповете в „интернета от неща” по няколко причини и те са все сериозни: QR е безплатен и отворен стандарт; съвместим е с всеки телефон; няма нужда от специално приложение; всеки може сам да си го генерира; значително по-евтин и компактен от RFID таговете – това е просто малко мастило върху някаква повърхност.
Вярно, че QR кодът не изглежда толкова високотехнологичен, колкото RFID чипа, но чипове просто не са необходими там, където същата работа може да свърши и малко мастило. Радикалната простота, компактност и капацитет на QR кода, комбинирани с практическата му безплатност, му отваря светло бъдеще в Интернета от неща. Нещо повече – очаква се ускорено процъфтяване на Интернета от неща тъкмо благодарение на него.
Прави ли това QR кодовете по-малко опасни от RFID чиповете като манипулационна тактика, или средство за наблюдение. Не, разбира се. Те си остават маркировка към някакво скрито измерение на нещата и оттам оказват влияние върху живота ни тук и сега, просто това влияние може да е и полезно. 


[1]Тези четци са в състояние да се справят с най-разнообразни двуизмерни кодове – кръгови, триъгълни, многоъгълни и даже под формата на стеганографски изображения, т.нар. DataGlyphs. Гъвкавата и устойчива на грешки структура на последните ги прави много удобни за извити повърхности, където обикновените баркодове се провалят.

 

Музей 2.0 | Култура – Брой 5 (3015), 10 февруари 2017

Дори в привързания към традициите си Китай, традициите вече не са това, което бяха. Дигитализират се. Ежегодният празник за почитане на мъртвите, Цинмин, например, се е пренесъл онлайн. Китайците са оптимизирали поклонението, изобретявайки нова онлайн услуга – виртуалните мемориали. Това са специализирани сайтове за отдаване на почит, в които с усилието на няколко клика може да се подреди албум със снимки на починал близък, да се споделят истории от живота му, да се качват видео файлове със сантиментална стойност. Може даже ритуално да се горят виртуални благовония и банкноти, какъвто е обичаят там. Мемориалната услуга бива предпочитана по най-различни причини и само част от тях – по причина на географска отдалеченост. Много китайци решават, че това е по-удобният и екологичен начин за отбелязване на Цинмин, тъй като реалното пилигримство отнема време, свързано е с ползване на транспорт и с горене на реални предмети.
Всъщност, в Китай това дори не е новост! Първите китайски виртуални мемориали са се появили в началото на новия век. Оттогава броят им расте лавинообразно, сигурно защото младото поколение, ползващо интернет, вече е достатъчно старо, та да започне да губи близките си.
Какво толкова интересно и полезно може да има в това, че да си заслужава писането за него? Вярно, това е една добра идея за онлайн бизнес, която може да се развие и у нас на мястото на традиционното печатане на неестетични хартиени некролози, но интересното надхвърля сферата на бита. Дори и да не излизаме от утилитарното, можем да го видим в нееднозначността на връзката между реално и виртуално. Тази връзка никога не е еднопосочна и не винаги е непременно във вреда на реалността. Така, вместо да се превърне в отживелица, в запуснато място, което не искаме да обитаваме, реалността може да се превърне в „разширена реалност”[1], реалният мемориал да се сдобие с виртуално измерение и то благодарение на инструменти, които масово са навлезли в нашето ежедневие.
В мрежата, през China Dayly, стана популярна снимката на надгробен камък, украсен с надпис на китайски, придружен с QR[2] код, какъвто виждаме по стоките в магазините. За много от нас, европейците, това е поредната китайска странност. Всъщност, снимката е правена в мемориален парк в памет на „Клането в Нанкин“, а бар кодът води към мобилната версия на съответната интернет страница и към полезна туристическа информация – в коя година се е случило събитието, колко са загиналите и т.н.
Подобни бар кодове напоследък могат да се видят не само по историческите места в Китай, но и в някои уважавани западни музеи. Представете си, например, експозиция с произведения на дърводелското изкуство. Малките черно-бели футуристични квадратчета върху експонатите само на пръв поглед биха изглеждали неуместни. Ако сте притежател на смартфон и имате инсталиран QR четец на него, сканирането на QR кода би буквално разширило полезрението ви, отпращайки ви към някоя уеб страница, посветена на автора на произведението, или към видео или друга мултимедия. Така, ако експонатът е някой богато резбован шкаф, вие бихте могли да го разгледате и отвътре, да разучите всичките му тайници, да гледате на видеоклип процеса на реставрацията му или, ако експонатът е музикален инструмент, да го чуете как звучи.
Преодоляването на предразсъдъците от страна на музейните работници, че модните технологични дрънкулки са създадени само за радост на технофетишистите, които не стъпват в музеи и не се интересуват от миналото, може само да отвори нова възможност пред хранилищата на паметта и да ги направи още по-интересно и богато място.


[1]Разширената реалност (augmented reality) е физическа среда, чието текущо възприемане от индивида е обогатено с компютърно генерирани включвания от звук, видео, графики, GPS или други данни.
[2] QR код (съкращение от „Quick Response” – „бърз отговор”) е двуизмерна матрица, в която, за разлика от обичайния едноизмерен баркод, може да бъде заложена повече информация за обектите, маркирани с нея. Появил се е през 90-те в Япония и е патент на Denso Wave Incorporated, поделение на Toyota, но е отворен формат и поради това популярността му ще расте.

Феноменално! | Култура – Брой 3 (3013), 27 януари 2017

Преди осем години на сайта Know your meme (Знай своя мем) беше вписан един феномен, който не само, че не отшумя бързо по подобие на много други, но и натрупа сериозна история с годините. Става дума за LOLcats1] – картинките със смешни котки, придружени от текстове на още по-смешен, насилен английски, познат като LOLspeak. LOLcats е не само популярен, той е предмет и на академичен интерес. През 2012 г. в „Huffington post” се появи новината, че някоя си Кейт Милтнър от Лондонското училище по икономика е защитила магистърската си степен с дисертация, озаглавена “Срзно феноменално: едно изследване върху привлекателността на LOLcats2]”. Тезисът й относно популярността на този феномен се крепи на аргумента, че ежедневната колективна креативност сближава хората и служи за проводник на основните елементи на човечността. Аз, разбира се, няма да ви занимавам с този текст, проследяващ еволюцията на котенцата от съвременната Web 2.0 назад към народното творчество и радостта от създаване на смислени връзки между хората, а по-скоро ще привлека вниманието ви към… езика на LOLcats. Съвсем сериозно! На LOLspeak усилено и ежедневно се твори. По аналогия на LOLspeak, има и LOLcode – езотеричен програмен език, който обаче си е напълно работеща система от правила за манипулация на данни по критериите на „целостността по Тюринг”. А на Wiki може да се открие даже превод на Библията на езика на LOLCat с всичките там истории за Адам и Ева, Ной и Каин.
Що за глупост е това? – ще попитате. Що за странна девиация е този LOLspeak и защо да е интересен? Някои го оприличават на бебешки език, но неговата основа е друга. Със своите странно спрегнати глаголи, правопис и синтаксис, той е по-скоро пародия на начина, по който си служат с езика масата едва поназнайващи английски потребители в зората на глобалната мрежа – Usenet. Някои пък го отдават на желанието на хакерите да си служат с крипто-език, та сигурно затова е открай време приписван на Интернет жаргона. Всъщност, LOLspeak прилича твърде много на езиков експеримент, който сякаш има за цел да подложи езика „на опън и натиск” и да провери колко точно може да бъде деформиран, преди да престане да значи нещо. Всъщност, не е ли LOLspeak една езикова игра?
Да си спомним Философските изследвания на Лудвиг Витгенщайн и неговата концепция за езиковите игри. Според Витгенщайн, не е нужно понятията да бъдат ясно дефинирани, за да имат смисъл. Концепцията на Витгенщайн свежда езика до дейност, неотделима от живот, до форма на живот, която дава на езика и значението му. Според него, в своята условност езикът сам по себе си е игра по определени правила и от тази гледна точка LOLspeak е съвсем легитимен.
Съвременните лингвистки Лорън Гоън http://www.superlinguo.com/ и Джил Вон го ситуират точно в сферата на езиковите игри в своето изследване, озаглавено I can haz language play: Констукция и идентичност наLOLspeak.
Според тях, LOLspeak е комплексно и систематично реинтерпретиране на английския език, отличаващо се със симултанни игрови манипулации на всички нива от езика. За целите на изследването си те ползват колективно произведеното web съдържание като корпус, за да анализират някои от общите езикови игрови стратегии, ползвани в LOLspeak. Това включва морфологичен ре-анализ, анализ на атипичната структура на изреченията и „лексикалната игривост”. Така те успяват, да очертаят рамките, да нахвърлят скицата, плана (“sketch grammar”) на LOLspeak от различни структурни гледни точки: правопис и фонетика, речник, морфология, синтаксис, а също и на ниво субект-предикат.
Изводът им, най-просто казано, е, че в езика всичко може да се случи на базата на консенсус и сътрудничество. Правилата и тенденциите, предоставящи стандарт, могат да бъдат приети или отхвърлени от участниците като на игра. Не видях в референциите в края на изследването името на Чомски, но, все пак, не можах да не се запитам: доближава ли ни това изследване до тайните на езика и представите за него като за универсален, вроден ни инстинкт, опиращ се на единни граматически принципи, или ни отдалечава?


[1]LOL е съкращение от „LaughingOutLoud” – „смея се гръмко” (англ.) и се ползва нашироко като префикс в словотворчеството в мрежата.
[2] Srsly phenomenal: An investigation into the appeal of lolcats
 

Codex ex memes | Култура – Брой 1 (3011), 13 януари 2017

Обикновено, като чуем за меми[1], се сещаме за Internet меми – нещо не винаги стойностно, но пък разпространяващо се бързо като зараза в мрежата. На този феномен е посветен цял сайт – Know Your Meme, но не за него говоря. Говоря за meme в смисъла на културен аналог на гена (gene), който пренася през времето културни идеи, репликира се, мутира, еволюира и даже умира.
Та, в тази връзка, има ли Кодекс на мемите?
Хоп! Ето, че и „кодекс[2]” е дума, която в съвременността ползваме по инерция, най-често в тесния смисъл на система от закони в правото. Процесът на кодификация (съставяне на Кодекс) обаче може да се приложи за систематизиране на какви ли не неща, освен закони.
Представете си сега един Кодекс, систематизиращ последователността на появата и еволюцията на мемите в хода на човешката история. Етимологиите са отчасти това – те изследват живота на думите, разложени на морфеми, само че не под формата на система, а като отделни лингвистични факти. А понякога се случва така, че едни и същи идеи биват изразени с различни думи, или пък обратно – различни идеи се изразяват с едни и същи думи, доколкото не всяка нова идея произвежда нова терминология. (Обикновено всяка нова идея използва вече съществуваща терминология, докато не се развие дотолкова, че да изпита нужда от нов инструментариум.)
Ето защо би било крайно интересно да се синтезира един Codex ex memes, който да е като нагледна времева карта на това какви идеи са се срещали, допълвали, комбинирали или разделяли с течение на вековете. Би бил доста полезен организационен инструмент, с който да проверяваме дали една идея е оригинална или вече е хрумвала другиму. Би ни позволил дори да комбинираме идеи, които не сме и подозирали, че можем да комбинираме.
Нещо подобно вече съществува, но в друга област – това е каталогът Тематическа класификация и разпределение на фолклорно-митологическите мотиви по ареали на Юрий Берьозкин. Каталогът на Берьозкин е най-голямата база данни по сравнителна митология, която може да бъде разглеждана свободно в мрежата [на адрес http://myths.antropogenez.ru/] и си е de facto един Кодекс, в който, вместо меми, са кодифицирани митеми. (Митемите, това са единичните меми на мита, неговите „атоми”, конститутивните му съставки.)
На сайта ще видим колекция от огромен брой текстове, разпределени по теми, обозначени с букви. Примерно, „A” отговаря на темата „Слънце и Луна”. След буквата има цифра за обозначаване на тематичния раздел: A1 – „Древно слънце”; A2A – „Няколко слънца обгарят земята”; A2B – „Излишните слънца и луни са погасени” и т.н. Регионите, в чиито предели е записан текстът, пък са маркирани с поредица от двуцифрени числа. Така този корпус позволява с помощта на статистически анализ да се потърси мястото на спонтанно зараждане на един мит; да се проследят пътищата на т.нар. нетривиална дифузия – разпространението на мита по маршрутите на търговията в древността или на доисторически преселения; да се установи къде са разпространени в миналото, но вече отмрели и забравени митове, и т.н.
Доказателствената сила на подобен статистически анализ е винаги донякъде косвена и зависи от избраната методика, поради което винаги трябва да бъде подкрепена и по други начини, с други методики. Това обаче не намалява мощта на един Кодекс като инструмент за анализ, даже напротив – колкото по-мощен е инструментът, толкова е и по-мистичен. В тази връзка, невзрачните електронни Кодекси на съвременността далеч надминават по мистичност украсените си със злато средновековни свои предшественици заради възможността за извличане на информация от „нищото” – клъстерният анализ прави видимо невидимото, изважда наяве неподозирани модели, прави лесно сравняването и изследването им.
Но ако ще говоря за Кодекса най-общо, а не за някой Кодекс конкретно, представете си колко полезен би бил този инструмент в „мистична” област като управлението на Държавата. Представете си колко бързо би приключила точещата се вече четвърт век реформа, ако имахме инструмент, с който да проверим историята на възникване, репликиране, дублиране, припокриване и т.н. на разни текстове от Закона или брънки в администрацията!

 


[1]Думата е въведена е от Ричард Докинс в книгата му „Себичният ген“ (1976) при обсъждане на еволюционното естество на разпространението на идеи и културни явления. Миймовете се разпространяват в меметична среда, като прескачат от мозък в мозък чрез процес, който в най-широкия смисъл може да бъде наречен имитация. Според Ричард Докинс, разпространението на миймовете е проява на Дарвиновата теория под друга форма. (Уикипедия)
[2]Латинското caudex означава всъщност трупче дървесина.

 

Къде е Диалогът? | Култура – Брой 43 (3010), 23 декември 2016

Сещам се как в самата зора на интерактивната web 2.0 ми се привиждаха хиляди въображаеми Платони в мрежата, причуваха ми се хиляди диалози и вярвах, че макар и не винаги еднакво важни, взети заедно, те представляват истината и ще променят света. Сещам се и как много скоро на мястото на тази привидност се появи нещо, което не знаех как да назова, но което странно добре се вписваше в неологизма на Фуко „говернменталност”.
Говернменталност – тип управление, при което правителството програмира и фиксира идентичностите в социалния диалог, преди да ги инкорпорира в него. „Говернменталност” – не толкова като менталност, колкото като технология за производство на политически партньори така, че да не пречат на политиката на Държавата.
Мрежата обаче не е Държава.
Преди седмица-две писах за опасността за диалога в Мрежата като страничен ефект на пресяването и персонализирането на потока информация. Направих го в контекста на няколко актуални събития. Проблемът обаче далеч надхвърля рамките на злободневността. Проблемът е… епистемологичен.
Когато през 70-те на Никълъс Негропонте за пръв път му хрумнала идеята заперсонализирания виртуален ежедневник Daily Me („Ежедневният аз”),това му се е видяло като добра и гъвкава алтернатива на шумните комерсиални платформи. Развивайки я десетилетия по-късно в книгата си „Да бъдем цифрови!“, Негропонте вече е съзнавал опасността от подобен проект за обратната връзка с действителността. Умът ни има естествената склонност да поддържа хомеостазата си, като се изолира от прекалено агресивния шум, но комфортът, който си осигурява така, е винаги за сметка на реалната представа за света. Деформира я и я ограничава.
Факт е, че от 2001 насам платформи като Amazon.com, а после Google и Facebook, персонализират вместо нас. Те започнаха да ни ограничават и нарекоха това не цензура, а удобство – вече не ние търсим желаната стока – тя ни търси и ни намира.
Почнахме да се опасявахме от „диктатура на мнозинството”, отнякакъв гаден болшевизъм на лошия вкус, който ще стъпче нашата изисканост, ще накаже нашата индивидуалност, ще обезличи нашия талант. По едно време усетихме, че това е не само със стоките и забавленията, но и с интелектуалните продукти, с новините… Но стана ли това наистина? Огледайте се. Нима Facebook или Amazon, или кое да е приложение погълна създателите на интелектуално съдържание? Погълна ги цифровизацията. Телекомите си подадоха ръка с производителите на съдържание и се превърнаха във „влияеща машина”, която всмука интегрално и базите с данни, и комуникационните канали, и сървърите с всичко инсталирано на тях. Нима тази „влияеща машина” е под контрола на мнозинството? Тя е на малцинството, на онзи „1%”, който определя какво да тече по „тръбите”. И това вече се случва на такова неуловимо метаниво, че е трудно да се установи, че ограничение изобщо съществува. Напротив – многообразието изглежда неограничено!
Но проблемът е и политически. Ето, че тия дни търпението на германското правителство към Facebook се изчерпа и законодателството се втвърди – наказанието за „фалшива новина” ще бъде премахване в рамките на 24 часа, а при съпротива – глоба до 500 000 евро. Мярката сигурно е продиктувана от предстоящите през 2017 г. избори в Германия и страха от „руски атаки”. Въпросът тук е кой ще определя кое е истина. Някакво глобално „министерство на истината”? НПО-тата? Кои НПО-та? Лобистките НПО-та или тези, лицензирани от Европейския икономически и социален комитет специално за „диалог” с властта?
Напоследък и в съвсем тесни интелектуални среди витае едно опасение – няма автентичен обществен субект на социална промяна, няма Диалог. Така е,Диалогът е мъртъв, но все по-успешно може да бъде симулиран, а субектите в него – конструирани изкуствено. Има си професионални организатори на граждански мобилизации, има си и професионални граждани. Можем да ги видим както по протестите, така и във Facebook, така и сред статистите по снимачните площадки в Бояна. Къде се случват диалозите, истинските и не режисираните? Къде евентуално могат да се случат в бъдеще?