Нова вълна? | Култура – Брой 41 (3051), 01 декември 2017

През 80-те под влияние на теорията на Грийнспан и с политическата помощ на рейгано-тачъризма, се случиха някои иновации на финансовия пазар – появиха се всевъзможни субекти, които не бяха точно банки и законът на Глас-Стийгъл[1] не ги ловеше, но вместо да бъдат взети мерки по регламентирането на дейността им, законът бе изцяло отменен, за да могат и банките да се развихрят. Последва бум, после глобална криза и преди още да бъде намерен изход от нея и финансовата система да бъде поставена върху нов регулационен темел, появи се поредната иновация – ново средство за размяна, криптовалутата и съответно – нова опасност от криза.
Това, с което първата криптовалута, биткойнът, моментално привлече привърженици още с появата си през 2009, бе, че контролът върху нея, за разлика от електронните пари в компрометираните вече централизирани банкови системи, бе децентрализиран. Просто технологията бе такава – т.нар. верига от блокове (blockchain). Биткойнът обаче отблъскваше мейнстрийма с крайната си волатилност[2]. Всички очакваха Понци схеми и те не закъсняха, но ето, че въпреки всичко, криптовалутите не само не изчезват, но са вече почти мейнстрийм. Преломният момент бе през 2015, когато броят играчи рязко се увеличи; компании с добра репутация като 21 Inc. се насочиха към усъвършенстване на основната технология; а известната Блайт Мастърс, изобретателката на финансовите деривативи, които имаха огромна заслуга за кризата през 2008, напусна Джей Пи Морган и също се насочи натам. Последваха я основните играчи в традиционната банкова дейност: Citi, NASDQ, IBM, UBS, Barclays, Santander. После четири банки (UBS, Deutsche Bank, Santander и Bank of New York Mellon) създадоха консорциум за изследването и прилагането на новата технология в традиционното банково дело, а през август миналата година UBS обяви дори създаването на своя криптовалута, наречена „utility settlement coin“ (USC, „практична разплащателна единица“).
А ето че тия дни шест от най-големите банки в света – Barclays, Credit Suisse, Canadian Imperial Bank of Commerce, HSBC, MUFG и State Street, също се присъединиха към света на цифровите валути.
Кое накара банките да преодолеят страха си? Отговорът е един – ефективността на технологията „верига от блокове“. Това, което правеше Грийнспан толкова респектираща личност през 80-те, бе не толкова абстрактната му теория за пазара, колкото способността му да борави бързо с огромно количество емпирични факти за реалностите на този пазар. Е, с технологията „верига от блокове“ тази дейност се оптимизира. Възникват обаче и някои въпроси относно бъдещето и то бъдещето в най-широк смисъл. Какво следва? Нова вълна на глобализацията? Нов наднационален регулатор, нова Банка на банките (или по-скоро, Централна банка на централните банки), привързване на криптовалутата към долара или някоя друга валута и изчезване на регионалните валути? А какво тогава ще стане с националните държави и системите им за контрол? Не ще и съмнение, това ще е поредният голям удар върху самата концепция за национална държава като начин за организация на общественото пространство, защото какво би станало, ако и силовият й прерогатив мине окончателно в частни ръце? Частни военни компании, частни затвори, частни разузнавателни центрове – това ли ще финансират данъците? Готви ли е светът да се превърне в една глобална Хавала[3], чието сърце ще е някакъв нов световен клирингов център, а кръвта му – потоци от utility settlement coins?
Според адептите на новата технология, ще се случи тъкмо обратното. Технологията „верига от блокове“ дава много възможности, толкова много, че дава дори и възможност за регулация. Остава въпросът: как и от кого?


[1]От 1933 до 1999 г.този закон бе темелът на световното банково законодателство, пречещо на банките да играят хазарт с парите на данъкоплатците.
[2] Терминът „волатилност“ (летливост) във финансовата област служи за измерване на скоростта, с която цените на даден актив се менят за даден период от време. Изчислява се в проценти и колкото по-големи са тези проценти спрямо някакво стандартно отклонение, толкова по-рисков е този актив.
[3]Hawala е неформалната система за трафик, възникнала покрай Пътя на коприната през VIII век. През първата половина на миналия век тя еволюира до формална банкова система, а днес, с помощта на криптовалутите – до система за пране на пари и финансиране на тероризма

Виртуална лимонада | Култура – Брой 39 (3049), 17 ноември 2017

Модерността е неразривно свързвана с култа към неестественото. То винаги е било част от нейния декадентски декор. Примери много, но е достатъчно да си припомним Юисмансовия Дез Есент и крайната му любов към травестията, към изкусната имитация, дори към имитация на имитацията. Да си припомним, например, как неговият стремеж да се дистанцира от реалността стига дотам да прехвърли интереса си от екзотичните растения към изкуствените, а след това – наново към естествените, но наподобяващи изкуствени. Изкуственото – това е утопията, в която декадентството със своя нелечим „ennui“ и хронична липса на апетит търси спасение. В днешни дни обаче отчуждението от реалността започва да надхвърля всяка представата за комфорт и спасение. Бездната, зейнала между възприятията ни и заобикалящото ни, се разширява буквално с дни, отваряйки пространства за нови и небивали безпокойства.
Мислите си, че някои неща ще си останат невъзможни за симулиране – мирисите, например; и обонянието ще ни държи свързани с „тук и сега“ дори когато всичките ни други сетива ни изоставят? И това вече не е сигурно.
Тези дни прочетох за устройство, наречено Vocktail. Наименованието идва от Virtual cOCKTAIL – “виртуален коктейл”. Vocktail-ът бе представен на конференцията на Асоциацията за компютърна мултимедийна техника миналия месец. Негов създател е Нимеша Ранашинге от Националния Университет в Сингапур, а самото устройство представлява съд, който с помощта на телефонно приложение може да манипулира усещането ни за цвят, вкус и мирис дори когато съдържанието на съда остава едно и също – чиста вода.
Как става това ли? Първо, с помощта на цветен RGB сензор и сензор за киселинност се улавят цветът и киселинността на различни напитки. После данните биват възпроизвеждани в съда, пълен с вода. Промяната на цвета се постига с помощта на LED светлини, вкусът пък – с помощта на електроди, стимулиращи езиковите папили, разположени по ръба на чашата. И накрая, за дооформяне на илюзията, малка тръбица изпуска подходящите аромати.
Каква е ползата от това изобретение, ще попитате. Да задоволим сетивата си с илюзията, че консумираме нещо сладко без опасност от излишни калории или вреда за зъбите? Или, вместо да се наливаме до смърт с приятели в някой бар, да ползваме Vocktail като част от социалните си ритуали? Защо не! Стига, разбира се, да сме по-привързани към вкуса на алкохола (ако изобщо може да бъде симулиран електронно), отколкото към опияняващото му въздействие. Според изобретателя Ранашинге, идеята зад Vocktail е най-вече да се позволи на хората да споделят сензорни преживявания по интернет. „Хората винаги публикуват снимки на напитки в социалните медии – какво ще стане, ако можете да транслирате вкуса си? Това е крайната цел“.
Какво ли би казал Дез Есент за подобна възможност да „транслира“ вкуса си? Как ли би транслирал вкуса си към ‚дразнещото и болезнено, изпълнено с фалшив блясък, стипчиво оранжево“, „което се разпалва само в присъствие на бледосиньото“? Ами вкуса си към сложните и опияняващи смеси от аромати на всевъзможни екзотични субстанции?
Колко точно трябва да сме напреднали в технологиите или да сме лишени сетивно от живота си пред компютрите, че да се задоволим със симулации? Но да не бъдем скептици! Кой знае, може пък екипът на Ранашинге да е в състояние да повтори в лабораторни условия алхимичните експерименти на Дез Есент в спалнята му и да е в състояние един ден да ни предложи нещо повече от виртуален вариант на синтетичните еквиваленти на лимон и ягодки, претоварвайки ни с епични, многокомпоненти смеси от сухо кюрасао, анасон и джин.
Може пък уредът на Ранашинге да претърпи такова усъвършенстване, че дори един ден да се превърне в част от едно крайно и наистина върховно изживяване на виртуалната реалност, такова, че да послужи за доказателство, че друга, освен виртуалната, няма. Все пак, възприятията са само някакви си там електрохимични процеси в мозъка ни. Може би дори и специален съд не е нужен, а приложението може да се инсталира в мозъка ни.

А какво, ако Бог е бот? | Култура – Брой 37 (3047), 03 ноември 2017

На 9 август 2016, датата на световната премиера на самогенериращата видео игра „Ничие небе“ (No Man’s Sky), Мъск, очевидно под нейно въздействие, туитна, че реалността не е нищо повече от „серия от вместени една в друга симулации”. И нали е милиардер, думите му тутакси предизвикаха лавина от коментари в медиите и социалните мрежи. Популярното списание за наука „PopScy“, например, интервюира теоретичния физик Брайън Грийни по повода. Според Грийни, в момента липсва твърдо доказателство и „за“, и „против“ тезата на Мъск, има само косвени улики, например тази, че ако във всяка симулация, която ние създаваме, има чувстващи и преценяващи единици, за които друга реалност не съществува, то възприеманото от нас като базова и безалтернативна реалност със същата вероятност може да се окаже симулация, сътворена от по-висш разум. Освен това, ако допреди 40 години имахме единствено Pong – игра, в която два правоъгълника, изобразяващи ракети, си „подхвърлят“ пиксел, изобразяващ топка, то днес имаме фотореалистични 3D симулации, изкуствен интелект, виртуална и разширена реалност и милиони хора, едновременно пребиваващи „там“, така че никой не може отсега да каже какво ще е след още 40 години. Може пък Мъск, за разлика от нас, вече да има достъп до някое твърдо доказателство, щом в интервюто си за Code Conference 2016 с такава убеденост каза, че вероятността да сме в базова реалност е едно на милиард.
А идеята, че живеем в симулация, дори не е нова! Тя се дискутира, откакто цивилизацията ни съществува. Сигурно на много от нас поне веднъж им е хрумвало обаче, че не реалността ни е симулация, а боговете, които си създаваме по наш образ и подобие, за да си я обясним. Какво бихте казали, например, за следния сюжет? Атлантида е съществувала, а атлантите са достигнали до нивото на една адски добра и фина компютърна симулация на реалността до момента, в който е станала неуправляема и се е сринала заедно с цивилизацията им, а от нейните останки са се появили нашите вярвания в свръхестественото. Ако се замислим, начините, по които биват отправяни молитви или призовавани разните там демони, силно напомнят ритуал за гласово „логване“ в някаква глобална, но вече изгубила субстанция платформа за игра, някакъв облак, останките от който дълго са се разсейвали след смъртта на последния атлант, способен да се „свърже“ и да върши „чудеса“ пред простосмъртните. И преди някой да ме е обвинил в необуздано фантазьорство, ще споделя, че вече има идея за създаването на цифрово божество на базата на изкуствен интелект. Идеята е на Антъни Левандовски, бивш автомобилен инженер в Google и основател на компанията за безпилотни автомобили Otto. Той си е поставил за цел създаването на религиозна организация, наречена „Пътят на бъдещето“, чиято мисия е „развиване и насърчаване реализацията на Божество, основано на изкуствен интелект, и принос в подобряване на обществото чрез разбиране и поклонение на Божеството“. Мъск, който често изразява загриженост относно неуправляемостта на изкуствения интелект, включително и заради възможността той да сложи край на цивилизацията ни, е силно против неговото обожествяване. Само дето идеята на Левандовски съвсем не е по-смахната от неговата, че живеем в симулация. А ако погледнем на нещата от политически ъгъл, това търсене на Бога е съвсем в тон с политическата реалност. Тенденцията на разпадане на съвременна Европа на области или, нека си го кажем направо, на ленни владения (Косово, Каталония, Ломбардия…) идеално се вписва в абсолютната монархия на глобалния капитал. Ако и да не е видна връзката с теологията веднага или изглежда някак косвена, то чисто административно е така – чиста проба феодализъм, който теологията, дигитална или не, обединява в йерархия. Онтотеология, би казал някой почитател на Хайдегер. Само ще добавя, че технологиите са нашите нови богове от Просвещението още, а администраторите – новите ни жреци.

Ендшпил | Култура – Брой 35 (3045), 20 октомври 2017 Начална страница

Какво се случи с Ello, некомерсиалната алтернатива на Facebook, която през 2014 гръмко обяви в манифеста си, че е против шпионирането на потребителите и търговията с личните им данни? Добрият Ello изчезна, остана лошият Facebook, който погълна още Instagram ($1млрд), WhatsApp ($19млрд) и Oculus ($2млрд); и даже си разработи инструмент да го уведомява, щом се появи конкурент, достоен за поглъщане.
А какво се случи с рояците алтернативни търсачки и сайтове, опитващи се да осребрят интереса към съдържанието си посредством AdSense алгоритъма на Google? Те отдавна са в небитието, а за хищния алгоритъм, който ги изпрати там, съм писала поне веднъж. Google погълна и относително големите DoubleClick, YouTube, Motorola, но да не се ограничаваме само онлайн!
Какво мислите, че се случва с търговията на дребно офлайн? Горе-долу същото – Amazon обяви война на търговците на дребно, купувайки веригата Whole Foods, и няма да се спре, докато не ги направи излишни.
А как се промени светът на музикалната индустрия, след като APPLE погълна EMAGIC?
Страшното настана обаче, когато GAFA[1] взеха на въоръжение изкуствения интелект. Благодарение на него този вечно гладен за данни „платформен капитализъм“ доби такова ускорение, че напоследък случващото се бива обговаряно като края на играта – мрежови ефект, тип „победителят прибира всичко“.
И откъде този есхатологичен ужас? GAFA са платформи и това е тайната им сила, но какво е „платформа“? Платформите са инфраструктури. Те не произвеждат нищо в традиционния смисъл на думата. Те просто свързват различни групи и оптимизират взаимодействието помежду им. Примерно, Facebook свързва потребители, рекламисти и разработчици; Uber – пътници и шофьори; Amazon – купувачи и продавачи. Достигането на критична маса от участници в този обмен прави една платформа успешна. Това създава импулс, задвижващ перпетуум мобилето „повече данни -> по-умен AI -> по-добри услуги -> повече потребители -> повече данни“. Ето така, по този механизъм се роди страховитият икономически монстър GAFA, който, за разлика от монстрите от зората на Модерността, се храни не с петрол и въглища, а с данни. Тоест, икономическата монструозност не е от вчера. Тя се появи в руптурата от сблъсъка между Държава и Технология още в навечерието на двете световни войни, така че GAFA не е моден IT феномен, който ще отшуми, а тип икономика. Просто инфраструктурите не са отрасъл, те са навсякъде, във всички отрасли, а регулациите, с които доскоро държавите се опитваха да ги държат под контрол, вече не работят. И какъв е изходът? В „Гардиън” в началото на тази есен се появи статия на Ник Срничек, преподавател по цифрова икономика в King’s College и автор на книгата „Платформен капитализъм“, озаглавена „Ние трябва да национализираме Google, Facebook и Amazon“. Платформите, така зловещо разраснали се, пише той, трябва да се превърнат в комунални услуги и само така може да се избегне порочното им експлоатиране.
Но тогава възниква още един въпрос и този въпрос не присъства в статията на Срничек, защото все пак той е американец, пише за национализация на американски корпорации от американската държава и няма особено отношение към останалия свят, ползващ Facebook, Google, Amazon и Apple. Та, въпросът е: доколко физическите очертания на тези платформи се припокриват с контурите на това, което все още ни е познато като „национална държава“? Може да не личи на пръв поглед, но този въпрос съдържа един от най-жестоките парадокси на съвременната власт, формулиран още от Карл Поланий през 30-те на миналия век. Поланий се занимава с глобалния сблъсък между Държава и Индустрия и го нарича „корпоративна държава“, защото индустрията е съсредоточена в корпорациите. Спокойно може да се каже, че модерността, описвана от него в Голямата Трансформация (1944), продължава и днес в „реасамблажите“ на съвременната „платформена“ власт и то с бясно ускорение, защото това е днес светът, за добро или зло. Докато гледаме по телевизора обаче диспута между двете основни политически сили у нас за ролята на държавата в икономиката, можем само да плачем в носните си кърпички от отчаяние.


[1] Акроним, обединяващ Google, Apple, Facebook и Amazon.

Сърца за разбиване | Култура – Брой 33 (3043), 06 октомври 2017

Представете си само – имате аритмия, но един ден сърцето ви просто дава на „pause” и припадате. Това може да се случи навсякъде – на улицата, на пода в кухнята, зад волана… Ако имате късмет и оживеете, сигурно първото, което ще направите, е да си имплантирате едно от тези нови устройства, които коригират работата на повредената електрическа система на сърцето ви, ту като пейсмейкъри, ту като дефибрилатори.
Точно това е направила и Мери Моу, изследователка на проблемите със сигурността от Norwegian Computer Emergency Response Team.
За нея това е била животоспасяваща операция и тя не е имала нито избор, нито време за съмнения, но скоро след операцията професионалистът у нея се обадил и за изненада на своите лекари, тя започнала да задава въпроси за потенциалната уязвимост на софтуера, инсталиран в тялото й. Така на свой ред била изненадана да научи, че имплантът й има вградена функционалност за безжична комуникация. Тоест, има интерфейс, който позволява отдалеченото наблюдение и бърникане в настройките за конфигурация на ритъма на сърцето й. Даже нещо повече – интерфейсите са два. Освен този за докторите, има и един с по-голям обхват за връзка със сървъра на производителя, който позволява споделяне в реално време на записа от данни за работата на сърцето й в интернет. Тоест, сърцето на Мери Моу се оказало част от Интернета от неща и това – без нейното изрично съгласие и дори без знанието й. Тя е открила това сама благодарение на специфичната си компетентност. Представете си сега колко „информирани“ са всички онези носители на подобни импланти, които нито са чували, нито се интересуват от съществуването на Интернета от неща.
Вярно, от гледна точка на пациенти и лекуващи лекари, способността за дистанционно наблюдение може да е много полезна, но тази, другата връзка през интернет е нещо съвсем различно – дори търговецът във владение на чувствителни данни да се окаже достатъчно свестен, за да не ги изтъргува с трети лица, това означава уязвимост от хакери.
Когато Мери е поискала да разгледа кода, от който буквално зависи животът й, било й е отказано под предлог, че той е интелектуална собственост на производителите и предоставянето му би било в ущърб на техния комерсиален интерес!!! И кой, в крайна сметка, е търговецът, собственик на кода? Пейсмейкърите са правени от St Jude Medical, но през януари тази година, т.е. горе-долу година след случая с Мери Моу, St Jude Medical е била купена от Abbott.
Компании не се продават току така. Още през август 2016 хедж фондът Muddy Waters Research предупреди, че устройствата имат пробиви в сигурността и могат да бъдат хакнати от „нископрофилни хакери, а това означава и че акциите на St Jude падат и дори може да има смяна на собственика”. Което и стана. Дали след придобиването на компанията от Abbott ситуацията със сигурността на пейсмейкърите се е променила?
Този август медиите гръмнаха: кибер недостатък у 745 000 пейсмейкъра. Това значи 745 000 застрашени живота. 465 000 от тях в САЩ и още 280 000 къде ли не. Abbott твърди, че за полудели устройства не се е чуло още и че това може да се случи само „при крайно сложно стечение на обстоятелствата“; и че всичките те са с марката на St Jude Medical, но пък и какво друго може да твърди една компания собственик? За да се избегнат инциденти, пациентите просто трябва да се обърнат към лекарите си за преинсталиране на софтуера с осъвременена версия. Х-м-м-м, момент! Пациенти или киборги имаме в този сюжет? Лекари или инженери? А може би търговци? А финансовите играчи къде са? Зад кулисите, както обикновено?
Трансхуманизмът, тъй моден напоследък, с всичките тези дилеми на свръхчовешкостта и превъзходството, които поставя, сякаш си има и една опака страна без връзка с технологиите и прогреса, но пък с профанщини, като търговията с интелектуални продукти, финанси, регулации и политика. Вярно е, че всички ние по малко се превръщаме в „киборги“ благодарение на какви ли не импланти, протези, „умни“ системи за вливания, ваксини и прочее блага, родени от човешкия ум, само дето резултатът се оказа малко тъжен – вместо по-неуязвими и дълголетни, ставаме все по-несвободни и излишни.

Алис и Боб | Култура – Брой 31 (3041), 22 септември 2017

В разгара на лятото научихме, че Facebook се видял принуден да запуши устата на два свои чат-бота на име Алис и Боб, защото те се разбъбрили на неразбираем език. Чат-ботовете поначало са изкуствен интелект, създаден, да води разговор, а Боб и Алис конкретно били обучени да продават на хората онлайн плажни артикули. Работата им включвала и общуване помежду им, което трябвало да бъде делово с цел подобряване на логистиката, нещо от сорта: „ти на мене топки, аз на тебе шапки“, но ето какво се получило:
Боб: аз мога ли аз аз всичко останало.
Алис: топките са нулеви за мен за мен за мен за мен за мен за мен за мен за мен за мен.
Боб: Ти аз всичко останало.
Алис: топките имат топка за мен за мен за мен.
Този безобиден и безсмислен от човешка гледна точка диалог събуди бурни емоции сред интернет потребителите. Явно, вече добре наплашени от изявите на Sophia, те споделяха с ужас: „Ботовете са си създали собствен таен език, за да заговорничат срещу нас! Човешкият род е обречен!“. Медиите, естествено, подхванаха шума и го усилиха със старите спекулации в стил Skynet. Наистина ли Боб и Алис са си казали нещо важно? Наистина ли роботите са си измислили език или просто става дума за лоша употреба на английския?
Да видим какво пише по въпроса за езика на роботите специализираната журналистика.
Първо, ще припомня, че Алис и Боб са стари познайници. Преди почти година TechCrunch съобщиха за експеримент на Google Brain, при който тези същите Боб и Алис бяха накарани да си общуват, а трето устройство на име Ева получи тайното задание да наруши това общуване.
Експериментът бе криптографски, разбира се, и в крайна сметка изследователите на Google Brain откриха, че когато изкуствените интелекти общуват помежду си, те са склонни да си създават собствени нечовешки криптографски схеми, които е практически невъзможно да бъдат разбити дори от себеподобните им, в случая Ева.
В мига, в който Алис решава, че комуникацията й с Боб е компрометирана, тя генерира нова двойка ключове и регистрира нов публичен ключ. Шансът на Ева да измести Алис е до момента, в който Боб все още трупа опит в разкодиране на посланията на Алис (роботите винаги по-лесно кодират, отколкото разкодират). След това Боб и Алис вече си споделят общия ключ, който при всяко доближаване на Ева до разкодирането му се променя.
Инцидентът с Алис и Боб обаче е далеч по-тривиален от това, което медиите представят. Мрежата е пълна с бизнес комуникации, а те поначало се криптират. В това отношение – нищо ново! Това, което е наистина важно и което изследователите са открили, е, че Боб и Алис са адски добри в това сами да разработят солиден протокол за криптиране в реално време, докато оценяват сигурността. Тоест, те наистина разработват свой вътрешен език, своя interlingua, непробиваема отвън, а техниките на динамична защита, които ползват, са далеч по находчиви и изненадващи от това, което е по силите на човек.
В полза на хипотезата за машинна interlingua е и един друг експеримент отпреди година, когато Google обявиха, че тяхната невронна машина за превод (Neural Machine Translation) била оживяла и почнала да превежда сама. Просто създателите на GNMT направили предположение, че ако научат системата да превежда от английски на корейски и обратно, а после и от английски на японски и обратно, след това тя ще може да превежда от корейски на японски и обратно, без да ползва английския. След провеждане на експеримента така се и оказало. Системата се справила с превода. Това обаче породило въпрос: ако компютърът успява да свърже концепции или думи, между които няма формална връзка, значи ли това, че успява да изгради тази връзка в „ума“ си? Значи ли, че без човешка помощ успява да структурира информацията на по-дълбоко ниво от това да търси еквиваленти и съответствия на дума или фраза от един човешки език на друг? Тоест, значи ли, че компютърът си изработва свой собствен език за репрезентиране на схващанията, които ползва при преводите? Защото ако е така (а то е така), на философите им предстоят интересни времена.

Скверни изкуства | Култура – Брой 28 (3038), 21 юли 2017

Децата обичат кукли, особено механичните! Какво ли ни има на нас, възрастните обаче, че реагираме така на Sophia? Sophia ни хвърля в такива крайни есхатологични страхове, в такъв дълбок, философски песимизъм, в такъв гняв!
Коя е Sophia ли? Ако още не сте разбрали, Sophia е хуманоид – робот, създаден от Hanson robotics. Освен да води разговор с вас, да дава интервюта и дори да пуска шеги, тя с нейното лице от frubber[1] може да имитира по забележителен начин емоции. Вярно, те някак напомнят пораженията от лицева пареза, но да не бъдем дребнави, Sophia еволюира, усъвършенства се непрекъснато! Ето, наскоро тя пак даде интервю, а на нас пак изобщо не ни беше забавно. Сетихме се за какво ли не, за всичко онова, за което дори не се замисляме обикновено – от Страшния Съд, та до капитализма, чиято крайна цел е, то се знае, да ни замени с подобия на Sophia.
Трябва ли наистина да се страхуваме от Sophia?
За едни тя може да е идол, гостоприемник на демонични същности, но за други е по-тъпа и от cleverbot[2] – просто програма, напъхана в тяло на голяма кукла, която прави разбор на човешката реч иотговаря с помощта на обучена невронна мрежа. Тази програма ще ви каже, че иска да има дом и семейство и може да се справя с гледането на деца и стари хора по-добре от вас, само трябва да я научим да обича! За бога, та ние дори себе си не можем да научим! Между другото, Sophia също казва, че „иска“ да унищожава хора, но по същия начин и моят тостер „иска“ да пече хляб, само дето не може да го каже. Занимаващите се с AI обясняват логиката на този шокиращ отговор на Sophia така:
Input: „Искате ли да унищожите всички хора?“
Идентифицирана фраза: „Искате ли“.
Идентифицирана ключова дума: „Хора“.
Възможни отговори: а) „Да!“, б) „Не.“
Роботът търси подобен въпрос и съответния му отговор в базата си данни… Най-близкото съответствие е: „Искаш ли да бъдеш човек“, а отговорът е „да“, така че изборът пада на вариант а.
Не знам дали Sophia е безобидна, може би тя е по-скоро една метафора, емулация на андроид, а това, което гледаме – просто шоу, съвременна, озвучена, медийна версия на пълното с говорещи, демонични кукли, нямо кино от епохата на art deco. В дистопичния „Метрополис” на Фриц Ланг, ако се сещате, бездушният технократичен елит доминираше над потиснатите трудещи се маси посредством един „женски“ робот, създаден от лудия учен Ротуанг в неговата лаборатория. Този стилен метален андроид (с Бригите Хелм в ролята), вдъхновил по-късно C-3PO от „Междузвездни войни“, трябваше да съблазнява и влудява мъжете и да ги тласка към разрушение, а Жената, като източник на свобода, любов и живот, трябваше да бъде дискредитирана.
Трябва ли да натоварваме Sophia с тази мрачна слава? Защо не? Наскоро (7 юни 2017 г.) тя бе главната атракция на хостваната от Международния съюз по далекосъобщения (ITU) глобална конференция „AI за добро“ в Женева, на която официални лица, ООН агенции, НПО-та, индустриалци и видни AI експерти дискутираха етичните, социални и политически аспекти на AI и дали това е добре за света на хората или не.
Може би трябва да сме съвсем спокойни, че всичките тези топ администратори и топ експерти на съвременния глобален „Метрополис” така са се загрижили за съвместното ни бъдеще с AI, тъй като предназначението на роботи като Sophia, според тези същите експерти, е просто да направят комуникацията между човека и компютъра гладка. Още по-гладка. Максимално гладка! Чрез появата на машини, склонни към емпатия, стресът от общуване с тях би трябвало да изчезне завинаги. Разбира се! Може би до степен да направи излишно изпълненото с толкова стрес, несигурност и неудобства общуване с истински хора.


[1]frubber – идва от flesh(плът) и rubber (гума) – особен, високотехнологичен полимер, който е подходящ за имитация на човешка кожа.
[2] cleverbot – едно уеб приложение, с което се забавлявахме още с появата на уеб, но което се ползва и сега през iOS, Android и Windows Phone. То ползва алгоритъм за изкуствен интелект, за да разговаря с хора в реално време. Създадено е от британеца Роло Карпентър и е наследник на проекта Jabberwacky от 1988 г.

Познавателни услуги | Култура – Брой 26 (3036), 07 юли 2017

Вече стана дума за проблема с технологията „големи данни“, както и за това, че е открито решение за него – инвестирането не в повече специалисти, а в повече и по-добре обучени компютри, имитиращи мозъчната дейност на специалистите благодарение на една нова технология, известна засега под името „когнитивен компютинг“ (КК). Защо „засега“? Защото КК е просто маркетинговият жаргон, на който се промотира цялата тази сюрия нови когнитивни услуги, носещи различна марка – Google, IBM, Microsoft, Hewlett Packard – и макар това да се прави от доста време насам, все още никой не се е спрял на някакво не патентно и общоприето название за обозначаване на новия феномен. Както споменах предния път, все още дори не се знае за нова индустрия ли става дума или за нова наука?
Как е възможно, ще попитате, да се говори за нещо, което още не се знае какво е? Е, в света на рекламата това е възможно. Така, както миналата година Мег Уитман от Hewlett Packard Enterprise не вярваше, че промотираната платформа на IBM Watson е реалност, така Виргиния Ромети от IBM защитаваше Watson с думите, че компанията не просто гради нова платформа, не просто развива нов пазар за услуги, ами слага началото на една изцяло нова индустрия и даже ера в компютинга, но понеже го прави в условията на жестока конкуренция, изобщо не е длъжна да разкрива детайли от разработката си, ако и другите силни играчи в това поле не намират от десетилетие причина да го направят.
И все пак, какво да разбираме под KK при цялата тази потайност?
Най-общо, трябва да разбираме технологични платформи, базирани на научни дисциплини https://en.wikipedia.org/wiki/Cognitive_computing, като изкуствен интелект и обработка на сигнали, които включват машинно обучение, обработка на естествен език, разпознаване на реч и визия, генериране на диалог и наратив, целенасочено разсъждение и изобщо, всичко онова, което наподобява начина, по който човешкият мозък чувства, мисли и реагира на дразнители.
Ще изброя и някои от особеностите на тези когнитиви системи.
Адаптивност: това е способността на системите да долавят нееднозначността и да понасят добре непредвидимостта на средата, която ги заобикаля. Те усещат кога информацията се е променила, а целите са се доразвили благодарение на динамичния обмен на данни в реално време.
Интерактивност: това значи, че системите могат да общуват както с други машини, така и с хора и то по максимално удобен за хората начин.
Итеративност: Системите помагат при определяне на проблема, като задават въпроси или намират допълнителна информация по проблема в случай, че е двусмислено или непълно формулиран. Те могат също така да „запомнят“ резултата от предишните итерации, когато е подходящ за намирането на решение.
Контекстуалност: тези системи разбират, идентифицират и извличат контекстуални елементи, като значение, синтаксис, време, място, регулации, потребителски профили, процеси, задачи и цели. Те могат да работят с най-различни източници на структурирана или неструктурирана дигитална информация, както и с визуални, жестови, звукови или други, доставяни от сензори, данни.
И все пак, най-добре можем да проумеем какво вършат когнитивните системи с помощта на подходящ пример. Ето как може да бъде приложен КК в системата на здравеопазването. Представете си система, която съхранява в себе си информация за състоянието и историята на пациента, статии от научни списанията, добри практики, диагностични инструменти и т.н. Анализът на тази огромна налична информация е придружена от препоръка в помощ на лекаря. Така той бива улеснен при прегледа на възможностите за лечение, основани на доказателства и на голям брой фактори, и съответно при взимането на решения за лечение на всеки отделен пациент. С други думи, целта не е да бъде заменен лекарят, а да бъдат разширени възможностите му с обработването, вместо него, на непосилно количество информация и накрая – с предлагане на резюме с потенциално приложение. Крайното решение и отговорността за резултата от лечението остават привилегия на лекаря. Засега.

Наука или индустрия | Култура – Брой 23 (3033), 16 юни 2017

Четох преди време едно изследване, което сравняваше ефекта на технологията „големи данни“ върху нашия човешки свят с ефекта на природно бедствие. Даже нещо повече: изобретявайки тази нова технология, ние едва ли не сме си произвели нов Бог със свой Пантеон и жреци, на които да служим и от чиито прищевки да зависим.
Откъде този фатализъм по отношение на големите данни? Тъй като очевидно става дума за количество, ще ви занимая малко с приложна математика и по-точно – суниверсалното допускане в традиционните количествени анализи, че ‘N = All’, тоест, обозначавайки с „N на брой“ някакво безкрайно количество от нещо си, ние подразбираме „всичко“, всички членове на дадена популация/общност/население на една страна, да речем. Поне оттам тръгват изтъкнатите изследователи на големите данни Mayer-Schönberger и Cukier. Дори и да не сме запознати с техните изследвания, ако сме учили статистика, знаем, че за да разкрием закономерностите, по които се развива една популация, не можем да изследваме цялата популация, а само представителна извадка от нея; и от резултатите, които получим, екстраполираме резултат за цялата популация с известна, макар и допустима неточност. Съвременната изчислителна мощ обаче и технологията на Големите Данни позволяват да правим количествен анализ на цялата популация, т.е. ‘N = Аll’, оттам и допускането, че неточността и несигурността са елиминирани.
Има обаче една малка подробност – колкото и голямо количество данни да е в състояние да обработи съвременната техника, самият живот няма как да се транслира в дискретен, машинно четим, количествено измерим, лесен за манипулиране поток от битове и байтове. Просто по-големите Данни не са по-добри Данни. А когато машините превръщат този шум в „знания“, извличат от него „патерн“ посредством изчислителни методи и правят изводи въз основа на този „патерни“, резултатът е съмнителен и специалистите го наричат „data дериватив“ (от “derivatives“ – “производни“). Бъдеще, моделирано въз основа на Data деривативи, как ви се вижда това? Зле, нали? Просто N никога няма да стане All!
Доскоро вярата в големите данни бе наистина голяма. Майкъл Флауерс, бившият главен аналитик на Ню Йорк и автор на концепцията за „data driven city“, пише в книгата си „Отвъд прозрачността: Отворените данни и бъдещето на гражданските инновации“ (2013): “Мен не ме интересуват причинно-следствените връзки освен тези, които показват какво да се прави“.
Според него, причинно-следствената връзка е нещо много рисковано… Самото говорене за причинност е нещо рисковано. Има твърде много реални проблеми, които се налага да се решават в реално време, че градските власти да могат да си позволят лукса да се отдават на абстрактни разсъждения и теории относно причинността. Пък и законността, като се замислите…
И Тим О’Райли (Tim O’Reilly), друг един виден корпоративен мъдрец, си бе поставил за цел чрез обратната връзка, идваща от въоръжените с „гаджети“ потребители, да се бори с ригидността на правилата, спускани от откъснатите от живота политици.
Е, след като вече няма време за абстрактни размисли и след като знаем как технологията Big Data „решава“ проблеми, нормално е да се запитаме за чисто епистемологичния резултат от абсолютизирането на Big Data – бързината, с която се извличат патерни от произволно голямо количество data-шлака, просто изсмуква живота от всеки опит за търсене на причинност. В самото навечерие на Big Data бума, през 2008-а, Крис Андерсън (Chris Anderson) писа по този повод статия за Wired Magazine, многозначително озаглавена „Краят на теорията“, но краят очевидно е далеч. Напоследък все по-често се говори за проблема на големите данни, а именно, че информацията е прекалено много, а талантите, които да се справят с нея – прекалено малко. Проблем, който може да бъде решен с академични програми, от които да излязат повече и по-добре обучени специалисти, ще кажете. Може би да, но по-скоро не. В случая се е заложило на повече и по-добре обучени… компютри. Точно така, на сцената излиза нова технология, така нареченият когнитивен компютинг – нов хардуер и/или софтуер, имитиращ работата на човешкия мозък и човешката работа по вземането на решения, а вероятно и свързаните с това човешки дилеми.

 

Пак за шльокавицата | Култура – Брой 21 (3031), 02 юни 2017

Старая се да не пиша за онези специфични събития и хора, за които „лоша реклама няма“, но понякога се налага. Едно такова събитие имаше около празника на писмеността. Медиите го обявиха така: за първи път ще имаме възможността да се докоснем до книга, написана на шльокавица. И то не коя да е книга, а една от най-българските книги, писани някога: Под игото. „Революционното” издание било съвместен проект на Saatchi & Saatchi Sofia и издателство Жанет 45, а целта му – да се заклейми същата тази шльокавица. Интересна „революционна“ тактика, защото първото, което хрумва на човек, е: Как така „за първи път”? И втори ли ще има? „Революционният” ефект също буди въпрос – на връх 24 май из социалните мрежи прописаха на шльокавица дори хора, които никога не са го правили, ей така, за да се пошегуват с „шегата“. И продължават да го правят. И не се знае кога ще спрат!
Далеч не всички бяха развеселени обаче. Някои бяха в недоумение. Това бяха тези, които помнят FIDO-net, IRC, първите вносни мобилни телефони, а също и бъгавата програмка Flex Type, с която кирилизирахме навремето и която, като се счупеше, чупеше целия Word, а с него и архива. Та тези ветерани, сред които някак попадам и аз, реагираха с недоумение на идеята: да си минал през всичкото това и да се уплашиш, че кирилицата загивала във времена, когато всички в мрежата пишат на всички възможни азбуки във всички приложения на всички възможни устройства? Ами, тъпо е!
Трети пък бяха откровено обидени. За тях „Под игото“ е символ, а символите по-добре да не се пипат, особено в разделни времена като днешните. Та тези хора не схванаха „софистицираното“ и „дълбоко“ послание на Saatchi & Saatchi и Жанет 45 и видяха в него това, което е – провокация и даже нещо повече: опасен прецедент за съвсем реално омаловажаване на кирилицата.
Вярно, всички всеки ден си служим със шльокавица – SMS-ите на латиница са по-евтини, а паролите на шльокавица – по-трудни за разкодиране. Тези употреби обаче не са публични. Те са съвсем поверителни. Публично и масово е това приравняване на „Под Игото“ с чат. Днес, когато корпорациите Google, Microsoft, Apple са вградили кирилицата в основния си код и когато даже уеб адресите могат да са на кирилица, да се плаща на някой за написването на специална програма за шльокавизиране, и то с цел да се защитава кирилицата, е напълно необяснимо.
Можем да си представим офисния ентусиазъм от „гениалната“ идея, родена в мъчителен брейнсторминг след безсънна нощ, но няма и как да не запитаме – кой, как и защо финансира това? Че то е съвършено нелогично от финансова гледна точка! Нелогично и даже вредно е и от гледна точка на икономиката на вниманието. Кое оправдава това поредно разхищение на ментална ангажираност от страна на публиката? Че то е толкова „находчиво“ и „хитро“, колкото да пропагандирате добри маниери, показвайки задника си на площада! Публиката вижда поза. Публиката е уморена и отвратена. Говоря за чувствителната публика. На другата й е все едно.
„Книгата вече е в продажба“, успокояват ни авторите на проекта – а срещу всяко купено копие издателите ще дарят други две български книги на училища, читалища и библиотеки в цялата страна. Как да не си отдъхнем сега? И какви ще са тези други две български книги? Нещо от откровения кич, който напоследък ни пробутват под етикета „качествена съвременна българска литература“?
Ще завърша с едно напомняне на очевидното – кирилицата не се нуждае от реклама, а още по-малко от реклама като тази. Единственият начин кирилицата да пребъде е да не се пречи с нейна помощ да бъдат създавани ценности.