Информационният Джурасик | Култура – Брой 16 (2499), 25 април 2008

На фона на битката между динозаврите Yahoo и Microsoft, (от която едва ли ще произлезе нещо смислено в еволюционнен смисъл, макар да победи по-силният), особено поучително бе да се наблюдават друг един вид отношения, тези, в които една от страните се явява Google. Google е монстър от нов тип. Неговата стратегия за оцеляване няма нищо общо с едноизмерния егоизъм на Microsoft. В поведението на Google спрямо другите участници в IT екосистемата могат да се открият черти на това, което биолозите-еволюционисти биха нарекли ‛реципрочен алтруизъм“, последователите на игровата теория на Рапопорт – стратегия ‛око за око зъб за зъб“, а анархистите, привърженици на Кропоткин пък – ‛стратегия на взаимната изгода“. С прости думи казано, Google вместо да си създава конкуренти, подпомага разрастването на другите компании и, както си личи, особени предпочитания има към тези, които биха подпомогнали неговия собствен бизнес. Интересът на компанията напоследък към разни локални високоскоростни схеми за безжичен интернет достъп е особено показателен, а добър пример, илюстриращ казаното, е отношението на Google към Meraki – малко начинание, стартирало преди година в Маунтин Вю, Калифорния, за което tech-анализаторите от CNN твърдят, че плува от самото начало на съществуванието си в килватера на голямата компания. Дейността на Meraki се състои в следното – посредством нетуърк от евтини рутери, свързан с високооскоростен източник на интернет (кабелен модем или DSL линия) се доставя безплатен безжичен достъп до места, където няма такъв. Името на нетуърка е ‛Free the net“ ( ‛Освободи мрежата“), а тайната на осъществяването на връзката между устройствата е конфигурационният, софтуер заложен в тях, позволяващ им да откриват другите устройства от нетуърка.

Самата идея за wifi, задвижвано и управлявано от потребителите, независимо от доставчиците не е нова, но комуналният безжичен достъп обикновено се осъществява благодарение на скъпите продукти на Motorola и Cisco. Рутерите на Meraki са по $50 бройкатао, произвеждат се в Тайван и са достатъчно компактни и икономични устройства, като единственият им недостатък засега е, че изискването да са включени към електрическата мрежа ги прави негодни за работа на открито.

Основателят на компанията, 25 годишният студент от MIT Санджит Бидсвас (Sanjit Biswas) твърди, че за краткото си съществувание вече са успели да продадат десетки хиляди устройства, а поръчките нарастват. Последният им клиент е бил от Чехословакия. Пръстът на Google в цялата тази работа е, че освен инвеститор в Meraki, той е и първият направил поръчка при тях.

Всичко това изглежда прекрасно и като че ли подобен бизнес не може да срещне нечие неодобрение, какво мислят потребителите на услугата обаче? Един блогър програмист от Сан Франциско например е установил, че Meraki , като силно локализирана услуга не само е изкушен от задвижвания от данни за локалното ви местонахождение модел за рекламиране (location-aware advertising), не само инжектира посредством java-скрипт реклами във всяка страница която вие посетите, но и посредством същия този java-скрипт споделя вашето местонахождение с всеки от тези сайтове. Точната географска ширина и дължина на която се намирате, се съдържа в скрипта!

В своята privaci политика Meraki обещава да пази от неоторизиран достъп личните данни, които прихваща от вас, пък и в крайна сметка кой ли не би изтърпял малко реклама в замяна на безплатен безжичен достъп в квартал в който живее? Верно, че принципът на работа на системата включва и deep packet inspection – форма за филтриране на съдържанието, на която е базирана и рекламата, предлагана и от PHORM, руско-американско-английска компания, известна с това, че има доста заплетени отношения със закона.

Та в този смисъл, алтруистичното желание на Google да подпомага други алтруисти, доставящи безплатен безжичен интернет на себеподобните си може да се обясни не толкова с благородната амбиция да се изгради достъп до мрежата във всяка точка на земното кълбо, колкото с амбицията за едноличен контрол над целия този огромен глобален безжичен нетуърк, състоящ се от множество локални.

Най-новата руска провинция | Култура – Брой 13 (2496), 05 април 2008

СУП беше компанията, купила кирилическата част на LiveJournal към края на 2006.
Въпросите около тази покупка бяха много, отговорите пък – до един в зоната на догадките. Единствено времето можеше да покаже как ще се развие сюжетът. Е, в последния месец на 2007 имаше развитие: LiveJournal стана руски. С цялото си съдържание и всичките си ползуватели, повечето от които американци.

LJ е сравнително стар блог-портал, стартирал през 1999 като начинание на привърженици на отворения код и именно като такъв е успял да се превърне в част от живота на немалко хора. Той има свои правила, обичаи, свое верую и катехизис, ето защо смяната на собственика даде повод на мнозина да подозират, че любимият им ресурс скоро ще се превърне в пародия на самия себе си.

Като начало СУП даде обещание до 100 дни осезаемо да подобри услугата в три направления: по-дружелюбен интерфейс, нововъведения в социалната част, по-бърза и стабилна база данни.

Също така новите собственици на LJ решиха да създадат с някаква цел някакъв консултативен съвет в който по някаква причина да влизат видната блогерка Дана Бойд, интернет-инвеститорката Естер Дайсън, Лорънс Лесиг и основателя LJ, Брад Фицпатрик.

Стоте дни отминаха без съществена промяна в работата на LJ, затова пък наскоро бяха отчетени първите успехи. В сферата на технологичните нововъведения това бе добавената иконка за записи, предназначени за групи потребители и услугата Explore LJ, а в сферата на правилника за потребители – по-строги правила за работата на конфликтната комисия (т.нар abuse team). Съдейки по съобщения в пресата, като успех се отчита и приемането на работа на Джейсън Шелън от Blogger на длъжността продуктов менажер. Само че нито той нито някой от консултативния съвет можа нещо да стори, когато на 12 март внезапно стана ясно, че безплатните профили са изчезнали като възможност в LJ. Причината: тези профили не се търсели вече. Потребителите се били ориентирали към по-удобните и платени версии на услугата.

Този опит на СУП да решава еднолично какво искат потребителите и какво не, без да се допитва до тях, води до справедлива вълна от блогерска истерия. Датата 21 март е обявена за ден без LJ. Интересно, че идеята идва от американския сектор на LJ. Реакцията на Носик, служителят в СУП, отговарящ за блоговете, е не по-малко истерична: призив в медиите за бойкот на бойкота. В опита си да представи СУП като сериозна компания, а протестиращите блогери като тълпа лумпени, Носик не дава да се разбере как точно анахронизмът наречен ‛рекламен банер‛ се вписва в представата за сериозен бизнес, затова пък ‛вкарва‛ психологизъм в ситуацията: ‛Когато се опитват да ни шантажират и сплашват, че ще унищожат бизнеса ни, има бизнес-причини да не се поощрява такъв род поведение.‛

В този ‛бизнес‛-контекст Носик също така съобщава, че безплатни акаунти вече никъде по света не се предлагат, което е не просто лъжа, а обида към ползувателите, защото колко точно неосведомени трябва да са те, за да не знаят, че такива услуги се предлагат не само в известните Blogger и WordPress, но и на десетки други места в мрежата като тенденцията дори се усилва? Въпреки, че отношението към ползувателите е като към крепостни селяни, шумът ще да е стреснал СУП, защото на 18 т.м. ръководството внезапно поднася извинения: ‛Mного от вас са посочили, че не толкова решението ви притестнява, колкото начина по който сме комуникирали с вас. Би трябвало да ви се даде глас, но не ви се даде, ние погазихме правилата на общността и се извиняваме.‛

Бойкотът на 21 въпреки всичко се състоя. Безплатният тип профили поне към днешна дата е все още недостъпен, затова пък според официалния бюлетин опциите вече са три: безплатен, платен и спонсориран профил, като спонсорираният ползва същите удобства като платения, но притежателят му е длъжен да украси сайта си с реклама на спонсора, плащащ услугата.

Междувременно Носик, уморен от свършеното, почива в Гоа с парите на спонсорите, разпалвайки в LJ класова ненавист, а Джейсън Шелън зарязва СУП уж по семейни причини, но по-вероятно заради компания с реални технологични нововъведения, където реално ще може да упражнява дейността си.

Бъдещето на новинарството | Култура – Брой 12 (2495), 28 март 2008

Последният отчет на неидеологическата, непартийна и некомерсиална организация Project for Excellence in Journalism, известна с това, че използва емпирични методи за оценка на състоянието на журнализма в САЩ, открито говори за криза. Реалността се е оказала по-сложна от предвижданията на експертите, като особено подведени са те от очакването си за технологично демократизиране на журналистика, фрагментиране на пазара около различни източници на информация и от т. нар. концепция ‛The Long Tail,“ състояща се в представата, че ‛милион пазарни ниши са по-големи от един стар масов пазар, доминиран от големите компании и продуценти“.

Нищо изненадващо, но ето все пак основните тенденции по реда в който са изброени в отчета:

– Новините престават да бъдат завършен продукт (вестници, сайтове, бюлетини). Те се превръщат в услуга. Журналистите освен да информират, трябва и да оптимизират търсенето и да помагат на хората да намират нужното, да систематизират и пресяват информацията.

– Новинарските организации и сайтове не са вече крайна дестинация. Те са портали към други места. Вече няма информационни оазиси. Сайтове, ограничени до собственото си съдържание са като сляпа улица.

– Потребителското съдържание, спрягано като ключово за новата ера на демократизиран журнализъм, се оказва с ограничено значение, а блоговете се оказаха по-контролирана територия и от тази на старата медия като вместо да отхвърлят пазителската роля на традиционния журнализъм, го възпроизведоха хилядократно. Новини, информация и анонси за групови събития или писма до редакторите рядко намират публичност ако не са в рамките на предвидимото, а хората с непопулярни виждания стават още по-непопулярни във фрагментарна среда.

– Нюзрумите. Доскоро спрягани като корен на проблема за загуба на връзката с аудиторията сега все повече се превръщат в поле за експерименти и иновации за оптимизиране на тази връзка. Само дето сега новинарите по-малко се притесняват за велемъдрата си репутация и достоверността на информацията, която поднасят на същата тази аудитория, а все повече се фокусират върху въпроса, как аудиторята си плаща за информацията. Защото рекламата, традиционната реклама, изчезва. Тя също престава да бъде завършен продукт и се превръща в услуга.

– Дневният ред се стеснява. Въпреки фрагментирането на медийния свят на все повече емисии и опции, източниците на информация не стават повече. Колко бяха важните новини на 2007 и не бяха ли те преекспонирани до истерия и в мрежата? А инцидентни събития каквито са катастрофите и природните бедствия не се ли превърнаха в сензация толкова бързо, колкото бързо и безпоследствено заглъхнаха? Какво постигна на дело информираното и пълно с воля за промяна мнозинство?

– Рекламата. Тя май има най-голям проблем със самата себе си. Вместо да тласне напред промяната, все още се препъва в старите си стереотипи. Просто новата медия се оказа по-адекватна да предвиди консуматорското поведение, залагайки на метриката и нееднозначните изводи, направени въз основа на емпиричните данни. И освен това, не на последно място стои въпросът: дали и по какъв начин рекламата и новинарството остават партньори.

В тази хаотична и доста непредвидима обстановка единствените оптимисти като че ли си остават хората от нюзрума, особено печатния. Въпреки че някои от експериментите и иновациите в тази ‛лаборатория“ да дават обезсърчаващи резултати, връзката с аудиторията вече съществува и все повече се развива, а чувството за мисия и призвание все още помагат на новинарите да намират финансова опора, без да се налага да се комерсиализират и угаждат на потребителите.

Бъдещето на новинарството се оказва като че ли във все по-голямата прозрачност на процеса на информиране и в осветляването на по-голяма част от ландшафта, за да могат гражданите сами да преценяват достоверността на една или друга информация. По-голямата отвореност и документиране на самия процес на информиране би имунизирало срещу недоверие.

Пет века след Макиавели | Култура – Брой 11 (2494), 21 март 2008

Чиновници бойкотират системата за управление на кадрите – това гласи едно от заглавията във вестник „Дневник“ от 11 март т.г. Отнася се за отказа на администрациите да внедрят модерен, уеб-базиран софтуер за управление на човешкия си ресурс. Нещо намирисва, нали? – това пък е заглавието на статия от вестник „Дума“ от 12 март т.г., обговаряща същото събитие. Ах, тази неуправляема администрация – възкликва по същия повод „Пари“, а „Труд“ констатира: 103 администрации не искат модерен софтуер. Това са само четири от дузината заглавия, отразили на една и съща дата една и съща IT-новина, която дори не е новина в пълния смисъл на думата, защото внедряването на въпросният софтуер, започнало през август м.г., ако не приключило, поне би трябвало да е в ход и да не подлежи тепърва на обсъждане.

Но за какъв софтуер все пак става дума?

Става дума за Единната Информационна Система за Управление на Човешките Ресурси в Държавната Администрация (т. нар. ЕИСУЧРДА), разработена от фирма ‛Технологика“ по програмата ФАР и предоставена на администрациите безплатно. Тази система е изградена на основата на софтуера Hermes@ , който представлява инструмент за улесняване на:

– подбор на персонала;

– планиране на развитието на персонала;

– изчисляването на възнаграждението на персонала;

– генериране на отчети и доклади;

– генериране на форми за анализ и за интеграция със счетоводството и финансите.

За да заработи ЕИСУЧРДА, трябва да се приложи във всички администрации (все пак става дума за единна система), като всяка от тези администрации ще има достъп до собствената си база данни и само Министерство на държавната администрация и административната реформа ще има достъп до данните на всички. Тази единна база данни ще се съхранява на сървъра на контролния технически център на електронното правителство, намиращо се в Бояна. Значи, щом са налице масиви от данни, които някой (администрациите) ще предоставя, а друг (държавата), за добро или зло, ще съхранява на своя сървър, има налице не друго, а монопол над данни, а щом има монопол над данни, най-близката до ума причина за тревоги би следвало да е именно тази, а нежеланието на администрациите да въведат в системата своята информация не би следвало да изглежда чак толкова мистериозно.

Какво казва пресата по този въпрос? Нищо! Пресата е единодушна, че причината за бойкота е повече от прозаична: ‛леличките и чичковците“ от персонала срещат трудности при работа с новата технология. Но нали и сериозни държавни институции също се инатят и не искат софтуера: ‛съмнителни организации“, като центъра за енергийна ефективност в индустрията, дипломатическия институт към министъра на външните работи и държавния културен институт към министъра на външните работи.

Та в този смисъл: ако допуснем, че софтуерът все пак е качествен и работи, а персоналът – не чак толкова некомпетентен, остава ни предположението, че администрациите тихомълком се съпротивляват и не искат да изгубят контрола си, предоставяйки на държавата свои данни.

Така ли е наистина и какво следва от това, можем само да гадаем. Едно обаче е сигурно: ако тепърва ще се радваме на електронно правителство, ще трябва да си припомним и какво е държава, при това да си припомним не каква искаме да е, а каква е тя в действителност.

Защото у нас това не е очевидно, но навсякъде в развития свят в момента е особено отчетлив сблъсъкът между две поредни поколения публична администрация: наложилата се през 80-те философия на т. нар. New Public Management, и на концепцията за Digital Era Governance, възникнала след събитията на 11.09.2001. И докато NPM (все по-неуспешно) защитава тезата, че един по-пазарно ориентиран и децентрализиран обществен сектор ще доведе до по-голяма печалба за правителството, без да има негативен ефект върху другите важни аспекти на живота, концепцията за Digital Era Governance се опира невъзмутимо на три ключови елемента: реинтеграция (преминаване на всичко под държавен контрол), холизъм (в най-аристотеловия смисъл на думата) и, разбира се, цифровизация (овладяване на потенциала на комуникацията и съхраняването на данни).

Така наречените SEO | Култура – Брой 9 (2492), 07 март 2008

Навярно напоследък и вие се натъквате на абревиатурата „SEO“ в мрежата. Тя идва от „Search Engine Optimizator“ и на пръв поглед означава някой, чието занимание е оптимизирането на търсачки. Всъщност, става дума за обратното – за оптимизиране на сайтове и превръщането им в лесно откриваем ресурс. Целта е увеличаване на трафика и, може би, монетаризация на този трафик. Въпреки че у нас този тип специалисти се подвизава сравнително отскоро, SEO съществуват откакто съществуват търсачки. Както всяка друга комерсиална дейност в мрежата, така и тази не подобрява работата на инструментите в нея – и това е обяснение за неприязънта, която хранят към нея както собствениците на търсачки, така и ползувателите им. За начините по които SEO-тата манипулират резултатите от търсенията ще стане дума по-нататък, сега ще се опитам да оправдая съществуването им. Да си представим например, че току що сме започнали някаква дейност, в която конкурентите ни вече са си изградили репутация, а ние все още нямаме никаква. Нормално е да решим да започнем да градим своята в интернет. За тази цел ще ни е нужен не просто сайт и търпение, да дочакаме мълвата за нас да се разнесе от доволните клиенти в мрежата. Ще ни е нужно и SEO. SEO предлагат услугите си както самостоятелно, така и като част от масивни маркетингови кампании, а компетентността им включва както познаване на принципите на web-дизайна, така и познания върху алгоригъма на търсене. Освен тези чисто технически познания, SEO-тата обикновено имат информация и за това, какво е поведението на хората он-лайн и доколко то е предвидимо.

Изброеното дотук звучи като напълно нормална дейност, извършвана от напълно нормални професионалисти за техните клиенти; маркетинговите стратегии, основани на Search Engine Optimization, обаче включват и някои доста съмнителни техники. Всъщност на тях SEO дължат лошата си слава.

В средата на 90-те начинът да се надхитри една търсачка е бил прост: достатъчно е било в мета-информацията на страницата да се вмъкнат огромен брой ключови думи (не непременно отнасящи се към съдържанието на страницата), които прихванати в последствие от кроулерите (тези малки програмки, претърсващи мрежата автоматично и на равни интервали) да я изведат начело в търсенето. Тази техника е позната като spamdexing и е била санкционирана с премахване на поодобни страници от индексите на търсачката. С развитието и превръщането на web в платформа за повечето услуги все по-малко неща остават под контрола на отделни безскрупулни web-дизайнери. Лари Пейдж и Сергей Брин, двамата основатели на компанията Google, в средата на 90-те, още като студенти в Станфорд изобретяват алгоритъм, оценяващ важността на страниците въз основа не на някакво произволно количество произволни ключови думи, а въз основа на количеството и постоянството на хипервръзките, водещи към тях, както и въз основа на вероятността на страниците да попадне случайно сърфиращ човек. Въпреки че такъв алгоритъм е по-труден за манипулиране, web-дизайнерите и SEO вече са развили достатъчно инструменти и техники с които да го постигат. Най-разпространени са така наречените „ферми за линкове“. Това са специални сайтове, чиято единствена цел е обмен, покупка и продажба на линкове и то в огромни количества. Много сайтове се занимават абсолютно със същото, но тъй като освен голи линкове в тях се съдържат, макар и минимално, и някакви коментари, те минават за легитимни и търсачките отчитат препращането от тях като напълно автентичто и вдигащо рейтинга.

Собствениците на търсачки, доскоро санкциониращи страниците, ползвали услугите на SEO, напоследък все по-успешно намират общ език с този вид специалисти и гледат на договарянето с тях като на напълно етичен бизнес, неотменна част от добрия web-дизайн и стратегия, улесняваща работата на търсачките. Google са водещи и в това отношение.

Ето два български SEO сайта , а също и личният блог на един SEO, който споделя, че не е цар на спама, а напротив, бори се със спама и освен всичко мечтае за филиал на Google University в България.

Неприлично поведение | Култура – Брой 8 (2491), 28 февруари 2008

На 16 април, 2007 г. изпълнителният директор на Microsoft Стив Балмър прекъсва почивката си на Хаваите, за да се обади на своя шеф по интернет рекламата, Юсуф Мехди и да му съобщи, че Google Inc. е обявил сделката си с DoubleClick Inc – компанията-ветеран в областта на web-реклама, оцеляла по време на дот-ком катастофата, чиято покупка несъмнено ще направи Google доминиращ на един пазар за милиарди долари. Този пазар има качеството да расте два пъти по-бързо от пазара за персонални компютри, на който пък Microsoft доминира и това е перспектива, достатъчно стряскаща, за да накара Балмър да предприеме нещо грандиозно в опит поне да се задържи на нивото на конкурента си Google. Изходът е привидян в партньорство с или по-точно в опит да бъде купен Yahoo!.

Yahoo! отказва сделката.

Тези дни Microsoft поднови предложението си към Yahoo! само за да получи поредния отказ . И наистина, какво би могло да свърже тези две компании? Те са две различни култури, две несъвместими ценностни системи. Верно е, че Yahoo! не винаги показват достатъчно решителност и далновидност, стигне ли се до web2.0 нововъведения. Това пролича преди време с Yahoo’s music – докато Yahoo! преговаряха с големите музикални компании за правата над разпространяваната от тях музика в мрежата, компанията Apple се прояви като по-маневрена и иновативна и извади на пазара портативните устройства i-pod за просвирване на музика в свободни формати и успя дори да превърне това в мода сред младежта. Въпреки очевидните си трудности обаче, Yahoo! се стреми да развива web-базирани услуги като за целта сам рискува с покупката на два сайта (Flikr и del.isio.us), без при това да последва провал, както се случва непрекъснато на софтуерния гигант Microsoft. Известно е например, какво стана с програмата AdCenter, усилено натрапвана от Microsoft на разни фирми, без обаче тя да стане предпочитана от тях за въртене на сериозна онлайн търговия. Освен това Microsoft са провалили не едно web-начинаниe при опита си да го мигрират към своята собствена операционна система. Достатъчно е да се спомене Hotmail.

Та така: Yahoo! вече си има Flikr и del.isio.us. Има си и опит в онлайн маркетинга. Има опит и в гафовете, и течовете на информация за потребителите си, както и с цензурата в сайтовете си за безплатни услуги. Има опит и в поправянето на тези гафове. Това което няма засега е финансова стабилност и на пръв поглед отказът от сделка с Microsoft изглежда като поредната проява на недалновидност и недостиг на здрав разум, който неминуемо ще бъде наказан. От друга страна са съвсем логични въпросите: защо тъкмо Microsoft и Yahoo!, а не например Twitter и Yahoo!? A Aple и Yahoo!? Ценностните системи на тези две компании могат да се нарекат близки в сравнение с тези на Yahoo! и Microsoft.

А eBay и Yahoo!? eBay би могъл да бъде отличен партньор в онлайн търговията на Yahoo (Y!Shopping, Y!Stores). Освен това, след като eBay вече притежава Skype, тази услуга може да бъде дообогатена и ползвана за „ребрандинг‛ на съществуващите вече пощенски услуги и службата за незабавни съобщения на Yahoo!.

Поведенческият маркетинг в който Yahoo! набра скорост пък, е един доста съблазнителен начин за увеличаване на ефективността на онлайн търговията и е нещо, от което Microsoft няма да се откаже лесно, макар да продължава да гледа на web-базираните услуги като на второстепенен източник на печалби.

Може би тук е мястото да се каже нещо за същността на т. нар. „поведенчески маркетинг‛ дори това да се окаже извън контекста на гореописаните боричкания за влияние на пазара. То е повече в контекста на зачестилите напоследък у нас дискусии относно задържането на лични данни в мрежата и цената на безплатните Интернет услуги.

Този тип маркетинг е основан на автоматично събиране на данни за предпочитанията и нуждите на огромни маси хора въз основа на това, какво са търсили в интернет, из какви сайтове са сърфирали, какви съобщения са изпращали и изобщо, какво е било поведението им в мрежата и доколко това поведение е предвидимо от бихейвиористи и маркетолози.

Цената, която плащаме, обаче ми се струва не толкова заплахата за поверителността на тези наши съкровени лични данни, в резултат на монопола на една или друга компания, колкото очевидната и все по-голяма невъзможност да бъдем изненадани от тук нататък от нещо наистина качествено ново, нещо което да не е непременно изобретение на маркетинга. Цената е и невъзможността самите ние да внесем изненада в обществото, оставайки си при това негови пълноправни членове.

Сърфирам безопасно | Култура – Брой 6 (2489), 14 февруари 2008

Случайно или не, но седмицата на протестите против наредбата за задържане на данни е и седмица на Кръгла маса по въпросите за сигурността на децата в Интернет, организирана от Майкрософт – България, детския портал Аz-Deteto.соm и фондация „Благодеятел“ (като част от кампанията „Децата безопасно в интернет“, започнала през декември миналата година). Също така, предполагам без всякаква връзка със споменатите инициативи, това е седмица, в която темата „Интернет – заплаха за подрастващите“ присъства обилно в пресата. Нека цитирам някои заглавия: „Надрусаният блогър“ („Дума“); „Всяко второ дете в педофилска мрежа“ („Стандарт“); „Пубери побъркват съученички със сексобяви“ („Стандарт“); „38% от децата са онлайн всеки ден“ („Класа“); „Интернет действа като дрога“ – („Телеграф“).

Ето и късче от „бляскавата“ публицистика на „Дума“, статия, озаглавена кой знае защо „Надрусания блогер“ и оказала се в последствие клонинг на постинг в блог :

„Виж кой говори“, тук не играе. Особено ако отсреща стои изпечен мошеник, развратник, педофил, комарджия, фалшификатор някакъв. Анонимността дава сила и самочувствие: „Моят блог, това съм аз!“. Коя (кой) си ти? Отсреща често мълчат, издигат лозунги в защита на свободата на словото или на правото да си я поискаш.

В случай, че някой не схвана иронията ми: сред неколцината, издигащи лозунги против задържането на данни тази седмица, май няма ни един „изпечен мошеник, развратник, педофил, комарджия, фалшификатор“.

А има ли сред читателите на тази колонка родители на подрастващи? Тревожат ли се те от това дали някой възрастен (мошеник, развратник, педофил, комарджия) не се опитва да влиза в контакт с децата им? А да има такива, които са наясно с факта, че децата съвсем умишлено търсят контакт с възрастни? А случайно да са измежду възрастните, безпокоени (по мейл, icq, skype) от подрастващи? Аз лично познавам неколцина такива – все публични личности – но не познавам нито един, задяван от възрастни тийнейджър. Може би причината е у мен, по-точно в средата ми – тя очевидно не е тази в която педофилите търсят жертвите си.

Но нека все пак продължа със „статията‛:

Над 90 на сто от родителите споделят, че нямат специален софтуер на компютъра си у дома, който да предпазва от посещения на нежелани сайтове.“

Видите ли: цели 90%! И нямат софтуер! Решението на проблема около безопасността на децата в интернет е набавянето на този тъй нужен софтуер! Да сте очаквали нещо по-различно от инициатива на Майкрософт?
Тъжно или не, но едно от първите неща, на които децата ни се натъкват в интернет, са именно порно-сайтовете. Нямам представа защо е така, предполагам, детското любопитство е виновно, а детското любопитство е нещо, което в никой случай не бива да бъде потискано! Моят собствен син веднъж сподели с мен, че един от първите сайтове на които е попаднал в мрежата бил rotten.com. Стана ми неприятно, но и през ум не ми мина да го разпитвам как точно е попаднал там и да го обиждам, като контролирам изкъсо сърфирането му. Най-трайният му интерес, свързан с мрежата винаги е бил и си остава програмирането. Този интерес предопределя и вида на контактите му.

Ето защо, с риск да прозвуча нетехнологично, ще напомня: много неща в живота, включително и поведението на децата ни в мрежата, зависят не от инсталирането на подходящ софтуер на компютъра, а от собствените ни качества на родители. Всяко едно дете може и трябва да бъде възпитавано така, че да развива интересите и любознателността си, а не малодушието и подозрителността си към света наоколо. Не знам как точно това ще се случи с помощта на кампании като „Сърфирам безопасно‛. Кампанията ми напомня доста на фалшивите тревоги, устройвани по училищата някога, с цел да ни подготвят за бърза евакуация в случай на ядрен удар.

А в любовта на корпорациите към децата едва ли някой се съмнява! Нищо лошо в превръщането на децата в квалифицирани потребители! Поне не много по-лошо ат това, познато ни от криминалните хроники като педофилия.

СЪХРАНЯВАНЕ НА ДАННИ | Култура – Брой 5 (2488), 08 февруари 2008

В девети брой на Държавен вестник от 29 януари т.г. бе обнародвана наредба за задържането на данни, категории данни които ще се задържат, както и начина по който ще се съхраняват и предоставят от доставчиците на телекомуникационни услуги за нуждите на силите на реда.

Тази наредба е издадена от Министерството на вътрешните работи и Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС), а целта е да се въведат в българското законодателство изискванията на Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент от 15 март 2006 г.

Преди да продължа с конкретната наредба, ще спомена, че данни се събират и съхраняват не само от правителства, но и от комерсиални организации. За това вече е ставало дума в мрежа/паяжина. В случая на комерсиално задържане на данни става дума по-скоро за детайли от транзакции, от търсене в търсачки и посещаемост на сайтове с цел изучаване на пазара, докато данните интересуващи правителствата са предимно телефонни разговори, пратени и получени имейли, посетени сайтове. Целта е анализ на трафика и надзор над населението, идентифициране местонахожденето на индивидите, особено на политически ангажираните такива.

В гореспоменатата наредба става дума именно за такъв некомерсиални данни: телефонни номера, имена, адреси, електронни пощи, IP адреси; всички детайли позволяващи идентифициране направлението на дадена връзка, дата, час и продължителност в зависимост от часовата зона и IP адреса, бил той динамичен или статичен; идентифициране на типа на връзката (фиксирана или мобилна); идентифициране на крайното електронно съобщително устройство на потребителя; данни, необходими за идентифициране на местоположението на съобщителното оборудване… и т.н.

Никъде не се споменава за проследяване на съдържанието на обменяните съобщения и подслушването на разговори.

Данните, както знаем, често са скъпи. Събирането и съхраняването им струва пари, а оттам логично следва и стремежът за монопол над тях. В случая с нашите лични данни събирането им е финансирано от нас, данъкоплатците, а собственик е държавата. Раздел III-ти наредбата се занимава именно с правилата за защита на тези данни от случайно или незаконно унищожаване, загуба или промяна, незаконно съхраняване, обработване, достъп или разкриване. До данните може да има достъп само специално упълномощен персонал, а те самите се съхраняват за нуждите на:

– оперативно-издирвателната дейност на Министерството на вътрешните работи;

– за нуждите на наказателния процес;

– за нуждите на службите по сигурността.

Дори да звучи параноично, съществуването на подобен архив допуска и злоупотреби с него. В случая (уж) събираните с наши средства данни няма да се ползват с комерсиална цел, а единствено в името на нашата сигурност. Не е ясно обаче как това ще ни се гарантира. Освен това не съм осведомена за нито една европейска инициатива, за някое проучване в страните членки, приели директивата, относно ефективността на подобни брутални мерки, които да гарантират и това, че самата държава няма да започне да тероризира поданиците си. Може би вината за моята неосведоменост е у самата мен. Знам обаче, че откриването на терористите, взривили влака в Испания на 11 март, 2004 и виновните за атентата в Лондонското метро на 7 юли, 2005 за което толкова се говори, макар и случило се благодарение на съхраняването и предоставянето на подобни данни, се е случило постфактум, след самите атентати, а не преди тях.

Най-обезсърчаващия и в същото време близък до ума довод против задържането на лични данни обаче е, че докато отлично подготвените професионални престъпници знаят как да се предпазват от следене, обикновените граждани нито имат средствата, нито познанията, нито дори идеята, че трябва да се предпазват от някого. Такива сме повечето. Ето защо е редно да проявим някаква трезвост и желание да дискутираме влизането в сила на подобна наредба. Информация по въпроса, както и начало на протест могат да се открият на сайта на Организацията за отворен код, свободен софтуер и бизнес.

Събирането и съхраняването на лични данни едва ли ще започне тепърва с влизането на наредбата в сила, както няма да престане и след евентуалното й отменяне, но при всички случаи е важно да не се узакони такова едно положение на нещата при което всички ние да се окажем под наблюдение на някаква анонимна власт, която финансираме самите ние. Нито една гаранция за сигурност не струва толкова, колкото личната свобода.

Критиката в мрежата | Култура – Брой 4 (2487), 01 февруари 2008

Случайно или не, но напоследък често чета в литературните вестници статии на тема има ли или няма литературна критика в България и ако има, що за критика е тя. Нито дума доколко ‛невъзможността“ на критиката не е само български проблем и доколко средата, в която тя все още се опитва да се случва, се е променила – цифровизирала се.

След като ще споделям наблюдения, нека поне уточня: под критика в мрежата нямам предвид критически статии в цифров вид, а незабавния промискуитет на всяка една интерактивност, колоквиалното, открито говорене за литература, случващо се в ‛реално време“ и благодарение на ‛реални“ личности.

Защо слагам в кавички ‛реално“, ще стане ясно накрая, сега просто ще препратя към един познат форум, администриран, както знаем, от двама доста активни в реалността критици.

Темата ‛критика“ е съвсем отскоро в този форум, и то благодарение на потребител, който сам не знае защо я е открил. Затова пък почти веднага друг е подхванал правилния тон: Ще обсъждаме що е то „критика“ ли? Или ще се обсъждат ‛феномени“ на критиката?

Нека подхвана и аз този тон с надеждата друг да го продължи:

Феноменът, като нещо наблюдаемо и подлежащо на опознаване, е атрибут на реалността, реалността пък от своя страна е ловно поле за смисли на хората на изкуството. Тъй като заедно с произведенията си те също са нещо наблюдаемо и подлежащо на изучаване, с тях се занимава критиката. Поне така е било по времето на критическия реализъм на Балзак. Нека припомня: след като сюрреализмът излиза на сцената и става ясно, че ‛лулата не е лула“, а реалността вече не е това, което е – източник за непосредствени преживявания, а просто е плячка на виртуалността (страстта, лудостта, дрогите, изкуството), критиката също се е дискредитирала. Какво се случва напоследък с нея? Напоследък не само реалността, но и виртуалността стават плячка на един нов хищник, когото Бодрияр нарича интегрална реалност. Това е свят без опозиции, свят, изгубил причината да съществува заедно със способността си да пренася и акумулира смисъл. И за да достигнем до някои изводи относно тази интегрална реалност, съвсем не е нужно да доживеем някакво далечно бъдеще или да емигрираме далеч, достатъчно е да се опитаме да водим дискусии като тази, към която препратих с горният линк.

Ще маркирам само някои насоки, които ми се струват неизбежни:

интерактивност – напоследък много се говори за нея и за това, колко хубаво е, когато читатели общуват с писатели, писатели с критици, критици с книжна индустрия, книжна индустрия с читатели. Нека обаче си послужа с един технически термин, за да опиша последствията от цялото това оживено общуване: когато източникът и приемникът на сигнал са твърде близо, трансмисията се зацапва, получава се т. нар. Ларсенов ефект – сигналът мигновено се разпространява, но също така мигновено обраства с вторични ефекти, става безполезен и умира.

реално време – всички ползваме това понятие всекидневно, при това без грам ирония. С него обозначаваме отказа си от историческото време, нужно ни, за да направим нещо в реалния живот, да прочетем някоя книга или да напишем своя; отказа си от психологическо време, необходимо ни да развием пристрастията си; отказ от субективно време – време, необходимо ни да отсъдим какво изобщо сме преживели и към какво сме пристрастни. Потъваме в купища недочетени и недописани неща, затова пък изпитваме огромна охота колективно да ги обговаряме, факт!

смъртта на знака – често чуваме, че реалността била отслабена и дори умъртвена от хегемонията на знаците. С тази хегемония е вече свършено! Както и с тези самомнителни хора на изкуството, служещи си със знаци. Интегралният език не търпи знаци, нито нечия самомнителност. Тъкмо сега, когато знаците и тяхната репрезентативност са изчезнали, иде звездният час на експертите! Та кой, ако не експертът, ще ни каже кое е изкуство и кое не всред неща, на които нито умът, нито сърцето ни откликват? Всеобща позитивност! А когато някой (критик) е позитивен, не е нужно дори да е прав!

Ще завърша с нещо, току що пристигнало в пощенската ми кутия – цитат от новоизлязлата книга на Пол Вирильо ‛Изкуството на ослепяването“. Той гласи:

‛Изкуството на ослепяването е изкуството на катастрофа в реално време… На една култура без памет… комунизъм на публичнатa (обща) емоция“.

Младежта на Путин | Култура – Брой 3 (2486), 25 януари 2008

От години непрекъснато се оглеждам из българоезичните сайтове с
тревожното очакване за deja vu, с предчувствието за нещо вече видяно
в рускоезичната web, макар и в несравнимо по-голям мащаб. А в Рунет
като че ли най-често употребяваната дума е “фашизъм”. Кое е и кое не е
фашизъм, вече едва ли някой може да каже. Тази дума като че ли е
изгубила значението си. Особено що се касае до руските младежки
движения! Нека например разгледаме движението Наши. То се е
самоопределило като младежко антифашистко движение и може би
затова често бива бъркано с “антифа”-та, която е по-скоро
международна и нееднородна и включва в себе си общността
Мемориал, Младежкото правозащитно движение, Нетуърк против
расизма и нетърпимостта, както и множество неформални,
доброволни сдружения или отделни личности, решили да дадат отпор
на буйстващите по улиците скинхеди, нацболи или просто мутри, докато
по моите бегли наблюдения Наши-те предимно се задоволяват с тормоз
в мрежата на някои по-екстремни личности, като основателя на
lj.rossia.org Михаил Вербицки посредством ето такива писма:
“Уважаеми господине!
На Вашия домейн по адрес http://kleine-fuhrer.lenin.ru/ е регистриран сайт с
фашистко съдържание. На сайта се съдържат материали, целящи
разпалване на национална и религиозна омраза. На сайта също така се
демонстрира символика и атрибутика сходна с нацистката.
Гореизброеното попада под определението за екстремистка дейност,
съдържащо се в ст. 1 на Федералния закон №114-ФЗ от 25.07.2002 г. “За
противодействие на екстремизма”. Статия 12 на Федералния закон „За
противодействие на екстремизма”. Статия 282 от Углавния кодекс на РФ
предвижда углавна отговорност за действия, насочени към възбуждане на
национална, расова или религиозна вражда, унижение на националното
достоинство…“ и т.н. и т.н.
Може би Наши-те, редом с ЕСМ и Россия Молодая са просто конюнктурният,
скъпоструващ двойник на антифата, която пък от своя страна в очите на
много граждани изобщо не се състои от героични и готови на риск млади
неформали, а си е безплатен путинюгенд, готов да направи за властта
“каквото е нужно”, в това число и да наръга с отверка, “заточка” или
друго някакво подръчно оръжие порения изпречил се облечен в
камуфлаж почитател на Dead In June. При това по собствена
инициатива! Защо пък “путинюгенд”? – ще попита някой. Откъде този
намек за “хитлерюгенд” и то по отношение на антифашистки настроени
младежи, били те конюнктура или не? За да ни стане ясно защо, нека
разгледаме сайта на Наши-те! Ще останем удивени. Особено удивени
ще са тези от нас, които помнят пионерското си минало с лагерите,
сборовете, маршовете и военизираните игри. В Русия това съвсем не еминало! Живо настояще си е. А пионерските лагери са като брат-близнак на военизираните лагери на хитлеровата младеж в Германия, където освен военни умения и добра физическа подготовка
тя е получавала и първите си уроци по расова ненавист.
Ако ще говорим за расова ненавист обаче, нашистите не са най-удачния
пример. Евразийския Съюз на Младежта е като че ли е организацията,
която най-добре въплъщава всичко това… ЕСМ е руска екстремистка
политическа организация, създадена през 2005 година в рамките на
Международното Евразийско Движение, чийто харизматичен лидер
Александър Дугин, заедно с Едуард Лимонов и Егор Летов стоят в
основите на национал-болшевизма появил се през деветдесетте в
Русия. На някои от нас тези тримата са познати и с друго: Е. Лимонов – с
книгите си, Егор Летов – с музиката си и митичната Гражданская
оборона, Дугин – с невероятната си ерудиция и стил. Самата аз,
признавам, без ни най-малко да съм склонна към болшевизъм и
национализъм, съм се въодушевявала години наред от този
расколнически дух и от илюзията, че свободата макар и екстремно, е
състояние напълно възможно. Дори и в днешните скучни времена!
Тези мои (и очевидно не само) фасцинации се стопиха яко дим в
течение на 2005-та, годината в която евразийството се вписа в
конюнктурната путинюгенд, а на мястото на възхищението се появи
досадата, предизвикана от смехотворните му деривати: “розовата чума
на 21 век”- гламурният фашизъм, всевъзможните ктулху-поклонници и
рояците барбита, размножаващи се партеногенетично из рунет като че
ли с една едничка цел – да илюстрират нагледно това, което Бодрияр
нарича “смъртта на знака”, повтарящ се, в желанието да се
самопотвърди.
Под пепелносивата субпасионарност на контролираните от държавата СМИ обаче може да тлеят неочаквани въглени.