Халал | Култура – Брой 42 (2834), 07 декември 2012

На 24 ноември германският седмичник „Spiegel”публикува статия със заглавие „Аятоласите на електронния мониторинг заложиха всичко на една карта”. Става дума не за карта за игра, а за „смарт” карта, за национална „смарт” карта, трудна за подправяне, съхраняваща в криптиран вид всички лични данни, биометрика и дори пръстов отпечатък на притежателя си, редови иранец, така, както те са съхранени в единната държавна централна база данни. Такъв вече ще е иранският документ за самоличност. Такъв е и в други страни по света, но иранският, освен за пред граничните служби, за здравни услуги, достъп до горива (и други субсидирани продукти), ще служи и за пропуск в дигиталния свят. Иначе казано: анонимното пребиваване в мрежата за иранците ще е вече наистина невъзможно, а с това и всяко недоволство от управлението на тази твърде сурова към собствените си граждани страна. Тук е редно да поясня за кой точно дигитален свят става дума. За световната мрежа ли, или за хипотетичната, затворена, национална „халал интранет“, за която усилено се носи слух още от 2011, когато бе разкрит пилотен проект за „смарт карти“ в провинция Ком? От началото на тази година слуховете са се потвърждавали нееднократно не само от различни публикации в авторитетни медии, но и от видимите ходове на иранската техно-политика. Един от сериозните източници, подхранили страховете, е уважаваният International Business Times (IBT). В него на 9 април т.г. се появи публикация, озаглавена “Иран ще изключи интернет завинаги; ‘Чиста’ национална интранет в тръбопровода”. Статията изхожда от едно изказване на Реза Тахипур, иранския министър на информацията и съобщенията, че в приоритетите на Иран е “халал” (чистата, законна, допустима от Аллах) национална мрежа и окончателното блокиране на услуги, като Google, Yahoo и Hotmail, с последващата им замяна с ирански еквиваленти. Статията препраща и към страница на ирански за регистрация към подобни услуги с формуляр, изискващ въвеждане на национален идентификационен номер, пълно име и адрес. Регистрацията става след удостоверяване на автентичността на въведените данни чрез сравняване с тези в държавните регистри.

През април Реза Тахипур отрече твърдението за „халал интранет”. Нещо повече: той го заклейми като поредната инсинуация на „западната пропаганда”. Трудно е обаче, да се игнорира или прикрие фактът, че от януари т.г. интернет-кафетата в Иран съхраняват 6 месеца името, адреса и телефонния номер на клиентите си, редом с IP адреса и посетените от тях сайтове. Тази пречка доскоро лесно се е заобикаляла с фалшиви лични данни, но с въвеждането на „смарт картите” вече няма да е така. Ако се водим по версиите на IRNA, това с картите и изобщо контролът в интернет е с цел изкореняване на „кражбите на идентичност”. Пресните новини от Иран обаче, особено тези, свързани с човешките права, не са никак светли: в първите дни на ноември в медиите се появи публикация за смърт при неизяснени обстоятелства на задържан от властите опозиционен блогер. Дни по-късно стана ясно, че е умрял при изтезания.
Случващото се в Иран е ужасно, но не и необяснимо в условията на информационната война, която се води в Близкия Изток, при това отдавна и то при пълната технологична доминация на Израел в района. Някои коментатори дори дръзко предполагат, че насилието в Газа през февруари-март т.г. е едва ли не маркетинг на израелската „Iron Dome“ технология в навечерието на евентуалната война с Иран.
Тези тактики, естествено, не са били предмет на обществен дебат, така че, ако се погледне картината в малко по-друг мащаб, ще се види, че мерките за контрол над цивилното население на територията на Израел или в ивицата Газа (която бива наричана „най-големия затвор на открито”) в никой случай не са по-малко или по-меки от тези в Иран, нито са предмет на повече обсъждане. Технологиите за наблюдение са изцяло в ръцете на държавата и под предлог „войната срещу терора“ се е допуснало те така да се просмучат в цивилното ежедневие, че неусетно да превърнат нищо не подозиращи хора в заложници на невидими, но хронични вътрешни и външни заплахи. В този смисъл, не само Иран е в дълг към човешките права и свободи. Шокът от новите технологии е всеобщ и произтича от това, че служат еднакво добре и за разпространение на информация, и за политическа мобилизация, но и за проследяване и неутрализиране на активистите.

 

Българската стратегия | Култура – Брой 40 (2832), 23 ноември 2012

След като стана дума за IT политиката на Обама, редно е да обговоря „стратегическите” усилия и на нашите политици, макар за реалния ефект от тях да научаваме не от скъпите рекламни кампании по медиите, а по-скоро от сайтовете за злоупотреби в интернет.
Един пресен пример: в сряда министър-председателят ни, министърът на правосъдието и посланикът на Великобритания у нас „откриха” нов информационен сайт към Агенцията по вписванията. Целта му е да подпомага търговията с имоти в България на чужди граждани. Бюджетът от 30 000 лева е осигурен чрез преструктуриране на централния бюджет за 2012 г.
„Малкият” проблем около този иначе добър замисъл е, че изпълнението му не струва толкова. 1. Ползван е безплатен софтуер с отворен код; 2. съдържанието е “copy/paste” от езиково непроходими юридически документи; 3. сайтът, промотиран като предлагащ електронни услуги, не предлага такива! С други думи, нито компетентността, нито времето, нито вложените творчески усилия струват 30 000 лв. Не е ясен и изпълнителят, но сайтът PIA е изпратил Заявление за достъп до обществена информация до министъра на правосъдието Диана Ковачева и обещава да ни информира своевременно.
Това не е единствената „иновация” у нас. В разгара на лятната ваканция доста нашумя случаят със 100 000 лв. на земеделското министерство, похарчени за създаване на Facebook и Twitter профили, популяризиращи в социалните мрежи Програмата за селските райони. Всъщност, точно социалните мрежи популяризираха разкритието на злоупотребата от сайта „Отворен Парламент”. А медиите само я подхванаха, някои дори без да споменават първоизточника.
Най-прочуто с „иновациите” си обаче е Министерството на околната среда и водите. Десетки милиони левове са предвидени по програмата „Околна среда” за пропаганда, договори с телевизии, за провеждането на всевъзможни „проучвания” на мнението на масите, за рекламни клипове и материали, „консултантска” дейност и… писане на „стратегии”. Като най-скандален (и „иновативен”) ще спомена проекта за „Информационна система за разрешителни и мониторинг при управление на водите.” Той стартира през 2009, срокът му за изпълнение бе 30 април 2011 г., а бюджетът – над милион евро, от които 85% са безвъзмездна норвежка помощ. Целта бе разработване на “системната среда за ефективен мониторинг и контрол на управлението и спазването на Закона за водите”. И макар тази пролет медиите най-сетне да съобщиха за успешното му приключване, резултатът все още не е осезаем за гражданите, тъй като сайтът не е публикуван. Празна база данни е обяснението засега. Дори да се окаже, че проектът наистина ще предлага е-услуги, нередностите, които проведеният преди време одит откри около спечелването на търга и преразпределението на парите по него, са пример за особено нагла корупция, несъвместима със самата идея за прозрачност на електронното управление. По-конкретно: сумата е получена от “ЕКП-Води”, които си наемат подизпълнител “Фадата” АД за 8% от стойността на поръчката. Останалите 92% са за “ЕКП-Води” като консултанти!
Това обаче са отделни поръчки. Къде са стратегиите? За целта нека припомня договора на МОСВ с фирмата „Обединение „Водна стратегия 2010” от 31 август 2010 за “Подготовка на Национална стратегия и план за действие за управление на водите и на необходимите промени в нормативната база”.  Отново договор за стотици хиляди левове, като интересното е това, че с тази стратегическа задача се е заела не дирекция „Води” на МОСВ, а някаква фирма.
В мрежата обаче е достъпен и друг, още „по-стратегически” и мащабен документ, белязан с клеймото на Световната Банка.
Той е с дата юли 2010-а и е озаглавен „България. Последваща оценка на въздействието на Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност”. Заглавието говори достатъчно, така че ще се задоволя да отбележа само следния интересен детайл: в самия край на документа, в изреждането на благодарности към участвалите в разработката, са имената на приближени на госпожа Нона Караджова, които наскоро един друг важен за гласността у нас сайт нарече „Клуб Дондуков 53”.
Кой в крайна сметка пише стратегиите в жизненоважните за България отрасли? И дали у нас не разбират е-реформата като огромни суми за PR на нещо, чието техническо изпълнение едва се случва.

 

Левият Обама | Култура – Брой 39 (2831), 16 ноември 2012

Изборите в САЩ отминаха, Барак Обама отново спечели и доколкото отношението му към иновациите и технологичните индустрии е всеизвестно, с основание можем, да погледнем на преизбирането му и като на IT новина.
Той вече даде израз на своите намерения през новия мандат в писмо до NY Tech Meeting*.
Какво по-конкретно включва бъдещата техно-политика на Обама?
Може би най-коментираното, при това далеч не винаги с одобрение, е намерението му да прокара реформа, улесняваща притока на висококвалифицирани имигранти в страната. Началото бе дадено още в предишния му мандат от двупартийна група сенатори, които депозираха през май т.г. в Конгреса т. нар. Startup 2.0 Act, основан на влезлия месеци преди това в сила JOBS Act. Целта на тези законодателни мерки е не само по-достъпни работни визи за дипломирали се в американските университети учени, технолози, инженери, математици, но и визи за предприемачите в тези области, които биха създали нови работни места в Америка. Съображенията за подобна, не особено нравеща се на американците политика, са, че повечето и по-успешни американски компании в сферата на технологиите са основани от имигранти или техни потомци и в тях работят над 10 милиона души, като при това става дума за иконични американски марки, като IBM, Google, Apple. Също така имигранти има и в най-добрите 50 компании, основани на рисков капитал, а според статистиката, близо 20 000 възпитаници на американските университети напускат всяка година страната, за да основават компании в Китай, Индия и Южна Корея.
В тази връзка, другият акцент в стратегията на Обама е да подкрепя STEM образованието (Science, Technology, Engineering, Math) с ясната цел федералното правителство да подготви идните поколения иноватори.
И накрая, но не и на последно място, е намерението на Обама за окончателно изграждане на отворено правителство. Какво значи това? В своята реч пред NYTech общността Обама припомня, че още в своя първи ден като президент той е създал длъжността Главен технологичен директор на САЩ с цел да преследва инициативата за отворени данни до пълното й осъществяване, a именно – да направи достъпно за частните предприемачи небивало количество държавни данни за енергетика, образование, обществена безопасност и т.н. Целта е да се захранят с тези данни нови продукти, компании и цели индустрии, като при това смяната на собствеността над данните да не се отрази на поверителността им като лична информация. (Някои коментатори сравняват тази инициатива на Обама с директивата на Рейгън през 80-те, която направи спътниковите данни за местоположението и скоростта на наземни обекти достъпни за цивилна употреба и с това даде тласък на развитието на иновацията и появата на пазара на глобални позициониращи системи за масова употреба.)
Обама също така говори за „Президентски стипендианти в иновациите” – талантливи иноватори от частния сектор, които ще си партнират с правителството с цел подобряване на икономиката и благосъстоянието на американците. Това облагодетелстване на частния бизнес от Американската държава може да звучи неприемливо на пръв поглед, но то ще обслужва не олигархични интереси, а малки начинания, като приоритет ще имат тези, които създават нови работни места и то в области, различни от 2-те традиционни за Америка – Силициевата долина и Ню Йорк. Тези, които не харесват Обама и неговата политика на регулация и промени на инфраструктурно ниво, го упрекват в социализъм. Но нека за сравнение се вгледаме в някои европейски политици, ангажирани в реформи, свързани с развитието на технологиите. На организираното наскоро от Центъра за изследване на европейски политики (CEPS) събиране, комисарят по вътрешните пазари Мишел Барние държа реч, озаглавена Да направим Европейското авторско право адекватно на целите на internet епохата. Палиативната реторика на тази реч  ни дава ясно да разберем трудностите на стария континент да преодолее копирайтните си предразсъдъци пред мащаба на неизбежните промени и силно напомня в неефективността си перестроечната реторика, позната в соцлагера още от края на 80-те.
*NY Tech Meetup– е независима организация с идеална цел, състояща се от 28 000 члена и занимаваща се с подпомагане на технологичната общност в Ню Йорк.

 

Дигитални урагани | Култура – Брой 38 (2830), 09 ноември 2012

На 23 октомври един потребител на Facebook написа в статуса си “Току що купих 1 милион вписвания на лични данни във Facebook…”  И този meme тутакси обиколи света.
Появи се на първа страница в Hacker News, в Mashable, Search Еngine Watch, Daily Mail, появи се във френските, руските, немските, чешките, финландските, белгийски, румънски и македонски медии. А ето, че наскоро се появи и в „Насреща” при Люба Кулезич.
Всъщност, този FB потребител е българинът Богомил Шопов – хактивист, борец за мрежови свободи и един от радетелите за основаване на пиратска партия у нас. Купил е личните данни (имейли, имена, URL на профили) на тези милион други FB потребители (сред които и негови познати) за 5 долара от сайта за почасова работа, Gigbucksq от някой си, именуван ‘Mertem’. В сайта се предлагат и други подобни услуги на цени между $5 – $50. Какво значи „да закупиш лични данни”? Значи буквално да си напазаруваш фенове и по-точно – привилегията да спамиш нищо неподозиращи индивиди с информация за своя бизнес, кауза, личност… Става дума за прицелване на мерника, за вземане на мушка на мрежови идентичности по геолокационен, възрастов, полов, расов и всякакъв друг признак, като се предполага това да генерира трафик към сайта ви, а с това и повече печалба за вас. За целта на този тип мрежови бизнес и предприемачите му, напомнящи по странен начин Гоголевия герой Чичиков, вече е ставало дума тук.
Къде обаче е новината, ще попитате? Скандалите с личните данни на Facebook са толкова отдавна и за тях толкова е писано, че новина в случая е единствено фактът, че някой счита това за новина. Факт е също и това обаче, че дори Facebook служителите са пожелали Шопов да изтрие статуса си. Защо? И какво им е поверителното на данни, които могат да се нагребат в изобилие и напълно свободно във Facebook, без да е нужна компетентността на хакер, а единствено умение да се ползва най-обикновен бот? И защо ни се вижда такъв ужас това, че и друг знае имейла ни в мрежата? Толкова ли бързо забравихме времената, когато трите ни имена, заедно с телефонните ни номера и физическите ни адреси, се мъдреха в телефонните указатели? Ами публичните регистри? Нима получаването на спам по мрежата е по-сериозно нахлуване в личното ни пространство от това някой да ни телефонира или да ни открие на адреса ни в реалния, физическия свят? Проблемът в случая е не достъпността на данните, по които можем да бъдем идентифицирани, а че благодарение на технологиите тези данни бързо и лесно могат да бъдат обработвани машинно. И още нещо – тези данни не толкова служат за физическото ни идентифициране. Те могат да послужат и за предвиждане на нашето поведение. Вероятно и за симулирането му. Потребителско поведение? Поведение на граждани? Човешко поведение? Поне това е претенцията на разработчиците на всевъзможни аналитични платформи и приложения за социалните мрежи и, да, анализ на потребителското поведение. Тези разработчици и тяхното не особено прозрачно партньорство със собствениците на социални мрежи, според мен, би следвало да са предмет на интереса на мрежовите активисти, а не на такива като потребителя Mertem от Gigbucks. И е редно да се запитаме колко далеч могат да стигнат подобни разработки в прикачването на етикети към нашите виртуални същности? Дали усиленото търсене на корелации между поведението ни и данните за потребителските ни вкусове, пола, цвета на кожата, вероизповеданието и нацията не би довело до етикетирането ни като опасни за обществото по подразбиране, например?
Обвиненията и скандалите около начина, по който социалните мрежи, в частност Facebook, третират личните ни данни едва ли ще секнат лесно и бързо. Междувременно, тези същите наводнени от спам социални мрежи вършат нелоша работа на американските граждани, попаднали в обхвата на свирепия ураган Сaнди. Facebook се е превърнал в национален бюлетин по бедствието. А виралните анализатори, гълтащи огромни средства на инвестиращите в тях компании, ползват напредъка на технологиите, за да регистрират, че най-ползваните думи напоследък в мрежите били „power”, “made it” и “safe” („мощност”, „успяхме” в „безопасност”). Най-често срещаното изречение пък е “We are Ok” („Добре сме!”), представете си!

В облаците | Култура – Брой 37 (2829), 02 ноември 2012

Новината, че най-популярният торент, PirateBay, премина към облачен компютинг и се превръща в PirateCloud,разтърси и нашите ширини, макар реакциите на публиката да бяха в типичния андрешковски стил: „в облаците” свободното теглене на филми ще е непроследимо и ненаказуемо и всички ние ще можем да плуваме спокойно в океана от информационна Сома без страх, че качулатите служители на някое силово ведомство ще ни почукат на вратата.
Но да, всички ние, андрешковци или не, сме щастливи, че нещата за гледане, слушане, четене, изучаване все повече напускат детерминирания от разпространителските картели пазари заплахата за разнообразието вече не е така надвиснала над капризните ни глави.
Що за технология е „пиратският облак”? Ако нещо толкова сложно може да бъде описано с една дума, то в случая тя е „виртуализация”. Първо разкарахме тракерите. После се отървахме от торентите. Сега? Сега се освободихме и от сървърите.” – така описват самите пирати радикалното си скъсване с „реалните неща.
С бавно постоянство ние се освобождаваме от своята земна форма и възхождаме към новия стадий, облака. Облакът или Брахман, както го наричат индусите, заобгражда всичко. Той е навсякъде; нематериален, но реален. (…) Всички опити да се атакуват The Pirate Bay от сега нататък са атака срещу всичко и нищо.
PirateBay вече е почти само данни. Тези данни текат из хиляди делокализирани „облаци” (или ако щете, „рояци”) в дълбоко кодиран вид и са готови да бъдат използвани, когато е необходимо. Земните връзки обаче, които трансформират тези данни, „са толкова дълбоко криптирани, че рестартират в задънена улица, ако не се използвани в продължение на 8 часа.”
Масовият потребител на пиратски услуги едва ли се интересува от тази сложна технология. Технологичният напредъкът за него има една цел – да прави живота му лесен и да го забавлява, по възможност безплатно. Как гледат на пиратския облак самите творци, иноваторите, предприемачите? Знаем, те често, вместо да бъдат защитени от патентната система и авторското право, докато трошат време, пари и усилия за някое ново и рисковано начинание, биват спъвани от всевъзможни проприетарни механизми, обвинявани и съдени за нарушаване на патенти и в крайна сметка – принудени да напуснат пазара. Това се случва с хиляди обещаващи малки компании, чиито собственици не желаят да продадат бизнеса си на големите. Милиони долари, предвидени за развиване на някоя технология, биват пренасочвани за разходи в съда. Може би тъкмо „облакът” тепърва ще предложи алтернатива на подобен бизнес.
На пиратския облак се радват и webпредприемачите. Сещате ли се за американския PROTECT IP („Preventing Real Online Threats to Economic Creativity and Theft of Intellectual Property Act) от 2011, който беше насочен главно срещу доставчиците извън САЩ, позволили си да съхраняват и предлагат защитено съдържание? Неговата безмилостна безотказност се състоеше в неговата простота: ако сайтът съдържаше препратка към защитено съдържание, американският съд можеше, по искане на собственика, да го обрече на невидимост с една единствена намеса на инфраструктурно ниво – системата от имена на домейни (която е американски монопол), изхвърляйки го по този начин от индексите на търсачките. Сега обаче, благодарение на т.нар. магнитни линкове, мерки от рода на PROTECT IP стават безпредметни, а монополът над web инфраструктурата – разрушен.
На магнитните линкове съвсем логично се радват и привържениците на свободното слово – PROTECT IP е идеално приложим и в случаи на разправа със сайтове с неугодно на властимащите съдържание.
На случващото се можем да се радваме дори от най-абстрактна и философска гледна точка. Дори да е далеч от технологиите, интелектът не може да не реагира с въодушевление на красивата представа за блещукащите временни съзвездия, в които осцилират мигновените центрове на детериториализираната и безорганна власт.
„Пиратският облак” е реализацията на нещо, което доскоро е било само метафора от арсенала на неколцина мислители, затова ще завърша с един поетичен статус на хуманитар от кръга на FB познатите ми: „Не ви ли се причува в понятия, като „дигитален облак“, „виртуален сървър“ и „облачно съхранение“, тържествуващият смях на Фуко и Дельоз?”

Силата на Спектакъла | Култура – Брой 35 (2827), 19 октомври 2012

В самия край на изминалата седмица, на 13-ти октомври, няколко туита от профили, приписвани на членове на Anonymous, съобщиха изненадващата новина, че хактивистката група и Wikileaks се разделят завинаги.
“Краят на една ера.” – четем на Тwitter. „Ние престанахме да следваме @Wikileaks и оттегляме своята помощ. Това беше чудесна идея, съсипана от Егота. Сбогом.”
Непримиримите различия са се проявили „след повече от две годишна любовна история”, според драматичната интерпретация на сайта Mashable , но претенциите на Anonymous към Wikileaks са отскоро заради банер за дарения, който се появил на сайта и който бил в противоречие с претенциите на анонимните за прозрачност и служба в полза на обществото.
Anonymous подозират, че Асанж, който еднолично си е присвоил твърде много пълномощия около каузата на Wikileaks, е решил да осребри най-сетне огромната си популярност, превръщайки плода от усилията на много и безлики помощници в нещо като моноспектакъл, “в едноличното шоу на Джулиан Асанж”.
Справедливо ли е негодуванието на Anonymous? Претенциите обикновено са пропорционални на заслугите. Доста се шумя, когато Visa и Mastercard блокираха сметките на Wikileaks през 2010, а анонимните хакери организираха наказателна DoS атака на тези финансови институции. Далеч по-същественият им хактивистки принос обаче се случи тази пролет, когато над 5 милиона поверителни документа, събирани в интервала юни 2004 – декември 2011, на глобалната, но базирана в Тексас компания за сигурност Stratfor, видяха бял свят на сайта на Wikileaks – същите тези „глобални разузнавателни досиета” (“Global Intelligence Files”), над които се появи злополучният банер за дарения.
Досиетата разкриха доста от „разработките” на Stratfor, който се оказа, че е нещо като разузнавателна мрежа на частните корпорациите от рода на Dow Chemical Co., Lockheed Martin, Northrop Grumman, Raytheon. Редом с тях, клиенти на Stratfor се оказаха и доста държавни американски агенции. Имейлите недвусмислено показаха, че Stratfor плаща на глобални „правителствени и дипломатически източници“ за информация, която им позволява да следят и контролират световните събития, и че Stratfor също така е в тесни връзки с правителството на САЩ, като взима на работа бивши служители на държавните агенции.
Очевидно, заслугите на Anonymous не са малко. Но едни и същи Anonymous ли стояха зад DoS атаката и зад удара с архивите на Stratfor? А зад съобщението в Тwitter? Ако изявлението в Twitter за разрива с Wikileaks е на същите тези Anonymous, предоставили глобалните разузнавателни архиви на Wikileaks, то кои бяха Anonymous, обещали да съсипят Facebook преди време и не изпълнили обещанието си? А случаят с данъчните декларации на основния опонент на Обама, Ромни? В случай, че не сте чули: на 28 септември 2012 група, представяща се като Anonymous, захраниха скандалните американски хроники със заплаха към сенатора, че ще публикуват всички налични файлове, „освен ако някой не им преведе $ 1 милион… биткойнс.[1]
Да, несъмнено Джулиан Асанж е икона и несъмнено притежава власт – властта на Спектакъла. Но Anonymous също не са безразлични към зрелищните изпълнения и, в интерес на истината, май се забавляват с това доста повече от Асанж – на Youtube можем да видим невероятно количество клипове с маската на Гай Фокс. Гай Фокс вече е навсякъде. И където трябва, и където не трябва. С Anonymous могат да се отъждествят вече твърде много и твърде случайни хора., Но доколко такава аморфност може да има влияние над репутацията на някой, приел да е неанонимен като гаранция за автентичността на някаква кауза?
Спектакълът не е зло по подразбиране. Той има своите функции в общественото пространство – да фокусира вниманието на масите. И освен това, не бива да се забравя, че Спектакълът доста често превръща в мишена не зрителя, а изпълнителя си.


[1]Bitcoin e дигитална валута, създадена от хакер под псевдонима Сатоши Накамото. Тази валута съвсем реално може да бъде обменяна и да функционира през конкретни сайтове редом с общоприетите

Организирай и монетаризирай | Култура – Брой 33 (2825), 05 октомври 2012

На 27 септември се навършиха 14 години, откакто Лари Пейдж и Сергей Брин дадоха старт в митичния гараж в Менло Парк на това, което днес светът познава като компанията Google. Със своите 55 000 служители, пръснати по цялото земно кълбо, и почти $ 40 милиарда приходи, тя е най-голямата компания в света, готова да погълне всичко по пътя си (DoubleClick, YouTube, Motorola), но и да даде: Gmail, Google Search, Google Books, Google Docs, Google Maps, браузъра Chrome, операционната система за мобилни устройства Android, куп още инструменти, повечето безплатни.
Google не държи в тайна мисията си да организира световната информация и да трупа пари от реклама. Тайната се състои в умението да съчетава тези две, привидно несъвместими, неща и да го прави навсякъде, където има интернет. Google е вездесъща! Някои я сравняват с октопод и недоумяват как успява да е толкова чудовищна, без да има репутацията на зла. Не че на компанията й липсва арогантност, а оттам и противници… Погазването на авторските права, превръщането на лични данни в своя частна собственост и изобщо – „щедростта с чужда пита” е като че ли специалитетът й. Може би си спомняте какви скандали предизвикаха колите на Google Street View, сновящи из улиците на европейските градове и сканиращи отворените Wi-Fi мрежи уж за хардуерни и географски данни, а с това и присвоявайки си и терабайти лична информация. А негодуванието на магната Рупърт Мърдок срещу агрегатора за новини Google News помните ли?
Мърдок се усети навреме, че Google осигурява трафик, но не и приходи от него за създателите… извинете, притежателите на съдържание, но някой да прояви съчувствие към Мърдок?
Google беше погнат и от обединените американски издатели заради съдържанието на Google Books. Европейските също не останаха назад в недоволството си. Готови ли сте вие обаче, независимо дали сте потребители, производители или собственици на съдържание, ей сега, на мига, да се откажете от всички подаръци на Google само заради съмнителната привилегия да „опазите” някакво съдържание? Спомняте ли си изобщо живота си в мрежата отпреди Google? Какво ползвахте преди това? Yahoo!, AltaVista? А помните ли първото си търсене с Google и чувството, че сте в състояние да откриете неща, за чието съществувание дори не подозирате? Google е културен феномен и ни променя, макар и не точно заради Google Doodles[1], заради възможността да си разглеждаме на воля снимки на Джъстин Бийбър или да научим последните новини за Ким Кардашиан, която и да е тя. Google променя мисленето ни дълбинно чрез своя алгоритъм на търсене, който се скачва с нашия алгоритъм на мислене. Да си припомним последователността от операции, които Google алгоритъмът включва: обхождане на гигантската библиотека web; индексиране на всеки документ в нея; разбор на съдържанието, сортиране. Това наистина създава ред в световната информация, макар и не точно в съответствие с нашите културни рефлекси. Както Умберто Еко отбеляза преди време в едно свое нашумяло интервю, индексите в Google не водят до разграничаване на нещата, оттам до познание, а до случайни връзки, конвергенция и пълен хаос. Вярно, че тези Google-генерирани индекси всеки път са различни, а светът, който те постулират, не е класическият свят на йерархии, таксономии, дискриминация и неравенства, а ризома. Хоризонталните мрежи не изглеждат така монументални като вертикалните построения, но това не е признак на злокачественост. Може би просто е дошло времето интелектът ни да развие потенциала си. Толкова повече, че самата ни нервна система разчита не на йерархии и линейност, а на хаотичните, но пък неизчерпаеми синапсни връзки. Те, без преувеличение, са огледален образ на облаковия компютинг, към който се е устремила и Google.
Опасностите, които ни дебнат в това облачно бъдеще, се състоят не толкова в организацията на информацията обаче, а в монетаризацията. И по-точно, в деформирането на иначе спонтанни процеси, до което води стремежът към пари. Новото смешение на езици, култури и ценности може и да ни позволи поглед от върха на въображаемата Вавилонска кула, но може и да ни захвърли в свят, по-разпокъсан, парцелиран и собственически от всякога.


[1]Google Doodle – шарените драскулки на дизайнера Денис Хуонг, с които логото на търсачката ни посреща на по-специалните дати – рождени дни на забележителни личности, юбилеи, празници…

България не е остров! | Култура – Брой 32 (2824), 28 септември 2012

Изкривена, сюрреалистична, оставяща чувството за надвиснала заплаха и дори терор – такава бе атмосферата в претъпканата зала на галерия „Юзина” миналия четвъртък.Акотрябва да използвам една единствена дума, за да я опиша, бих казала – „кафкианска”. На дългоочакваната среща с европейския комисар по телекомуникациите и цифровите медии Нийли Крус буквално се сблъскаха две реалности – тази на журналистите, поискали срещата да се случи, и на представителите на откровено политически и корпоративно зависимите медии у нас и издателските съюзи.
Не само журналистите, всички, които държат на свободата на словото, бяха в очакване на тази среща от юни т.г., когато на публичното изслушване, организирано в Европейския парламент от Алианса на либерално-демократическите партии, комисар Крус заяви, че проблемите със свободата на медиите в България заемат ключово място в дневния й ред и са неин личен приоритет. Особено нетърпеливо я очаквахме и заради някои пресни разкрития това лято: сайтът за гражданска журналистика Отворен парламент се натъкна на данни за интересния начин, по който се сключват договори с медиите по европрограми, и още по-интересните начини за преразпределянето на евросредствата за тях.
С други думи, причините Нели Крус да посети страната ни изобщо не са локални, неинтересуващи останалия свят и свързани с типично българския ни рефлекс да търсим кой да ни „оправя”. Този път стана пределно ясно, че залог в местното боричкане за власт са не само европейските ценности, но и парите на европейските данъкоплатци.
Но какво по-конкретно от случилия се в галерия „Юзина” фарс е повод за днешната колонка?
Първо, това бе забележителното с неадекватността си изказване нанай-могъщия фактор на медийния пазар у нас и собственичка на ИПК „Родина” – Ирена Кръстева, за вредните ефекти на интернет върху човешкото здраве и интелект и най-вече върху бъдещето на хартиените медии. Все пак, Нийли Крус е комисар по информационните технологии и каузата й е да защитава иновациите. Да покажеш невежеството си пред нея не е чак толкова трудно, но да го демонстрираш в съчетание с нахалство, си е „подвиг”. С това Ирена Кръстева и, косвено, нейният син, проявяващ напоследък необясним интерес към тъй вредните нови медии, „храбро” показаха на Нийли Крус, че не се нуждаят от визитата й и от намесата на европейски институции в делата на харчещите европейски пари български медии.
Друго изказване, което имаше важно, макар и непряко отношение към новите медии, бе това на Валери Запрянов, който вложи доста страст и реторика във възмущението си, че докато едни се оплакват от липсващата свобода на словото, истинският проблем на журналистиката ни е възцарилата се слободия. Сигурно поради липса на време, имената на медиите и журналистите, обвинени в слободия, бяха спестени, но не вярвам Запрянов да е имал предвид нароилите се жълти медии и тумбите некачествени драскачи в тях. Не вярвам да е имал предвид и безпринципното израждане на журналистиката ни в PR, особено около избори. Едва ли е имал предвид дори такива фрапантни случаи на слободия, като този на напетата водеща на сутрешния блок на Нова телевизия Калина Крумова, която, освен журналист, е и народен представител и дори споделя това в интервютата си със задоволството на човек, направил благополучна кариера.
Боя се, че Валери Запрянов е имал предвид особено активната напоследък гражданска журналистика в мрежата, правена от хора с инженерно, икономическо, еко, юридическо образование, с лични средства или издържаща се от скромни субсидии. Най-вече се боя от факта, че тъй мразещите интернет големи медийни играчи у нас започват да поглеждат с интерес към мрежата. Предполагам, ефектът от това ще е подобен на този в Русия: на 18 септември държавният оператор „Ростелеком“, в очакване на влизане в сила на новите, свързани с интернет закони, изпробва върху жителите на Омска област ограничение на достъпа до YouTube.
Да купуваш медии онлайн, за да контролираш съдържанието в тях, е като да правиш дупка в морето – успехът трае кратко. Но засега. Засега мрежата все още е по-свободното място.
Колкото до срещата с комисар Крус, тя бе полезна дори само с това, че отново превърна България в тема на световния печат. България не е остров.

Интегриране на спектакъла | Култура – Брой 31 (2823), 21 септември 2012

На 10 септември в Брюксел се състоя поредната среща на високо равнище на лисабонския съвет по въпросите на интелектуалната собственост и иновациите. На тази среща комисар Нели Крус произнесе реч, озаглавена „Авторско право и иновация в креативните индустрии”, в която акцентът бе върху морално остарялата правна рамка в този сектор, разчитаща все още на отдавна неактуални, от гледна точка на развитието на технологиите, параметри. Предишната реч на комисар Крус на тема бъдещето на креативните индустрии бе през ноември 2011 г. на форума в Авиньон  и, ако се сещате, прозвуча доста радикално, защото бе един вид признание свише, че мерките по опазване на интелектуалната собственост не само не се справят с пиратството, но и го оправдават в очите на обществото. Защото тези мерки са за изнудване на потребителите с неадекватни ограничения, без при това да гарантират нещо на артистите. Речта бе озаглавена именно така: „Кой храни артистите?”.
Този път комисар Крус конкретизира належащата нужда от правни реформи в светлината на технологичния напредък и настъпилите с него промени. Актуалните условия в мрежата, сравнени с тези през 1998, когато са били направени последните промени в копирайтното законодателство, съществено са се изменили и една от тези промени е навлизането на web 0.2 в интернет с нейната интерактивност и масовост.
Създаването и разпространението на съдържание е било в ръцете на малцина, а сега е в ръцете на всеки, припомня Нели Крус една от сериозните особености на тази нова медия – размиването на границите между аудитория и артист, между медия и послание. Ние трябва да помогнем на артистите да живеят от своето изкуство. Ние, артистите, пък от известно време се питаме: кой е артист? Нали ако всички вече създават съдържание, няма да е възможно да им се помогне да живеят от „своето изкуство”. А ако не, то кой и по какви критерии тепърва ще отличава артистите от неартистите? По количеството незабавно продадени копия?
Да стимулираме креативността и иновациите. А науката? Иновациите не са наука, така както реализираният на пазара продукт не винаги е артистичен. Как тогава се стимулира финансово дейност, която не гарантира приходи в някакъв определен срок?
Да подобрим консуматорския избор. Как става това? Чрез PR-машината, облъчваща „таргета”? Или чрез отглеждането на образована публика, което трае дълго и не винаги е рентабилно?
Да промотираме нашето културно наследство. И да помагаме на сектора да израсте икономически. Както и друг път е ставало дума, впрягането на креативния сектор в каруцата на икономиката никому не е донесло нищо добро. Нито на артистите, нито на обществото.
Но споделеното дотук са фрустрациите на артист. За да не звуча черногледо, ще призная, че артистите все пак гледат с надежда към мрежата. Не защото там няма да им са нужни посредници, а заради относителната свобода и отвореност на медиума. Засега.
В ситуацията обаче са набъркани не само артистите, а и хората от бизнеса с интелектуални продукти. На тях също не им е лесно. При съществуващата правна рамка, в момента на паневропейските компании им се налага да се съобразяват с 27 различни набора от правила (колкото европейски държави, толкова и юрисдикции). И при това да се конкурират с американските компании, които разчитат на максимално отворени платформи. Посочен е и пример: „Ако на BBC са нужни години канцеларска работа, за да излъчва телевизионна програма из EU, как това ще им помогне да си възстановят инвестираното?”
Проблемът с бъдещата правна рамка е комплексен, защото промените са се случили на много нива: на ниво технологии, на ниво бизнес-модели, на ниво консуматорство и, макар да не е споменато изрично в речта, на ниво креативен процес. Явно така вече стоят нещата, че творчеството, споделянето и наслаждението не могат да се случват по начина, по който са се случвали доскоро – спонтанно, а изцяло в рамката, с чиито ограничения трябва да свикнем. За да изработим тази рамка, този наш нов и далеч по-съвършен затвор, единната и адекватна система от правила, която да обхване всички изключения, трябва да се мобилизираме всички, творци, политици, бизнесмени. И да интегрираме усилията си.

Плевнико на кмето | Култура – Брой 30 (2822), 13 септември 2012

Какво е образованието: право, задължение, услуга? Процес на предаване на опит, на формиране на мислене, възприятия, емоции и действия на едно поколение от друго? A може би е оръжие, „чийто ефект зависи от този, който го държи в ръцете си, от това кого искат да удари…” (Йосиф Сталин). Разбира се, образованието е всичко това едновременно, а развитието на новите информационни и комуникационни технологии го засягат във всичките му аспекти.
При нас това е факт: много от училищата ни вече са снабдени с компютри, обучени учители и относително вездесъщ Интернет достъп. При наличието на такава база, къде е съдържанието, което да я изпълни със смисъл? Ето къде: “Национален образователен портал”  и научно-образователният уеб портал www.znam.bg.
От информацията, дадена за първия от двата сайта, четем, че това е „първа решителнакрачка за развитие на електронното образование в българските училища”, в чийто приоритет сега са новите електронни помагала и електронното съдържание с неоспоримите му предимства пред традиционния начин на обучение с хартиени учебници. Предимствата накратко са:
1. Електронното съдържание е винаги в наличност, то позволява на учениците да използват ума си не за запаметяването му, а за творческото му осмисляне.
2. Учителят от „даскал” се превръща в конструктор на познанието, който просто дава насоки.
3. Слага се край на ограничения във времето и потискащата класна дисциплина.
4. Няма ги и ограниченията на класната стая – познавателният процес постепенно се прехвърля в домовете.
5. Отпада монополът на хартията.
6. Учебният процес е комуникация, интерактивност, забавление.
От достъпната информация на сайта четем, че проектирането и разработването на портала са реализирани от Консорциум ЛЕКСиС след спечелена обществена поръчка на МОН, а консорциумът пък е обединение на две от водещите български (частни) компании – Сиела Софт Енд Паблишинг АД и ЛЕКС.БГ АД. Тук бих вметнала в името на реализма: първата от двете с не особено ясен собственик, а втората – свързана с интелектуалното и духовното единствено откъм авторско-правната му страна.
Не е никаква новост обслужващата роля, която образованието е приело в името на политическата и частнособственическа конюнктура. Не е редно да се очаква и промяна в това положение на нещата с въвеждането на нови технологии. Тъкмо напротив – разумно е да се държат под око ефектите му, защото, поверявайки интелекта, психиката и организма на децата си на тази система, ние повече от всякога рискуваме превръщането им в механизъм.
Но да отделя внимание и на втория проект – научно-образователния уеб портал ЗНАМ.БГ. Той е осъществен в рамките на правителствената програма за въвеждане на технологиите в училищата. Неговият „скромен” замисъл е да бъде „българската онлайн съкровищница на познанието”, „неизчерпаем източник на знание в услуга на учащите, независимо от това на кой етап от своето обучение се намират”. ЗНАМ.БГ има и комерсиална версия, която предоставя платен достъп до своето съдържание срещу абонамент или електронно разплащане. За учители и ученици – на преференциална цена. Отново МОН е в споразумение с частен консорциум, който този път е на „Сирма АИ ЕАД и КК Труд ООД”.
Всъщност, повод за тази колонка е и едно разшумяване в мрежата в разгара на ваканцията около портала. Справедливо ли е негодуванието на екипа на сайта „Словото“ от принудата произведенията на Елин Пелин да бъдат „временно свалени от сървъра, след като авторските права бяха откупени от издателство „Труд“ изключително за сайта им с платен достъп „ЗНАМ.БГ“?
Това е история с давност 2 години и нищо не оневинява екипа на „Словото”, че са се оказали неподготвени, толкова повече, че преди тях подобен сблъсък е имал и екипът на сайта “Читанка”.
Но гладът за електронен „контент” тепърва ще се изостря и ефектите от приватизирането на това, което наивно сме считали досега за литературното богатство на нацията ни, тепърва ще се усещат. Надеждата на всички ни е в справедливото разрешение. В противен случай неизбежно ще се намира „кой да палне плевнико на кмето”.