Радио БиНаР | Култура – Брой 29 (2821), 27 юли 2012

За „стрийма” говорим, а той вече – „мейнстрийм”. На 20 юли пред малкия параклис в двора на БНР, в присъствието на политици, медии, хора на изкуството и при наличието на щедри количества шампанизирано вино, интернет радио Бин@р, най-новата платформа на една от най-старите медии у нас, БНР, отпразнува своето раждане.
„Хибридът или пресечна точка на две медии е моментът на истина и откровение, в който се ражда нова форма” – този вдъхновен цитат на Маршал Маклуан можем да видим в рубриката „За нас” на свежия нов сайт. Радио Бинар е радио на новите поколения слушатели и творци, а това значи – и на новите възможности… И всички ние много му се радваме. А възможностите, поне за слушателите, ще са една „сбъдната мечта”: „преодоляване на ограниченията на времето, пространството и формата” – архивът ще позволява прослушване на предавания, чието излъчване на живо се е случило вече. Ще има възможност за създаване на собствено съдържание, обратна връзка, изграждане на кръг от приятели по интереси, което ще рече и повече забавления.
Интернет радиото е ново явление у нас, но не и по света. Първите web излъчвания на живо са се случили още през 90-те в Сиатъл, САЩ, и някои от нас помнят вълната от възторг, която достигна чак до нашите ширини. Тук е редно, обаче, да се вметне, че заедно с възторга, сериозните инвестиции и технологични подобрения, дойдоха на дневен ред и някои от проблемите на интернет радиата най-общо. И те бяха копирайтни.
Точно интернет радиата бяха причина през есента на 1998 в САЩ да бъде приет обремененият с лоша слава Закон за авторското право в цифровата епоха (Digital Millennium Copyright Act), който, под предлог уреждане на възнаграждението на творците, криминализира цял технологичен сектор – този за възпроизводство и разпространяване на музика. Недостойната битка на корпорациите с тийнейджърите, главните протагонисти в борбата за свободен достъп до забавления, не допринесе с нищо нито за благоденствието на артистите, нито за стойността на изкуството, но пък стимулира разработката на инструменти и услуги за заобикаляне на мерките, контролиращи достъпа до защитено съдържание, известни като „управление на цифровите права” (digital rights management).
В каква копирайтна обстановка се появи новото радио Бинар? Чувствам се длъжна да припомня съществуването на един сайт, който твърде много наподобява нашумелия преди време „Читанка” – сайта на гражданина Свилен Добрев. Добрев си позволява да споделя аудио файлове от фонда на БНР по своя собствена инициатива (http://bg.svilendobrev.com/detski/zvuk/zagolemi/) и логиката му е, че тези записи са продуцирани от БНР, създадени са с бюджетни пари, т.е., българският народ вече е платил за тях и не би следвало да са недостъпни за него. Ако се предположи, че дигитализацията, подреждането и поддържането на един дигитален архив струват пари, размишлява Добрев във форума на сайта си, то постъплението на тези средства би могло да се организира лесно: наличието на солидна аудитория на сайта означава, че има хора, които биха си купували съдържанието му. Гражданинът Свилен Добрев не печели нищо от разпространението на продукцията на БНР, не печелят нищо и авторите на тази продукция, има го, обаче, удовлетворението, че трудът им не е потънал в забвение. Очевидно БНР не е равнодушно към тези съкровища. Не е безразлично към тях и новото радио Бинар. Какво е, обаче, отношението му към, нека я наречем, гражданската инициатива на Добрев?
Има и друг важен въпрос, чийто отговор трябва да се знае: какви са отношенията на Бинар с БНР:
1) Във връзка с предоставянето на съдържание. (Все пак, става дума за нова и съвсем различна платформа, чиято база данни тепърва се пълни. Бинар на архива на БНР ли разчита?)
2) Във връзка с авторите. Как Бинар ще си урежда отношенията с тях?
Законът казва, че освен БНР, има и други носители на права и това са именно авторите. Вероятно така ще е и с Бинар. Авторите са защитени по закон – поне когато официални институции се възползват от труда им. Радио Бинар не може да си позволи да е пират. И така: как точно Бинар ще урежда отношенията си с авторите? През асоциациите Театъраутор и Музикаутор ли? В какъв „стил” ще бъдат уредени тези отношения (защото явно все още не са)? В стила на DMCA?

Наземните неволи на Свети Асанж | Култура – Брой 26 (2818), 06 юли 2012

В тази колонка няма да става дума за кой знае колко технологични неща. Тя е посветена на набедения за high-tech терорист основател на Wikileaks Джулиан Асанж, който на 3 юли навършва 41 години. Не това е повод да обърнем поглед към забележителната му личност, посветила се на това „да промени света”. Повод е навлизането на бившия хакер в нова и пълна с неизвестност фаза на живота му благодарение на това, че наскоро Британският съд препотвърди решението си да го екстрадира в Швеция. Там не го очаква присъда, а просто разпит по грубо скалъпеното през 2010 обвинение в изнасилване. Случи ли се екстрадирането, обаче, вероятността пътят на Асанж да продължи към САЩ не е никак малка, а там, както знаем, вече го очаква смъртна присъда по обвинение, основано на Закона за шпионаж, заради публикуването в Wikileaks на стотици хиляди държавни документи. Нещо повече: Асанж и симпатизантите му са уверени, че това с екстрадирането е нарочен ход, целящ именно неговото ликвидиране. Ето защо, намирайки се в сърцето на враждебен Лондон, Асанж отчаяно търси убежище. Засега го намира в посолството на република Еквадор и е в очакване правителството на тази латиноамериканска държава да му даде възможност да отпътува натам окончателно.
Еквадор не е технологичен рай. Известно е, че не е рай и за свободата на словото и правата на човека. На пръв поглед е учудващо Асандж да се стреми към убежище точно там. Медиите са коментирали вече ползването от страна на правителството на левия лидер Рафаел Кореа на закона с цел обвиняване в клевета на неудобни журналисти, както и това, че репутацията му не е попречила, насред медийната буря, която Wikileaks предизвика през ноември 2010, в интервюто си за шоуто на Асанж да пуска окуражителни шеги и поздрави към основателя на Wikileaks, звучащи така: „Добре дошъл в клуба на преследваните!” Кореа, обаче, е силно анти-Вашингтонски настроен и явно това е достатъчно обяснение за дружбата с Асанж. Като добавим на сметката на Асанж и „съмнителния” факт, че не друг, а Русия откупи правата на споменатото вече шоу и е една от малкото страни, в които то се излъчва… и че отгоре на всичкото, в разкритията на Wikileaks няма и дума за репресивните режими в Русия или Китай, нещата като че ли натежават в полза на злите медийни езици, които не спират да изтъкват едностранчивостта на журналистиката на Асанж, пристрастността, тенденциозността и анти-американскостта му.
Да не забравяме, обаче, и това, че степените на свобода за предизвикалия статуквото Асанж не са никак много и стават все по-малко. Той няма кой знае колко богат избор на съюзници и убежища. Особено, след като стана ясно, че и родната му Австралия игнорира задълженията си към него и се отказва да го защити като свой гражданин от очевидно политическите преследвания. Оправданието на австралийската премиер-министърка Джулия Гилард е, че страната й не може да защитава Асанж от правосъдието на други държави. Явно, глобализацията разми границите и препятствията, но единствено пред хищния, преследващ закон, не и пред гражданите – негови жертви.
Освен това, едностранчивостта на Асанж лесно може да бъде обяснена с нещо повече от леви идеологии и анти-американскост – основателят на Wikileaks води информационна война в условията на глобализация, а главното оръжие в тази война, знаем, е американско.
И така, как ще се развият нещата за Асанж в близко бъдеще? Временното спасение в обграденото от глутници журналисти еквадорско посолство в сърцето на враждебен Лондон е един доста отчаян ход. Еквадорската мисия твърди, че Асанж може да остане там, докато молбата му се разглежда, но, според юристи, специалисти по екстрадиция, Асанж трудно би могъл да получи статут на търсещ политическо убежище бежанец и най-вероятно накрая просто ще бъде помолен да напусне сградата.
Все пак, Асанж не е сам. В посолството, където в момента се намира, е пристигнало писмо от САЩ, подписано от влиятелни американски личности, между които режисьорите Майкъл Мур, Оливър Стоун, Дани Гловър, философи от ранга на Чомски, бивши военни, коментатори и журналисти. Тяхното желание е Рафаел Кореа, колкото се може по-скоро, да даде убежище на Асанж. Има и кампания в негова подкрепа Just Foreign Policy, която е събрала вече 4000 подписа.

Прощално за ACTA и не само | Култура – Брой 25 (2817), 29 юни 2012 Начална страница

За всеобщо облекчение, вампирската сага, озаглавена „Търговското споразумение за борба с фалшификатите” АСТА, най-сетне се устреми към своя благополучен финал. Миналата седмица в Европарламента се състоя гласуване на споразумението в комисията по международната търговия INTA, при което то загуби с 19 гласа „против” срещу 12 „за”, без нито един въздържал се. На 4 юли ще е финалният вот, който, надяваме се, окончателно ще изпрати АСТА в небитието. Но понеже вампиризмът на мрежата е неунищожим, в никакъв случай не бива да се отдаваме на прекомерен оптимизъм. Мислейки за бъдещето, добре е да си припомним не толкова далечното минало и по-специално датата 15 март 2006 г., на която Европейският парламент и Съветът на Европейския съюз приеха т.нар. директива 2006/24/ЕО за задържането на трафични данни, явяваща се, на свой ред, приемник на друга, по-стара директива 2002/58/EО от времето, когато неприкосновеността на личния живот и електронните комуникации са били ценност в интернет.

Както сигурно помним, директивата срещна сериозна съпротива в доста страни. Имаше настояване от страна на експертите за яснота относно целите, с които ще се събират и съхраняват тези данни, както и точно формулиране на срещания в директивата термин “сериозно престъпление”. Настоя се напълно логично и легитимно за публичен списък с органите, които ще имат достъп до тези данни, за минимизирането и неизползването им за цели извън конкретното разследване, за разграничаване на бизнес-данните от тези, касаещи директивата, както и за предвиждане на по-конкретни технически и организационни мерки за сигурност и улесняване на независимия контрол над достъпа до тях. И макар срокът за въвеждането на директивата да бе 15 септември 2007, законодателната паника, която тя предизвика, забави прилагането й в много страни.
В Румъния, например, през 2009 директивата бе обявена за противоконституционна и в противоречие с членовете, засягащи свободата на придвижване, семейния и личен живот, тайната на личната кореспонденция и свободата на словото. Румънският конституционен съд откри също и противоречие с Универсалната декларация за човешки права и конкретни членове от Международния пакт за граждански и политически права и Европейската конвенция за правата на човека.
В Германия пък през 2010 десетки хиляди граждани подадоха колективна жалба от 150 страници, с която поискаха отмяна на разпоредбата като противоконституционна.
През 2011 Чешкият конституционен съд също намери разпоредбата за противоречаща на конституцията по цели пет пункта:
  1. Неясен и нееднозначен език;
  2.  Неясна формулировка на понятието „сериозно престъпление”;
  3.  Липса на законови гаранции за незлоупотреба със задържаните данни от страна на оторизираните за достъп страни;
  4.  Липса на гаранция за поверителност на задържаните данни инедостъпността им от трети страни;
  5.  Неяснота по въпроса с унищожаването на данните след установения период на задържане.
В Австрия, 5 години преди приемането на изменението в закона за телекомуникациите тази пролет, имаше гражданска инициатива за сезиране на конституционния съд от всеки гражданин, индивидуално заинтересован да атакува промените в закона. (В Австрийската конституция изрично и за всеки е предвидена подобна възможност.)
Дори България през 2008 отправи молба към тогавашния генерален секретар на Европейския съюз, Хавиер Солана, да бъде отложено налагането на новите изискания поради значителната инвестиция на пари и организационни усилия, които ще бъдат наложени на доставчиците.
Повод за припомнянето на тази разпоредба е не само разумната предпазливост около ускорената кончина на АСТА, но и скорошното решение на Европейския съд по едно внесено тия дни от ирландския Върховен съд запитване.  То е по иск, предявен още през 2010 от неправителствената организация Digital Rights Ireland  и отново касае задържането на данни и нарушенията на правата, предвидени от ирландската конституция и европейското законодателство.
Това решение гласи, че докато Европейският Съд не даде своето официално становище по зададените въпроси, всички по-нататъшни действия по този закон ще бъдат спрени. Чакаме развитие.

Спонтанност | Култура – Брой 24 (2816), 22 юни 2012

В Стария Завет пише:

„Иди при мравката, о ленивецо,
Размишлявай за постъпките й и стани мъдър,
Която, макар че няма началник,
Надзирател или управител,
Приготвя си храната лете”…
В Корана пък има подобен стих, посветен на пчелите. Някому тези старозаветни препратки и паралели между живота в web и насекомния свят може да се сторят несериозни, но днес те са по-скоро неизбежни. И друг път е ставало дума: web прилича на кошер.
Дали индивидите в него ще живеят или ще се самоунищожат, зависи не толкова от някаква административна воля, колкото от силата на духа на това анонимно множество. Защо? Защото събитията в web са също толкова емергентни, колкото и в един кошер, мравуняк или птиче ято. Какво значи „емергентен” и важно ли е да се уточнява? Бихме могли, с риск за точността, да заменим тази чуждица с по-общоприетото „спонтанен” или с по-буквалното „неочакван”, но, всъщност, става дума за един ключов за икономисти, бихейвиористи, маркетолози и пр. термин, с който те описват относително сложния резултат от относително простите взаимодействия на множеството частици в дадена комплексна система, каквато в природата са птичите ята, пчелните рояци и мравуняците, а в света на хората – тълпите по стадионите, митингите, тържищата, web.
С тези сходства в поведението на хората и мравките, както и с еволюцията на сложните биологични или виртуални системи, задвижвани от случайността и хаотичния шум на неосъзнатата комуникация, се е занимавала подробно Дебора Гордън от Станфордския университет. През 2003, като лектор на TED (Technology, Entertainment, and Design) конференцията, тя дори изнесе една забележителна лекция за тази еволюция и за тайните механизми на човешкия мозък, които е вероятно тя да разкрие.
Напоследък доста се ровичка в тези тайни и то съвсем не безкористно. И не е нужно да сме непременно обсебени от конспиративни теории, за да се питаме дали брожението във виртуалния кошер на социалните мрежи, пренесло се така внезапно и без предупреждение в реалността, е наистина спонтанно? Възможно ли е, подобно на пчелите, да сме дали воля единствено на креативните си импулси и да сме направили излишни специалните усилия за администриране, координиране и командване на тези импулси от някой висшестоящ? Възможно ли е да сме успели да се самоорганизираме, договаряме и да повдигаме сложни въпроси демократично, без дори да се е наложило целият замисъл да е ясен непременно на всеки един от нас?
А ако информационната технология все пак доставя инструменти, които улесняват взаимодействието, самоорганизацията и спонтанното разбиране, дали не бихме могли да развием постепенно и форма на спонтанна демокрация, която да решава сложни и мащабни проблеми, без да е нужно излъчването на представители и парламентьори пред някаква власт, както се случва в момента?
Не може да се каже, че в сложните системи лидерството напълно липсва. Напротив. Но ролята на лидера не би следвало да определя посоката на съпротивата и да контролира последователите си, а да поддържа интегритета между тях и да служи за посредник на волята, влияейки им и комуникирайки. Лидерът би трябвало да е повече попечител, излъчен ad hoc, отколкото фигура с власт; повече катализатор на процеса и поддържащ динамичното му равновесие, отколкото свързан с крайния му резултат.
И докато сега наблюдаваме как спонтанното недоволство на гражданите от един закон постепенно се изражда в недоволство (или пък задоволство) от начина, по който мейнстрийм медиите отразяват събитие, започнало и поддържано изцяло в мрежата, няма как да не се запитаме: Сега накъде? Кои са невидимите инициатори на това събитие и има ли изобщо такива? И имат ли нещо общо с излъчените (от кого, от всички нас?) представители, които искат ли, искат контакт с премиера, като че това им е крайната цел. Срещата с премиера наистина ли е необходима за промяната на един закон или единствено доказва едноличната премиерска власт?
А може би, все пак, не бива да се гледа мрачно. Като за начало е добре и това, че видяхме как мрежата може и без мейнстрийм медии и пиар. Другото е теория на конспирацията.

Свободна преса има само в интернет | Култура – Брой 23 (2815), 15 юни 2012

Без съмнение, състоялият се наскоро в Брюксел дебат за медийната свобода в България, иницииран от Алианса на либералите и демократите в Европа, е най-парещата тема у нас и сигурно още дълго ще е така. И този път сблъсъкът на медийното статукво с медиите в интернет е наистина сериозен.

Има ли желязна информационна завеса, разделяща наложената от медиите „реалност” от реалността такава, каквато е? И каква е ролята на виртуалното в установяването на истината? Изкушавам се, с минимален коментар от моя страна, да споделя с аудиторията чутото и видяното, а тя сама да поеме отговорността за интерпретацията му.
И така, първите три коментара за срещата в Брюксел, които видях, бяха в най-четените у нас вестници: „24 часа”, „Капитал”, „Дневник” Общото между статиите е, че всичките цитират щедро председателя на АЛДЕ Ги Верхофстад с неговото мнение за лошите показатели за демокрацията и медийната свобода у нас. Цитиран е и директорът на „Репортери без граници“ Оливие Базил за финансовата зависимост на повечето ни медии от една единствена банка и за това, че истинска преса вече има само в итернет. (Всъщност, заглавието на колонката си съм взела именно от неговата реч.) Франсин Кънингам, изпълнителният директор на европейския съюз на издателите на вестници, също е цитирана с твърдението, че у нас се нарушава конкуренцията в разпространението. С особен ентусиазъм, обаче, се споделя в пресата изказването на европейската комисарка по цифровите технологии Нийли Крус, че свободата на медиите в България е неин личен приоритет и че неочакваната покана за участие в този дебат я било дори поставило в ситуация да измени първоначалните си планове, но да присъства.
Публикувани са и коментари от българската страна. Можем, например, да прочетем как в. „Капитал” цитира съиздателя на в. „Капитал” с мнението му за изкривяването на медийния пазар у нас и за монопола над разпространението на печатни издания… Или да прочетем как „24 часа” се позовава на съсобственика на „24 часа“ и неговия призив за повече етичност в медиите, за повече прозрачност на собствеността и финансирането им…
Можем да прочетем и охотно публикуваната „остра критика” срещу държавната институция на Иво Сиромахов, сценариста от шоуто на Слави, и как отношението между медиите и властта все повече започвало да прилича на това от едни вече отминали тоталитарни времена. Публикувано е и мнението на Явор Дачков, и на кой ли още не, но дори читателите да вземаха за чиста монета всичко в тези публикации, неизбежно биха се запитали къде е, всъщност, тази истинска журналистика, намерила убежище в интернет, за която говори Оливие Базил и която медиите ни, иначе така загрижени за свободата, упорито пропускат да цитират? Нима нейни представители не са били поканени на този важен дебат?
Всъщност, през почивните дни по радио „К2” на Илияна Беновска се чу презентацията на разследващия журналист Асен Йорданов от сайта „Биволъ” . А после същата се видя и в предаването „На живо” по „Канал 3“ на Сашо Диков на фона на някакъв спортен репортаж. В очакване на перманентен линк към тази сензационна презентация, всеки би могъл да чуе какво съдържа тя на сайта на АЛДЕ, да види стенограмата на „Биволъ”  или на сайта “Отворен парламент”, или да я прочете и сподели от Google.docs. Засега ще се въздържа да обговарям съдържанието й (то заслужава отделен текст) и просто ще се задоволя да задам въпроса, който сигурно и други вече си задават: някакво „технологично” забавяне ли е не отразяването на тази презентация в медиите или просто цензура?
На въпроса ми как точно стоят нещата, получих еднакво свенлив отговор от няколко места: „Нямам права да публикувам дори в интернет”. А на въпроса за някакви авторски права ли става дума, отговорът бе: „Формално, да.”
Все пак, нека напомня, че тази презентация съществува, при това съвсем не хипотетично, в архива на Европейския парламент и тъй като оттам няма как да изчезне, публиката би била доволна тя да бъде коментирана и цитирана поне толкова, колкото и другите.
Ще завърша с цитата от Оруел, с който завършва въпросната презентация: „Журналистика е да публикуваш това, което някой друг не иска да бъде публикувано, всичко друго е Връзки с обществеността”.

Договаряне и шизофрения | Култура – Брой 22 (2814), 08 юни 2012

Дебатът около глобалната регулация на интернет периодически се изостря. Напоследък има нов повод за това – Обединените нации и по-точно техният специализиран орган, Международният съюз по далекосъобщенията (International Telecommunication Union или ITU), започва подготовката си за предстоящата през декември Световна конференция по международни далекосъобщения (WCIT) в Дубай. На нея особено активни по въпросите на регулацията се очаква да бъдат Русия и Китай. Засега това са само догадки заради обичайната непрозрачност, при която се води този дебат, но вероятността ITU и в частност Русия и Китай да извоюват контрол над някаква част от киберпространството тревожи IT средите в САЩ дотолкова, че предизвиква някакво консолидиране в иначе разнопосочните им политики.
Всъщност, 2012 година започна и продължава под тревожния знак на регулационните мерки, които тъкмо САЩ предприеха в глобален мащаб (ACTA, PIPA, SOPA, TPP), и то при почти пълно отсъствие на прозрачност и дебат. А подозренията към САЩ и техните глобални амбиции не са от вчера. Немалко възражения досега е будил дори само фактът, че управлението на системата от имена на домейни и свързаността на милиардите компютри по света е съсредоточено в ръцете на една-единствена, обвързана с американското правителство, частна корпорация – ICANN.
САЩ на Клинтън, които формулираха през 90-те либералната, пазарно-ориентирана визия за интернет, обаче, няма нищо общо със САЩ на Буш и Обама, чиито администрации, макар да не спират да говорят за „интернет-свободи”, се месят все по-брутално в законодателствата на суверенни държави. Трудно в днешни дни светът би привидял в американските визии за бъдещето на интернет алтернатива на разпокъсана от забрани, балканизирана мрежа в източен стил, в която перспективният и обещаващ облаков компютинг е технологията, която първа ще се окаже невъзможна.
Така че, основният проблем на интернет напоследък не са нито САЩ, нито ООН. Проблемът е, че дебатът, който уж се води изцяло в парадигмата на т.нар. multistakeholderism (договаряне между множество заинтересовани страни), наследен от Клинтъновата администрация, практически не води наникъде. Един хубав анализ във Forbes тия дни посочи причините. Първо, защото договарянето може да е единствено процес, а не доктрина. И второ, много от тези уж договарящи се в полза на свободите и против регулацията страни, всъщност я подкрепят с всяко свое действие. Многостранното договаряне, приемано по подразбиране като гаранция за гражданските свободи, не може да гарантира нищо на редовите граждани. Защо? Защото е непоследователно. А е непоследователно, защото преследва несъстоятелни цели. Егоистичните, частни интереси на една или друга страна в спора за свободите в мрежата не може да гарантират никому нищо, нито да послужат за център в тоталността на една нова ценностна система, около която да продължи да се развива и изгражда интернет. Колкото и левичарски да звучи това, нека просто се замислим върху фактите: всяка що-годе по-значима политическа сила иска влияние над начина, по който мрежата действа. Такива са и САЩ, и Китай, и Русия. Някои правителства пък са просто обзети от желание да опазят господстващия в тях режим. Други действащи лица на тази сцена са чисто печалбарски настроени. Трети са обсебени от проблеми, като език на омразата, неприемливо съдържание и детска безопасност. Четвърти настояват за глобална „хармонизация” и регулация на мрежата главно с мотив лична неприкосновеност и опазване на интелектуалната собственост. Уж всички те са за демонополизация на интернет, но сблъсъците им в близък порядък водят единствено и само до някаква глобална шизофрения, която накрая ще катализира инсталирането на правителствен контрол във всяка една жива клетка в мрежата и ще доведе до окончателната загуба на свобода.
Тези страховете засега може и да изглеждат преувеличени заради техническата невъзможност (поне на този етап) да бъде поета някаква доминация над интернет. Интернет инфраструктурата е все още прекалено децентрализирана, но докога ще е така? Ами ако новата инфраструктура тихомълком вече се изгражда и е въпрос на време да бъдем поставени пред свършения факт?

Честито! | Култура – Брой 20 (2812), 24 май 2012

На 16 май уважаваният британски сайт за технологични новини The Register докладва, че третият по големина рекламодател в САЩ, General Motors, спира да рекламира в социалната мрежа Facebook „заради липсата на ангажираност” от страна на компанията. Става дума за отклоняването на $10 милиона, които на фона на $1.1милиарда, постъпващи годишно в бюджета на социалната мрежа само от реклама, не изглеждат фатална загуба, но са достатъчен повод за тревожни въпроси и оживени дискусии: дали репутацията на Facebook ще си остане ненакърнена?
„Facebook има добри показатели за растеж, но реално претърпя поражение в две области – в рекламните формати и рекламните мишени“, коментира Лари Ким, основателя на Wordstream, една доста успешна компания за рекламен софтуер, за The Register.
Мултимедийните банери са всичко, на което разчита съблазънта на рекламата от случайно преминаващия потребител, а според Лари Ким, рекламите на Facebookса отегчителни. И тъй като тези реклами не са в състояние „да доставят богато изживяване” на потребителя, те са обречени на провал.
Facebook пропуска мишени! Каква драма! И това приположение, че една социална мрежа по подразбиране държи на мушка потребителите си, колекционирайки от самото начало демографските им данни (възраст, пол, местонахождение). Няма по-добро място за насочване на рекламните изстрели от социалните мрежи исе очаква тъкмо там те да са най-релевантни и неустоими, но ето че, вместо да се превърне в неумолима рекламна гаубица, Facebook подлага на риск инвестициите на рекламодателите си, а и своята собствена репутация на печеливша компания. При положение, че около 86% от приходите му са от реклами, въпросът дали Зукърбърг продължава да има амбиции в рекламата е логичен. Но ако наистина амбициите на Зукърбърг не са в рекламата, къде са тогава? Може пък единствената му амбиция е, както сам често казва, „да свързва хората”?
Внимателният тон на статиите в The Reg ме отказват от идеята да подхвърлям в коментарите линкове към статии на тема “government data mining” или конспиративни теории за първите няколко финансови инжекции, получени от колежанския проект Facebook на времето. Като например едни $500 000 от бившия изпълнителен директор на Paypal Питър Тийл, който, освен че е радикален консерватор, е известен и като автор на анти-мултикултуралистката книга „Митът за разнообразието”. Или за $12.7 милиона, дошли от Accel Partners, чийто мениджър Джеймс Брейър е бивш председател на Националната асоциация за рисков капитал и член на борда с Гилмън Луи, изпълнителен директор на In-Q-Tel, фирма, основана от Централното разузнавателно управление през 1999 г., тясно специализирана в „технологията за добив на данни“.
И това не са просто колежански митове, циркулиращи из блогосферата. С най-новите си законотворчески напъни американското правителство остави извън всяко съмнение подозрението, че шпионира гражданите си. И ако компании като Facebook се занимават с т.нар.” добив на данни” за големите компании, то милиардите, които печелят от тази си дейност, явно съвсем не могат да са гаранция, че не го правят и за правителството.
В условията за ползване на Facebook изрично пише, че всичко споделено от вас може да бъде ползвано по всички възможни начини от компанията, но освен това, „с цел да ви достави по-персонализирано изживяване”, Facebook събира информация за вас от други източници – вестници, блогове, чатове, други потребители на Facebook. „Ползвайки Facebook, вие се съгласявате личните ви данни да се обработват в Съединените щати.” „Персонализирайки” така отношенията си с ЦРУ, няма как да сме самотни.
Всъщност, да не ставаме параноици. Започнах да пиша този текст в навечерието на излизането на Facebook на фондовата борса, така че постъпката на General Motors може да бъде изтълкувана чисто и просто като предумишлен опит за повлияване на първичното публично предлагане на акциите на компанията, а не толкова като лоша тенденция в бизнеса й. И ето че днес не ни остава нищо друго, освен да честитим едновременно на Зукърбърг новия публичен статут на компанията му, рождения му ден и брака му.

Да се защитаваш | Култура – Брой 19 (2811), 18 май 2012

Вярно е, в мрежата понякога се чуват и добри новини: ту Нийли Крус ще се произнесе за АСТА като за политически провал, ту ще се приеме някой локален закон в полза на мрежовата неутралност или ще се чуе отчетлив призив от страна на висша институция за разхлабване на глобалната копирайтна хватка .
Но е вярно също и, че тези хубави новини се случват някак епизодично и непоследователно на фона на несекващия порой от преливащи една в друга тревожни новини. Нека припомня в резюме серията, завъртяла ни ума от есента насам:
– мерки, взети с цел следене на гражданите в САЩ (приетият наскоро от Долната камара CISPA и очакващият осъвременяване CALEA,);
– мерки с цел атакуване на законодателствата на чужди държави (ТРР и АСТА);
– глобални мерки за контрол над мрежата на инфраструктурно ниво (SOPA/PIPA), след които свободата на словото и всеки опит за опозиция ще бъдат немислими в планетарен мащаб.
И това са само новини от областта на закона. Технологичните новини съвсем разбираемо достигат до вниманието ни постфактум. Ако изобщо достигнат. Вече е ставало дума за европейската платформа COPIS http://www.kultura.bg/bg/article/view/18938, тази централизираната база данни, която ще бъде изградена (в случай, че вече не е), за да съхранява нашите онлайн досиета в улеснение на всяка една институция, която ги пожелае. Отскоро пък знаем и за новата база, която NSA строи в американския щат Юта, с подобна, ако не и още по-амбициозна цел.
А технологиите са важни, защото, както казва посетилият наскоро България известен интернет-скептик Егений Морозов, дори войната с тероризма да приключи, инфраструктурата за надзор, която тя е изградила, дълго ще стои на мястото си и ще работи. Въпросът е: за кого? И в името на какво?
Промените в мрежата напоследък са от такъв мащаб и от толкова области на човешката компетентност, че е вече непосилно за обикновен, зает с живота си гражданин да ги проследява и осмисля последствията им, камо ли да се защитава.
Напук на всеки песимизъм, обаче, трябва да кажем, че интернет никога не е бил по-интересно и даващо възможности за промяна място. Верижните бунтове през изминалите година-две, като се почне от страховитата Арабска пролет и се свърши с текущите размирици на Болотная площадь в Москва, потвърждават на живо теорията, че властовият баланс е възможно да се измести в полза на гражданите благодарение на все по-активното и синхронизирано ползване на социалните медии и мобилната връзка в ущърб на засиления надзор от страна на корпорации и държава.
Наскоро в Червената къща се състоя дискусия с Евгений Морозов, озаглавена именно така:“Ще освободи ли интернет света?”
На нея бяха изложени вече познати ни от статиите му тези – за клопките, които крие прогресът в областта на комуникационните технологии, придружен от прогрес в областта на надзора; за двойствената роля на САЩ като демократизираща сила, но и като поддръжници на авторитарните режими; за опасността от изпадане в киберутопии (макар за много от нас това да е вече немислимо).
Особено ценно ми се стори мнението на Морозов за риска, който феноменът Anonymous напоследък привнасят в и без това рискованата ситуация.
Според Морозов, основният ефект от атаките на Anonymous е не толкова освобождаващ, колкото подриващ свободата, даващ повод на правителствата да инвестират още пари и усилия в онлайн надзора, понякога дори и с поддръжката на интернет потребителите.
Явно неуловимостта и неуязвимостта в мрежата, произтичащи от дезорганизираната анонимна дейност, трудно се съчетават с почтените каузи и с отговорността, а оттам и с добър краен ефект за обществото.
Но ако трябва някак да се обобщи важността на това да се съпротивляваме и защитаваме, бих ползвала един току що публикуван във FB профила на издателство „Критика и хуманизъм” цитат от Фуко:
Аз съм оправомощен да се защитавам не защото съществуват закони и не защото съществуват права; моите права съществуват и законът ме уважава именно доколкото се защитавам. Правото е нищо, ако не придобива живот в защитата, която го предизвиква. И единствено защитаването е това, което валидно придава сила на закона.

Приятелски към подслушването | Култура – Брой 18 (2810), 11 май 2012

Въпреки ожесточения 7 часов дебат и предупреждението на президента Обама за налагане на вето, на 26 април оспорваният Закон за кибер-защита и размяна на разузнавателна информация CISPA бе приет в Камарата на представителите. Това е обяснимо – CISPA се радва на подкрепата и спонсорството дори на компании, отказали да подкрепят SOPA – Google и Facebook. А както вече стана дума, с приемането на CISPA обменът на поверителна информация за потребителите между интернет компаниите и правителството на САЩ ще стане напълно законен. Как това ще засегне гражданите? Според Джаред Полис, политик-демократ и бивш web предприемач, „позволяването на военните и на Националната агенция по сигурността да шпионират американците на американска земя върви срещу основните принцип на тази страна”. Най-малкото, бъде ли приет окончателно CISPA, интернет веднъж завинаги ще изгуби своето значение като гражданско пространство.
Един от често срещаните въпроси из мрежата напоследък е: CISPA по-лош ли е от SOPA? Отговорът трябва да започне с уговорката, че докато SOPA е насочен предимно към чуждестранни сайтове, CISPA е насочен срещу американците. В името на сигурността на американците. Всъщност, американците, и по-точно техните лични данни и кореспонденция, отдавна са предмет на подобни публично-частни обмени. Много доставчици на интернет услуги, като AT&T и Verizon, например, отдавна са в интимни отношения с властта, благодарение на което Вашингтон разполага със здравните, трудови, потребителски, банкови и каквито още се сетите досиета на милиони американски граждани. Всичко това досега се е случвало без дори съдебна заповед. И това дори не са първите опити за шпиониране на граждани от страна на правителството. Исторически погледнато, опитът на Националната агенция по сигурността в шпионирането на американските граждани надхвърля дори опита с интернет. Всички навярно са чували за проекта „Шамрок”. Започнал след края на войната през 1945 и продължил до 1975 г.,този мащабен проект на Агенцията по сигурността се е състоял във всекидневни курсове на куриер от седалището на Агенцията по сигурността във Форт Мийд, Mериленд, до Ню Йорк с цел получаване на запис на магнитна лента на всички международни телеграми до и от САЩ, от посолства и консулства, от частни фирми и отделни американски граждани. Това е практика, наследена от войната, продължила и в мирно време. И обърнала се изцяло навътре към територията на страната заради страха на президента Ричард Никсън от антивоенни демонстрации. През 1969 той се срещнал с управлението на Агенцията по сигурността, на ЦРУ и ФБР и ги упълномощил да прихващат лична кореспонденция, после е оттеглил пълномощното си, но неофициално следенето е продължило, благодарение на което в списъка със заподозрени американски граждани са се озовали и имената на певицата Джоан Бейз, д-р Бенджамин Спок, Джейн Фонда. Може като че ли спокойно да се каже, че нищо в Америка няма да се промени с CISPA, а просто ще продължи да бъде такова, каквото винаги е било. А ако законотворческите усилия напоследък са толкова големи, то е, защото развитието на телекомуникациите и компютърните индустрии правят следенето по-трудно от всякога.
И докато американците се питат ще бъде ли приет CISPA и какво ще последва, а ние преживяваме възкръсването на посттоталитарните си страхове, вече започват да се носят и слухове за натиска на ФБР над социалните мрежи, над доставчиците на интернет телефония и електронна поща с цел осигуряване на вратички за държавен надзор над комуникациите на гражданите в чисто технологичен смисъл.
И да, отново става дума и за законово обезпечаване. Спомняте ли си CALEA? Приетият през 1994 закон, наречен Комуникационна помощ при прилагане на закона (Communications Assistance for Law Enforcement Act), който в момента е приложим единствено към доставките на телекомуникационни услуги, трябва да се допълни така, че да е в сила и за Web.
Още през февруари 2011 главният съветник на ФБР Валери Капрони уведоми Конгреса, че е време web-базираните услуги да се настроят по-приятелски към подслушването (wiretapping-friendly).
Засега евентуалното бъдещо разширение на CALEA се подкрепя от Apple и Microsoft (който притежава Skype и Hotmail). Google, Yahoo и Facebook още мълчат по въпроса.

Закон и безредие | Култура – Брой 16 (2808), 27 април 2012

В предишната колонка споменах за Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP) и Закона за киберобмен на разузнавателни данни и защита CISPA , както и това, че тези две новости в глобалния законодателен пейзаж са съвсем неприемливи от гледна точка на гражданските свободи в мрежата.
Какво се крие зад тези две нови абревиатури, например зад ТРР? Накратко, за по-неразвития южноамерикански и далекоизточен свят това е същото, което е АСТА за Европа и за по-силните азиатски страни – търговско съглашение, целящо да уреди отношенията им със САЩ. Подписано през 2005, ТРР дори не е ново, но причината едва сега да попадне във фокуса на медийното внимание е, че е минавало за относително незначително съглашение с по-слабо развити държави. Оттук става ясна и причината за особената му свирепост в сравнение с АСТА – от ниските локални правни стандарти в държавите, подписали го, от пълната липса на обществен дебат там, нежели на парламентарен контрол… В законодателствата на държави, като Малайзия, Перу или Виетнам, може да се инжектира буквално всичко, а нас тук в България това би следвало да ни интересува поне дотолкова, доколкото ни дава още една отправна точка за преценка на собствения ни потенциал като общество и то в ситуация, в която дори привикналата към високи правни стандарти Европа вече с труд се съпротивлява на делириумната алчност на Холивуд и неговите лобита.
Ето и някои конкретни детайли, очертаващи разликите между АСТА и ТРР.
1. Докато ACTA може да предостави на съответните органи в дадена държава властта да изискат от доставчиците на интернет идентификация на нарушител при определени условия, TPP ще установява твърда процедура, задължаваща към това.
2. TPP, за разлика от ACTA, ще осигурява технологична протекция на авторските права, без това изобщо да достига до вниманието на потребителите и съгласието им да се счита за необходимост.
3. При TPP наказанията за нарушени авторски права ще се съизмерват с тези на сериозните криминални престъпления.
4. ТРР ще изисква санкции за нарушения на авторското и сродните му права дори и когато няма пряко или косвено мотивация на финансова печалба, а страната на губещия (най-често обикновен потребител, съден от могъща компания) ще поема разходите по делото.
5. Докато ACTA позволява на подписалите страни свободата на изключенията в случай, че решат, че е уместно, ТРР изобщо не предвижда подобен балансиран подход.
А какво може да се каже за описвания като нова и още по-опасна версия на SOPA/PIPA Закон за киберобмен на разузнавателни данни и защита, т.нар. CISPA? На пръв поглед, CISPA, за разлика от SOPA/PIPA, дори не е насочен срещу пиратството, а има за цел улесняване на частните компании в споделяне с правителството на САЩ на информация за потребителите с цел предпазване от сайбър-заплахи. Тези законопроекти, обаче, споделят и някои прилики, макар и не точно в процедурните елементи.
Например, в случая на CISPA не става дума за черни списъци или блокиране на имена на домейни, а чисто и просто за снемане на отговорността от частния сектор при споделяне на потребителска информация с правителството. И тъй като става дума най-вече за защита от промишлен шпионаж от страна на чужди държави, като Китай и Русия, също както при SOPA/PIPA е ползван терминът „кражба на интелектуална собственост”.
Приликата е и в непрозрачния, труден за еднозначно интерпретиране език, на който са дефинирани и двата законопроекта.
Какво, например, значи „стоки и услуги, ползвани за целите на киберсигурността“? Един ваш Facebook статус никога не е писан, за да бъде ползван за целите на киберсигурността. Според CISPA, обаче, на Facebook статусите ви може да се погледне по различни начини, в това число и така, че правителството да е в състояние да изиска от Facebook или кой да е друг доставчик на информационни услуги достъп до всеки един от тях.
CISPA, чието гласуване в Конгреса на САЩ е насрочено за понеделник, 23 април, се радва на широката поддръжка и спонсорството на 105 негови членове и на 28 представители на частния сектор, между които Microsoft, Facebook, Intel, IBM, Oracle, Symantec, Verizon и др.