Звук и сигнал | K-49-2019

Знаем още от училище, че звукът е вибрация, вълна, която може да се изобрази със синусоида върху координатна система, по чиято хоризонтала е дължината й, а по ординатата – нейният интензитет. Знаем също, че понякога звуковите вълни се наслагват и влизат в резонанс една с друга или се заглушават. Резонансът, който се получава в тялото на един музикален инструмент пък, е това, което определя и неговия уникален тембър.

Знаем и това, че звуците, също като цветовете, рядко съществуват в чист вид. Чист тон, описван с чиста синусоида, произвежда само камертонът. Повечето звуци са комплексни и могат да се разглеждат като суми от синусоиди. Това са т.нар. звукови спектри. Всяка точка от графиките, които представляват тези спектри, съдържа информация, която може да се анализира с цел да се изучи присъствието на различни честоти в даден звук. На спектрите може да се гледа като на рецепта за алхимични микстури: вземете това количество от тази честота, добавете онова количество от онази честота и т.н., докато не съберете целия сложен звук.

Може да се научи и направи много със звука чрез спектъра му. Може дори да се разбере що е то „тембър”, без да има ясна дефиниция за него. Да, наистина, какво е „тембър”? Има само негативни дефиниции за него. „Тембър” – това са всички качества на два различни звука с еднаква височина и сила. Просто ако кажете „ах”, а после и „ех” с еднаква сила и височина на гласа, спектрите им ще са различни.

Тембърът е това, което отличава видовете инструменти и дори отделните инструменти от един вид. Всичко е физика! Светът на звука е необятен и се изучава от точните науки. Това е послужило и на социолога Макс Вебер за база на неговата „Рационални и социологически основания на музиката”. В тази си книга през 20-те години на миналия век той изследва развитието на хармоничните акорди, появата на съвременната нотация и развитието на музикалния инструментариум, свързвайки ги с процеса на развитие на технологиите и рационалността на капитализма на Запад.

В днешни дни тази рационалност е достигнала сякаш крайната си фаза. Квантифицирана, музиката от звук се превръща в сигнал. Дигитален сигнал. Защото аналогов е звукът, произвеждан от вибриращата струна на цигулката, аналогов е и микрофонът, но днес микрофоните цифровизират всичко още при запис и тази цифрова игра със звука е вече вседостъпна и вездесъща. Звуковата карта на всеки компютър е парчето хардуер, което прави възможно това – то улавя чрез микрофона звуковите spectra през определен времеви интервал, превръща ги в серии числа, прави изчисления с тях… Софтуерите пък (като нотиращата програма Sibelius, например) могат да вземат произволен отрязък от звуковата реалност, да извършат калкулации и да се сдобият със спектъра й (нарича се цифрово преобразуване на Фурие или Фурие-разлагане), да я покажат как изглежда почти в реално време.

Звуковият спектър е репрезентация на звука, също както и нотацията, но, под формата на графика – най-често на мощността като функция от честотата. Старомодните музикални нотации пък са си „дигитални” записи също, защото и при тях височините имат специфични дискретни стойности, а нотите – фиксирани дължини. Но една нотация съдържа винаги по-малко информация от един дигитален запис, защото на записа не е задължително да има само музика. Шумът на дъжда част от музиката ли е в звуково не изолираното помещение на една църква? Дори да е правен в студио, музикалният запис съдържа винаги странични шумове.

Цифровизацията разкри много нови възможности пред съвършеното (въз)произвеждане и редактиране на музиката, отстраняването на шумове и изпълнителски грешки, но я изправи и пред неподозирани опасности. Ще цитирам едно сравнително скорошно интервю на един от пионерите в тази област, Браян Ино: “стремежът на технологията е да изглади всичко”, всяка грешка, „всяко свидетелство за живот в нея.”

Още в своите „Заобиколни стратегии” през 70-те той бе включил афоризъма: “Приемай грешките си като скрити намерения” (нещо като Хърби Хенкоковото: “Грешки няма, има само възможност за импровизации.”). И успя да направи от шума музика, да изобрети жанр. Този жанр успя даже да се поизтърка вече, та напоследък се питам: какво ли би казал Вебер за машинния, свръхрационализиран звук на съвременността?

„Serendipity” | K-48-2019

В своя труд „Париж и струпването на парижани” Шомбер дьо Лов чертае диаграма на придвижванията през града в течение на година на една студентка, живееща в 16-и район. Маршрутът на студентката образува малък триъгълник, по върховете на който се намират „школата по политически науки – домът – учителят по музика”. Това онагледява трогателната ограниченост на живота, който водят много парижани тогава, но защо напомням това? Защото и тук, сега и навсякъде, даже в мрежата, поведението на повечето от нас е подобно. Дотолкова, че се появиха куп приложения от рода на Scribble (бившият Trapit): GetGlue (сега tvtag), Hunch, Rapleaf, а и куп нови странни професии, цяла индустрия, чиято концепция се крепи на магичната дума “serendipity” – да покажеш на хората това, което те дори не са очаквали, че съществува, но го желаят.

Момент! Това ли значи „serendipity” наистина? Това ли е значението, което е вложил в думата през 1754 г. нейният изобретател, Хорас Уолпоул? Способността да се откриват „случайно интересни и ценни неща” равносилно ли е на това да привлечеш вниманието на група потребители към капана на персонализираното съдържание и да ги накараш да купят нещо? Ерик Шмид, бившият изпълнителен директор на Google, нарече търсачката “Serendipity машина” (нещо, което и Facebook дублира с неговите алгоритми за „социална релевантност”, базирани на т.нар. „човешки диаграми”, изобразяващи нагледно кой кого познава, за какво гласува, какво купува, чете, гледа, слуша или отминава. Много скоро ние, потребителите, започнахме да се боим, че машините са точно обратното – окупират битието ни, ограничават свободите ни, манипулират изборите ни, едва ли не се намесват в химията на мозъка ни, за да влияят на възприятията и предпочитанията ни. Това, че правим „открития”, затворени в балона на персонализираното търсене, на филтрираното web съдържание, е като да се помогне на студентката на дьо Лов да открие някой нов мол или питейно заведение, или каквито там е било типично за лайфстайла на 50-те в Париж.

Как заедно работят случайността и персонализацията на интернет и дотолкова ли е естествено това, че живеем в система, разчитаща на технологии и алгоритми за създаване по алгоритмичен път на случайност, дигитално просветление и нирвана? Това звучи комично и оксиморонно, но така се получава в действителност. Феноменът се изследва усилено откак изобщо се е появил – и в академичните среди, и в бизнес средите, дори от компаниите, обвинявани в манипулативност. И проблемът е не само в комерсиализацията на социалните мрежи, но и във фрагментирането на социума, изпълването му с мехурчетата на т. нар. „разделена демокрация”. Проблемът е дори епистемологичен. „Филтър балон” го нарече Илай Парайзер още през 2011 – интелектуалната изолация, в която се озоваваме благодарение на това, че алгоритми ни предлагат „подходящо” съдържание въз основа на информация, която са събрали за нас самите в нещо като електронно досие. 2017-та даже бе обявена за „година на филтър-балона” в чест на параноята, обхванала света след президентските избори в САЩ и след осъзнаване на факта, че социалните медии са в състояние да оформят реалността ни.

И все пак, струва ли си да обвиняваме за всичко алгоритмите? Забелязваме ли собствената си интелектуална леност и нежелание да излизаме извън зоната си на комфорт, за да предизвикваме и да си позволяваме да бъдем предизвикани, да общуваме? Някои от нас, по-малко ленивите и страхливите, вече си имат стратегия за неутрализиране на филтрите. Единият от начините е да се откажем от персонализираното, „оптимизирано изживяване” – от филтрите. Всеки добър браузър предоставя тази възможност, ограничавайки с това информацията, събирана за нас. Другият начин е да добавяме в социалния си кръг потенциални опоненти – хора с различни от нашите политически виждания и интелектуален бекграунд. Това обърква алгоритмите. Нещо аналогично е и при търсенето в мрежата: колкото по-сложни, непредвидими и изтънчени са вкусовете и интересите ви, толкова по-затруднени ще са алгоритмите, съставящи досието ви и стремящи се да ви напъхат в някой „човешки граф”, да ви ограничат изкуствено и да ви впрегнат в тази нова, платформена „икономика на надзора”.

Обединяване на властите | k-47-2019

Не знам дали обърнахте внимание, но в точка 3 на концепцията на новия главен прокурор Гешев се споменава някаква Единна информационна система за противодействие на престъпността (ЕИСПП). Работата на тази система е да улеснява информационния обмен между съдебните и следствени служби, финансовите, данъчни и митническите органи, затворите, Военната полиция, МВР, така че ходът на едно разследване да може да бъде лесно проследен от подаването на сигнала до самото производство. Прави ли ви впечатление, че изброявам ведомства както от изпълнителната, така и от съдебна власт? Сиреч, ако ЕИСПП работи, а според мониторинговия доклад на ЕК от декември 2013 тя работи, то в нея властите се обединяват, а не разделят. Разделението на властите очевидно доста вълнува, защото присъстваше във въпросите на няколко НПО-та на изслушването на Гешев. Само дето в случая става дума за технология, прототипът на която е внедрен у нас още през 1985 г., и отговорността за надграждането, експлоатацията, поддържането, законовото й уреждане никога не са зависели от личните качества на новия кандидат. Освен това е проблем, засягащ всяко единно информационно пространство, и произтича от факта, че свободата на обмена в него винаги е за сметка на сигурността.

ЕИСПП бе наследена от тоталитарната администрация, но не само не изчезна с началото на прехода, ами, без даже да промени принципала си – Националния статистически институт – бе инкорпорирана в „Стратегията за развитие на информационното общество в България“ на Костов, финансирана от Световната банка. Самата ЕИСПП не бе финансирана от Световната банка, защото система, пълна с чувствителна информация, може да се разработва само с развойни и технически средства на държавата с пари от бюджета й. Иронията бе в това, че първият изпълнител на поръчката по обновяването й бе консорциум от частни фирми.

При смяната на властта през лятото на 2001 г. проектът ЕИСПП спря и рестартира наново в рамките на съдебната реформа, финансирана по ФАР, но не под опеката на съдебната власт, а на един Междуведомствен съвет, отчетливо доминиран от изпълнителната власт с председател Министъра на правосъдието. Целта е уж баланс между властите, които трябва да комуникират, а не да си пречат в ЕИСПП, но дори това не помогна, когато към вече изграденото ядро на системата трябваше да се включат системите на полицията, затворите, прокуратурата, съда. Класифицираната информация за наказателната политика на държавата винаги циркулира трудно между ведомствата, но беше трудно и когато НАП и агенция „Митници” трябваше да се включат. Да не говорим, че с влизането ни в ЕС трябваше да позволим и свободен наднационален достъп до системите си. (За бъдещето на тези партньорства се споменава в концепцията на Гешев.) Регламентите и общите стандарти – технологични, информационни, комуникационни, необходими за коректния информационен обмен, се постулират със закон, но у нас това не бе достатъчно. По времето на министър Тачева системата бе в клинична смърт и възкръсна с идването на ГЕРБ на власт, само че на цената на драстични промени. Именно тогава в Закона за съдебната власт бе заложено ЕИСПП да се прехвърли от Министъра на правосъдието на Главния прокурор. Прокуратурата е страна в наказателния процес и контролът над ЕИСПП би й дал огромно предимство, но не беше само това проблемът. Покрай ЕИСПП, без да е ясно като представител на коя точно власт, Прокуратурата стана и бенефициент по ОПАК – системата с класифицирана национална информация започна да се финансира наднационално! Според мониторинговия доклад на ЕК от декември 2013, всичко е точно – ЕИСПП работи – само дето няма как да го установим, защото по закон (Чл.384. (1) ЗСВ) нямаме достъп до базите й.

Тук стигаме до друг един голям проблем, вълнуващ и НПО-тата – достъпът до информация. До каква информация има достъп Главният прокурор? Кой има достъп до информация за Прокурора? Какво съдържа така нареченото „ядро“ на ЕИСПП и дали изобщо съдържа нещо повече от данните, ползвани при тестването на системата, и ЕИСПП не е само повод за източване на огромни суми?

Отговорът на тези въпроси трябва да се търси в полето на технологиите, не в пленарната зала на ВСС. Иначе НПО-тата никому не пречат в опита да симулират съпротива. Същите тези, които от наше име протестираха, и през 2016 промениха закона и направиха избора на Гешев възможен.

Tax me | K-46-2019

“Tax me” („Обложи ме”) – припомням слогана, който активист, скрит зад маската на Цукърбърг, издигна пред сградата на Европейския съвет в Брюксел на 4 декември 2018 г., когато европейските финансови министри щяха да се събират, за да се съвещават относно тъй оспорвания европейски дигитален данък. Послание ясно и просто, показващо необходимостта от глобална данъчна реформа и поправяне на недоразуменията, причинени от политиците през 80-те поради неразбирането какво се случва с икономиките, когато печалбите се разпределят отдолу нагоре, а данъците обратно – растат отгоре надолу. През 80-те обикновените европейци очакваха икономическият растеж да подобри благосъстоянието им, но вместо това, бяха принудени от политиците да се откажат дори от вече придобитото. Все в името на растежа. Намаляването на данъците на богатите не доведе до нищо добро и кризата го показа. Остана обаче инерцията, поддържана от лобистите в средите на политиците. Лозунгът „Tax me” се появи пред сградата на Европейския съвет почти едновременно с публикацията на манифеста на групата на Пикети и няколко дни, преди европейският парламент с огромно мнозинство да гласува в Страсбург (на 13 декември 2018 г.) минималният облагаем приход в ЕС да бъде 40 милиона евро, а не 50, както предложи Комисията, и данъчната ставка да е 5%, не 3%, пак по предложение на Комисията, и да важи за фирмите с приход от 750 милиона нагоре, като те бъдат таксувани в страните, от които идват приходите им, а не там, където са се установили заради ниските данъци. Прогнозно, това би донесло на Европа 5 милиарда евро годишно – сума, която би била от полза за справяне с многото хронични проблеми на Стария континент напоследък: растящото неравенство, миграцията, екологията, отчаянието…

“И Европейският парламент, и европейците желаят технологичните гиганти да си плащат данъците”, заяви тогава депутатът социалист Пол Тенг, само дето не от тези желания зависят крайните решения, а от единодушието на Съвета. Вярно, тогава някои евродепутати настояха тъкмо поради важността на проблема за гражданите на ЕС, решението този път да зависи от тях, респективно, от квалифицирано мнозинство в Парламента, а не от Съвета, но проблемът пак се оказа по-сложен от очакваното.

„Съвършено неясно е какво образува дигиталния приход и как той може да бъде измерен”, каза Томас Рабе, изпълнителният директор на една от най-големите медийни корпорации в света, германската Bertelsmann, по повод дигиталния данък. Данъкът ще удари 30 компании, включително Google, Facebook, Apple и Amazon. Но ще удари и Bertelsmann, чиито приходи все още идват от по-традиционни медийни сектори, като телевизия, книгоиздаване, музика и печат. Според Рабе, френският подход към проблема е на път да се превърне в „бюрократичен кошмар”. Американските гиганти пък негодуват заради вероятността от двойно облагане. Проблемът очевидно може да намери решение само на ниво ОИСР – Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, която определя глобалните данъчни стандарти. Съвсем наскоро, на 9 октомври т.г., групата на богатите страни в ОИСР придаде завършен вид на предложенията, прилагайки „унифициран подход” – с приемане на елементи от трите конкурентни плана (един от Великобритания, друг от САЩ и трети от развиващите се страни), с уговорката, че „някои аспекти ще бъдат доизпипани“. На 17-и и 18-и предложенията бяха представени на G20 във Вашингтон, където се събраха финансовите министри и гуверньорите на централните банки, а от 1 януари 2020 г. се очаква да влязат в сила. Медиите, в това число и нашите, ентусиазирано пишат за поражението на GAFA, групата на Пикети обаче (Независима комисия за реформа на международното корпоративно данъчно облагане – ICRICT) не е толкова ентусиазирана. Според ICRICT, новото предложение ще доведе до „леко преразпределение на данъчните права и ще добави допълнителна сложност и данъчна несигурност в системата“. Според тях, планът на ОИСР може да бъде обезвреден под натиска на големите за достигане на глобален консенсус и настоящото определение на ОИСР „ще приключи, свеждайки почти всичко до рутинен интерес“. „Това е огромна измама”, каза Пикети. Нищо ново в света на користта, всъщност.

Камуфлажно зелено | K-45-2019

От първия Ден на Земята на 22 април 1970 г. ни дели почти половин век, но „грийнуошингът”[1], вдъхновен от него, не спира да е на мода. Може да се каже, че донякъде е еволюирал и се е изфинил, същността му обаче си остава същата – инвестират се десетки пъти повече средства в „правилния” PR и реклама, отколкото в правилните действия, правещи даден бизнес по-малко вреден за околната среда, просто защото действията не винаги се забелязват, а рекламата и PR-ът поразяват светкавично все по-капризната и еко нахъсена, но повърхностна аудитория. И този вид публичност се сдоби бързо с неодобрително прозвище – „грийнскам”[2] – но това не попречи на една от най-враждебните към околната среда корпорации, „Шеврон”, до края на миналия век да се ползва с доброто име на еко-ангажирана заради скъпо струващата си кампания People Do и с това да привлече клиенти за сметка на останалите в нейния бранш.

Освен че еволюира в имитацията на екологично съобразни стоки и услуги, „грийнуошингът” се и разраства. Поощряват го самите държави с неефективната си политика, често изразяваща се само в даване на насоки за възприемане на политика на саморегулация, като доброволната канадска инициатива Отговорна грижа (Responsible Care), например, отколкото в реални регулации. Така че изобщо не е за учудване как тия дни целият полувековен гняв, натрупан срещу зеленото лицемерие се стовари върху клетата Грета Тунберг. Не знам дали точно Тунберг е употребена за целите на грийнуошинга, но ще привлека вниманието ви към дейността на два от най-често споменаваните в мрежа/паяжина актьори, оказали са изненадващо активни на еко-сцената.

Наскоро „Guardian” публикува разследване, изобличаващо „Google” в субсидиране повече от дузина организации, лобиращи против движението за климатични промени. Списъкът на тези компании включва:

– „Институт за конкурентно предприемачество” („Competitive Enterprise Institute”), групата за консервативни политики, убедила Тръмп да се обърне срещу Парижкото споразумение и лобираща в Белия дом за отмяна на регулациите;

– „Мрежа за държавна политика” („State Policy Network”) – организация-чадър, разперен над консервативни групи за влияние, като мракобесният Heartland Institute;

– „Американския консервативен съюз” („American Conservative Union”), чийто шеф Мат Шлап дълги години е лобирал за „Кох Индъстриз” и по-точно за нейните радикални антиекологични политики;

– „Американския предприемачески институт” („American Enterprise Institute”), също отявлен враг на природозащитниците;

– „Американци за данъчна реформа” („Americans for Tax Reform”), движение, известно с това, че обвинява компаниите, загрижени за промените в климата, в опит да се облажат корпоративно;

– „Института Кейто” („Cato Institute”) – друг глас срещу еко-законодателството, отричащ промените в климата;

– „Мъркейтъс Сентър” („Mercatus Center”) – още един финансиран от „Кох” мозъчен тръст;

– „Херитидж фаундейшън” („Heritage Foundation”), група за натиск, обявила се срещу парижкото споразумение като дело на “космополитните елити”.

Google публично се възмущават от решението на САЩ да се оттегли от глобалната климатична сделка и повечето от нас може би са останали с впечатление, че са с либералите в Конгреса на САЩ, не толкова публично обаче се оказва, че подкрепят и субекти в противниковия лагер. Същите тези Google, деклариращи на сайта си, че са “отворени, прозрачни и ясни към потребители, акционери и общество”, отказаха на „Guardian” информация за сумите, дадени на изброените организации, но хванати натясно, се оправдаха, че “не е задължително да споделят целия дневен ред на организациите”, които подкрепят финансово. И че спонсорират консервативни субекти само доколкото това е от полза за дерегулаторния дневен ред и „силната технологична политика”, които са в техен интерес.

Google не са единствени. Amazon също спонсорират CEI, поне доколкото това може да се види от програмата на едно скорошно гала-събитие, публикувана от New York Times.

Учудващо ли е това? Май не. Просто CEI и подобните му се противопоставят не само на еко-регулациите, но и на регулациите изобщо, на антитръст политиката, активирала се напоследък.

–-

[1] Greenwashing – идва от „washing“ (изпиране) и „green“ (зелен). Пране на политики чрез PR и измамно промотиране на вредни за екологията продукти, услуги, политики.

[2]  От “green” – зелен и “scum” – мръсотия.

Фъни мъни | K-44-2019

Помните ли как през пролетта, точно в дните на съвещанията по приемането на „Базел-3“, светът бе развълнуван от мълвата за нова глобална криптовалута с работно име „фейсбит”, разработвана тайно от платформата гигант Facebook? Е, през лятото научихме, че „фейсбит” се казва всъщност „либра”, а закупуването на либри във Facebook ще е възможно от идната година през виртуален портфейл, наречен Calibra. Очакванията продължават да са големи във всеки един смисъл, не непременно добър: трус в банковия сектор, регулаторни проблеми, доминация на Facebook, въпреки че в Libra Association, организацията, на която е поверено управлението на криптовалутата, участват и други гиганти: PayPal, Ebay, Spotify, Uber, Lyft, Visa, MasterCard.

В началото на октомври обаче един от гигантите, американската компания за онлайн разплащане PayPal, се оттегли от проекта. Libra Association коментира това като реакция на нейните опити да промени статуквото, да „пренастрои финансовата система” в услуга на хората, а не на финансовите институции, както е било доскоро. Но това не е първата спънка пред криптовалутата. На конференция, посветена на криптовалутите в Париж миналия месец, френският финансов министър Бруно Льо Мер заяви, че Libra не може да бъде въведена без внимателно проучване на потребителския риск и риска за паричния суверенитет на европейска почва. От какво точно се опасява Бруно Льо Мер ли? От това, че новата криптовалута лесно може да прехвърли контрола върху икономиката от правителствата и техните централни банки към големия бизнес, към чудовищния, неконтролируем платформен капитализъм тип GAFA, представители на който са компаниите в Libra Association. „Libra може да подтикне хората да изоставят националните валути по време на криза, което ще усложни усилията на правителствата да управляват икономиката”, твърди Льо Мер. Естествено, жив е още и страхът от нов скандал като този с Cambridge Analytica, който привлече вниманието на потребителите на Facebook към проблема с управлението на данните им, разпространението на фалшиви новини и екстремистка пропаганда. Не на последно място са и опасенията за уязвимостта на криптовалутите за хазарта, разиграван на борсата, и хакерските атаки.

Хладен е приемът на Libra и в Англия. „Guardian” я нарече „смешни пари” („funny money”), а губернаторът на Банката на Англия Марк Карни заяви през юни, че Треднидъл стрийт (улицата, на която се намира Банката) ще подходи към цифровата валута с „отворен ум, не и с отворена врата“. Libra ще трябва да отговаря на „най-високите стандарти за пруденциално регулиране и защита на потребителите, както и на въпроси, като пране на пари и защита на данните”.

Интересите на Facebook са ясни – впримчване в системата на нискотарифната онлайн търговия и финансови услуги на повече от милиард „небанкови“ хора – такива, които нямат банкови сметки или ползват заеми тип „кеш на ден”; вграждане на финансови услуги в платформата; бум в търговията с реклами.

Данте Диспарт, мениджър в Libra Association, се опита да разсее страховете с твърдението, че проектът „Libra” е готов да работи съвместно с регулаторните органи по целия свят, защото blockchain е нововъзникваща технология и политиците трябва внимателно да обмислят как нейните приложения се вписват в техните финансови политики.

Реших да потърся мнение и на нашумелия Тома Пикети относно Либра, който в радикалната си книга „Капиталът на XXI век” пише за необходимостта от глобален финансов кадастър и приравнява всяка промяна на данъчната система с революция. Не намерих такова, но открих интересен текст на стратега на компанията Бернщайн, Иниго Фрейзър-Дженкинс, който го цитира и може да бъде отнесен към проблема с нерегулируемия свят на криптовалутите:

“Банкерите са бенефициерите в един все по-несправедлив „свят на Пикети“ и това създава политическа заплаха за тяхното съществуване”. (…) „Ако финансовата индустрия не го признае, съществува опасност тя просто да бъде закрита и превърната от политиците в комунална услуга чрез един акт.”

Революцията очевидно предстои. През декември 2018 г. в „Guardian” се появи Манифестът на водената от Пикети 50-членна група експерти, озаглавен „Да спасим Европа от самата нея”. Наскоро бе публикувана и втората му, още по-обемиста книга „Капитал и идеология”.

Техническа неграмотност или..? | K-43-2019

Не знам дали разбрахте, но тази година на 28 август бе открита обществена консултация относно новите промени в Закона за защита на потребителите съобразно два европейски регламента, Регламент (ЕС) 2017/1128 и Регламент (ЕС) 2017/2394, които трябва да влязат в сила от началото на 2020 г. На 27 септември консултацията приключи. Междувременно медиите пестеливо коментираха очерталите се промени. Те се въвеждат с цел предпазването ни в рамките на Съюза от трансгранични злини, като двоен стандарт при продуктите, подвеждащи реклами, опасни стоки и други нелоялни търговски практики в сложната за регулиране среда. За тази цел се дават нови и по-големи правомощия за Комисията за защита на потребителите.

КЗП трябва да има:

– достъп до повече информация като банкови данни, търговски и професионални тайни;

– достъп до търговските помещения, парцелите, превозните средства на проверяваните търговци;

– право да конфискува данни или документи, докато трае проверката;

– нова електронна система за връзка с други компетентни органи у нас, в другите държави в ЕС, както и с ЕК;

– съдействие от страна на другите органи. Кои? Комисията за регулиране на съобщенията, Комисията за защита на конкуренцията, Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“, изпълнителните агенции по лекарствата, железопътната, автомобилната и морската агенция, както и Съветът за електронни медии, националната банка и туристическото министерство. Това съдействие предполага също обмен на данни посредством комуникиращи една с друга електронни системи.

КЗП също така трябва да има възможността да премахва или да ограничава достъпа онлайн до съдържание, заблуждаващи реклами и нелоялни търговски практики, които нарушават европейското и националното законодателство, или по-просто казано: да филтрира Интернет. 

Опа-а-а, това не беше ли нещо, срещу което негодувахме и през 2008-ма по повод технологията „дълбок преглед на пакети”, и през 2010-а по повод ACTA „и схемата на трите удара”, и през 2012-та по повод промените в Закона за хазарта у нас, и през 2014-та, и през 2018-та?

Защото всяко премахване или ограничаване на достъпа до съдържание от страна на доставчиците е именно това – нарушаване на нет-неутралността, чупене на самия Интернет, казано на жаргон. Как стана така, че нещо, което през 2012 се коментираше по света като опасен прецедент (случаят Bodog.com, например), днес у нас ни се пробутва със закон, който уж ни защитава от недобросъвестни търговци?

Мрежовите реакции са еднозначни: не искаме държавата да ни „защитава“ в Интернет. Не вярваме на държавата. Филтрирането на Интернет е противоконституционно. Филтрирането на Интернет от страна на Държавата е цензура.

Да, цензура! Същата, която спира радиа за нарушени авторски права или просто така, за профилактика. И въпреки че в случая става дума не толкова за Държавата, колкото за Евросъюза, опасността е налице.

Защото в случая чисто технически няма как законът да бъде спазен, без да се наруши друг закон: тъй като системата за филтриране работи чрез блокиране на интернет адреси, а спецификата на интернет адресирането е такава, че на един адрес може да се намира и легално, и нелегално съдържание, блокирането на зловредното ще направи недостъпно и легалното съдържание, а това е в нарушение на конституционното ни право на информация.

Освен това, работата на подобна система за блокиране е и неефективна – зловредно съдържание може да си остане достъпно за едни потребители, докато за други е блокирано, пак поради спецификата на системата от имена на домейни. Или пък да е вседостъпно за един отрязък от време, тъй като системата за блокиране се обновява периодично.

Технически некомпетентни ли са тези, които измислят законите, или чрез подобен закон – Троянски кон, се опитват да се подсигурят легално за упражняването на бъдещ произвол?

Дано не бъда разбрана погрешно: отварянето на пазари и защитата на потребителите от недобросъвестни търговци е нещо добро, но тази защита трябва да остане индивидуална, на ниво плъгин, който всеки да инсталира по желание на браузъра си, дори ако става дума за държавен „черен списък” със зловредни сайтове.

Дезинформация vs дезинформация | K-42-2019

Напоследък, може би най-вече заради „Брекзит”, е много актуално да се говори за хибридната война, която Кремъл е обявил на Запада и за фалшивите новини като част от тази хибридна война. Контрамерките обаче не са от вчера. На 19-20 март през 2015 г. на среща на Европейския съвет бе създадена оперативната работна група по стратегически комуникации (East StratCom Task Force) фокусирана специално върху координацията на политиките на ЕС с тези на „източните съседки” (Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова, Украйна). Групата е част от немалката администрация на Европейската служба за външна дейност (EEAS), а главният й инструмент е един сайт на име ЕС срещу дезинформацията под опеката на шефа на EEAS Федерика Могерини. Сайтът присъства в социалните мрежи Туитър и Фейсбук с хаш-тага #DisinfoReview, което прави каталога му с разпространители на фалшиви новини “на клик разстояние”.

Сайтът вече има противници. През март миналата година холандският парламент с огромно мнозинство заръча на външната си министърка да настоява пред европейските си колеги за свалянето на EUvsDisinfo.eu, след като в каталога му откриха три холандски медии с добра репутация – един регионален вестник и два евроскептични сайта.

Доводът им: в инициативата EUvsDisinfo са въвлечени държави, а държавите не бива да се бъркат на медиите. Защото ако медия си позволи да публикува клевети по адрес на лица и организации, може да бъде съдена, но ако това се прави от държави с цел навреждане на други държави, те разполагат с изтънчени методи и апарати за предотвратяване на това. Излиза, че ЕС чрез EUvsDisinfo безнаказано практикува същото, в което обвинява Русия и предполагаемите й сателити.

Освен това, сайтът разпространява собствени новини (тоест, сам работи като медия), позволявайки си при това официално да клейми другите като некачествени. Тези неща никак не се вписват в класическите представи за свобода на словото на Стария континент и изобщо в представи за свобода: да поддържаш медия, да се сдружаваш, да се информираш и образоваш… Макар и в повечето случаи фасадна, тази свобода засега е единствената пречка пред държавите „да убият източника на собствената си регенерация”, пише отразилия случая EUobserver.

Холандският случай има развитие. Трите потърпевши медии се опитаха да призоват в съда Европейския съюз, който е реалният издател на сайта, но бързо разбраха, че не им е по силите. В защита на колегите си други холандски медии се опитаха да разследват, но говорителят на EUvsDisinfo им обясни, че не могат да посетят щаба им и да говорят с екипа им и че EUvsDisinfo не може да не отразяват истината, защото информационната му мрежа от доброволци включва над 400 експерти, журналисти, държавни служители, НПО-та и тинк-танкове. Холандскaта новинарска фондация NOS все пак установи, че не 400, а само 10 доброволци са активни, но са очевидно много ефективни, щом дори един-единствен безработен доброволец е могъл да докладва 25% от всичките 3500 предполагаеми случаи.

В крайна сметка, EUvsDisinfo извади от черния си списък трите холандски медии, но не промени ни най-малко подхода си. А това е много тревожно. Защо? Защото в навечерието на евроизборите цареше голяма паника „колко кресла в Европарламента ще превземе Русия?”, но дали Русия не е само претекст за развихряне на безконтролна цензура?

Да не забравяме и това, че става дума за инициатива на Европейската служба за външна дейност (EEAS), а самата EEAS се появи през 2010 след подписване на Лисабонския договор с цел установяване на „пълна концептуална синергия“ между ЕС и НАТО и по-точно – между „общата европейска стратегическа концепция“, заложена в Project Europe 2030, и Новата стратегическа концепция на НАТО. Непрозрачността и огромният бюджет на това безпрецедентно подобие на дипломатическа и разузнавателна служба събудиха доста въпроси още с появата си, както и зависимостта му от трансатлантическия му партньор, но днес се питаме: война с пропагандата ли се води или пропагандна война? И в името на какво? В името на спокойствието на големия бизнес в навечерието на епоха на турбуленции и масови недоволства?

Между другото, в каталога на EUvsDisinfo има и няколко български сайта, където редом с жълтите Pik.bg и Blitz.bg, можем да видим и смисленият „19 минути”.

Петък, 13-ти | K-41-2019

В интервала от 6 до 11 часа на 13 септември, за пръв път в почти стогодишната си история, националното ни радио спря да излъчва. Най-слушаната програма „Хоризонт“ просто изчезна от ефира. Дотам не се е стигало дори по време на войни и бедствия, коментираха някои в социалните мрежи. Кой ли пък в днешно време слуша радио? – отвръщаха други. Вярно е, че се цифровизирахме, вярно е и това, че стриймингът по интернет си вървеше по време на прекъсването, нарушено бе обаче конституционното право на информираност на много от гражданите в страната просто защото за тях радиото е единствената връзка със света там, където интернет и клетъчните телефони нямат покритие.

Радиото е стратегически обект за националната сигурност!

Може би не знаете, но доскоро средните вълни (535-1300 kHz) се ползваха от радиослужбите на въздухоплаването, сигурността и отбраната заради покритието и заради устойчивостта на смущения поради релефа и синоптични капризи. Но когато започна цифровизацията, първо бяха пожертвани тези стратегически честоти. Защо ли? Заради нерентабилността им. Това не са комерсиалните честоти, на които се излъчват забавни предавания и реклами. И все пак, дори без тях, радиото продължава да е дотолкова важно, че разпространението му се гарантира със закон.

Кой и защо наруши Закона за радиото и телевизията, спирайки „Хоризонт” на 13 септември?

Цацаров и Гешев са поръчали проверки на ДАНС, СЕМ и КРС, четем в медиите, но не почна ли всичко с отстраняването на Силвия Великова от „Хоризонт” заради критики срещу Гешев? Властта ни предлага официална причина за спирането – „профилактика”. Няма значение колко наясно сме с начина на провеждане на истинската профилактика и че тя няма как да застраши сигнала дори когато се проведе инцидентно. Освен причина, властта ни предлага и виновник. Нарочен е някой, който и да иска, не би могъл да наруши ЗРТ – самият шеф на радиото. Изключено е нареждането да е дошло от него просто защото след цифровизацията БНР няма право да притежава собствена мрежа за разпръскване на сигнала. Правомощията на шефа му се изчерпват с това да препоръча най-много профилактика в някой район, останал без сигнал. С радиоразпространението се занимава друга институция – националният мултиплекс[1] НУРТС (Национално управление „Радио и телевизионни станции”).

Под чий контрол е тогава мултиплексът?

Налага се да припомня един друг скандал, който трéсе държавата ни в периода на цифровизацията, който привидно не бе свързан с нея – опитът да се доведе до фалит КТБ. Мрежа-паяжина писа, че в разгара на преговорите за глобалното цифрово бъдеще на Европа, на случващото се с КТБ трябва да се гледа от геополитически ъгъл главно заради два от активите й – БТК и НУРТС. И че случващото се с тези активи (концентрацията им) би могло да даде отговор за случващото се с банката. Предполагам, че до мига на публикацията на тази колонка, медиите вече ще са припомнили „случая КТБ” и ще са го свързали с другите два актуални скандала – този с БНР и с ареста на шефа на движение „Русофили” Николай Малинов. Вече даже четохме признанията на Малинов за това как Русия се готви да ни превземе чрез „пpидобиване на най-печелившите отрасли на икономиката ни, създаване на телевизия, информационна агенция, тинк-танк и партия”.

Сякаш всички „съставки” за „обясняване” на случая с БНР са налице: Русия, ВТБ, КТБ, НУРТС, информационна война, медии… Оттам нататък е лесно. Прокуратурата ще навърже пъзела. Остава само да забравим, че всичко почна с негодуванието срещу Прокуратурата, а това парче от пъзела никак не се връзва с Русия, защото още не сме забравили как през март т.г. новият кандидат-прокурор бе на гости на Дейвид Боудич във Вашингтон по покана на ФБР за партньорството ни със САЩ в борбата с тероризма. Тук някои ще кажат, че партньорствата с разузнавателните служби намирисват зловещо още от времената на Студената война, но нека ги успокоим: партньорите не шпионират, те само консултират. А разликата между шпионин и консултант е съществена – на шпионите им плаща страната им, а на консултантите плащаме ние.

[1] „Мултиплекс”, това е група медийни канали, които, независимо от вида на сигналите в тях, се мултиплексират (групират се) в общ цифров „букет“ с цел по-лесния пренос през една мрежа и се демултиплексират (разделят) от приемника.

Контрол над хаоса – K | 26.07.2019

Теодора Георгиева

На 17 юли в книжарница „Ориндж“ дългогодишният автор на вестника Райна Маркова представи най-новата си книга „Контрол“, издадена от „Изток-Запад“. Тя го направи под формата на интервю, водено от редактора на книгата, поета Румен Леонидов, който не скри задоволството си, че мото на книгата са думите на Марк Фелт[1] „Бъркотията е контрол“.

Маркова обясни, че конкретният повод да напише книгата са натрупалите се текстове, писани за „Култура“ и свързани с глобализацията, които тя решава да подреди и да развие във времева последователност. Паралелно с това, тя включва в нея и сюжети около електронното правителство, които, поради специфичния формат на вестникарската колонка „Мрежа/паяжина”, не успява да предложи на читателите.

Така се появява „опасната“, по признанията на Леонидов, книга „Контрол“ – опасна, „защото може да събуди позасегнатите представители на невидимото съсловие – световно и българско – упражняващо контрол върху всички нас – взети заедно и поотделно, по различни начини и по различни причини”.

От своя страна, Маркова разясни, че целта на книгата е да рационализира страха – например, страха от източването на данни от НАП – случай, станал известен миналата седмица. Според нея обаче, проблемът не е, че някой е „хакнал и извадил информация”, която принципно трябва да е публична, а че има процедурни нарушения, свързани с това къде се намират самите сървъри, на които се съхранява стратегическата информация. Те не са в сградата на НАП, която има съответните помещения и сертификати, а на съвсем друго място. Освен това – продължи Маркова – истерията около НАП има за цел отклоняване на вниманието, за разлика от реалните проблеми, но не така коментирани, като например сривът на банкоматите през 2017 г. или сривът на Търговския регистър през 2018 г.

Темата за електронното правителство (управление) е от такова естество, че обикновеният човек лесно може да се поддаде на медийната истерия, обясни авторката на „Контрол” и допълни, че с книгата си се опитва да постави рационален фундамент, на който, като стъпи, човек да се почувства по-спокоен в морето от спекулации, истерии и медиен шум. Маркова поясни, че книгата й има редица препратки към тенденциозни журналистически статии по темата.

Освен това, ако прочетем „Контрол“, ще разберем, че проблемът с НАП, както и с други държавни агенции, е съвсем различен от внушавания – той е свързан с обстоятелството, че много информационни потоци, включително и такива от сферата на съдебната система, се вливат централизирано в една система и попадат в обсега на изпълнителната власт. Така, чисто по технологични причини, се нарушава и зачерква принципът на разделението на властите. Това е реален проблем, който ни засяга и на битово ниво, имайки предвид, че почти всеки от нас ползва регистри, потребител е на юридически услуги, развива бизнес или има електронен подпис. Около този проблем трябва да има дискусия и Маркова сподели надеждата си тя да започне тъкмо с появата на книгата й.

На въпрос на Румен Леонидов какви са причините у нас вече толкова години електронното правителство да не се случва, Маркова отговори, че тъй като информационните системи са нещо специфично – не могат да бъдат пипнати и видени – те са благодатни за злоупотреби. Но не само у нас, а и, като цяло, в Европа. Освен това, технологиите се развиват с такава скорост, че законодателството не е в състояние да ги регулира своевременно, което е допълнителна предпоставка за злоупотреби, особено в страна с нисък морал. „В Брюксел се вдигат скандали за 5 млн. евро, а при нас изчезват милиарди”, призна Маркова.

Тя допълни, че проследявайки смените във властта и как котериите воюват помежду си, „не е пощадила никоя партия”, но че най-големият хаос настъпва около 2001 г., когато на власт идва НДСВ и прекъсва започнатата вече реформа в електронното управление. До този момент реформата е финансирана от Световната банка и от Америка за България, а след това НДСВ поставя ново начало – и този път я финансира с европейски пари и по европейска стратегия.

Накрая Маркова уточни, че се е опитала да не затъва в излишни спекулации около отношенията между НАТО и ЕС, като дори е маркирала чуждите конспиративни теории по темата, тъй като по въпроса има много литература.

Леонидов обаче подчерта, че книгата на Райна Маркова е първата у нас, която се захваща с този сериозен политически проблем и се опитва да ни го обясни ясно и разбираемо с цел да си отвоюваме обратно контрола над хаоса.

–-

[1] Марк Фелт (1913 – 2008) е бивш заместник-директор на ФБР, за когото в края на живота му – през 2005 г., става ясно, че е журналистическият информатор „Дълбокото гърло“ около скандала „Уотъргейт“, помогнал за свалянето на американския президент Ричард Никсън.

Теодора Георгиева