Едно новоизлюпено чудовище | Култура – Брой 2 (2485), 18 януари 2008

Знаете ли колко от приятелите ви си водят блог на MySpace? А колко от тях качват снимки на Flickr? Разбирате ли винаги навреме, кога са обновили сайта си? Не, ние не мислим, че вие успявате! – уверяват ни създателите на Spokeo,( http://www.spokeo.com )  новия RSS-агрегатор на данни в мрежата, сигурни, че ние бихме искали тъкмо това. Ако сме ползуватели на AOL, gmail, hotmail или Yahoo!, уверяват ни също, с помощта на Spokeo ние бихме могли лесно да сграбчим всичката интересуваща ви информация от блоговете.
Запазването на личната ни тайна е гарантирано: списъкът със следеното от нас съдържание остава тайна дори от авторите на това съдържание. Също така: нашият e-mail адрес, паролата или e-mail контактите ни, паролата и  потребителско ни име в социалната мрежа, която ползваме или пък тези на нашите приятели никога няма да бъдат публикувани или предоставени на трети лица. Spokeo също така обещава да не праща никога мейли на хората от списъка ни с контакти.

За сметка на това ни се гарантира достъпът до ново, изненадващо съдържание, научаването на нови и изненадващи неща за приятелите ни. По въпроса обаче колко от хората в списъка ни с контакти ще подозират, че са наши приятели и ще намират ли интереса към тях за допустим, Spokeo мълчи. Създателите на услугата с право считат, че тя е отличен инструмент за четене на новини в мрежата и тя наистина спестява посещаването на десетки, стотици сайтове. Само дето това не е цялата истина. Основното предназначение на услугата е именно получаването на цялата достъпна информация за интересуващи ни лица, били те приятели или лица, кандидатствали за работа във фирмата ни, клиенти или конкуренти, .
А във възможностите на услугата можем да се уверим лесно. Веднъж регистрирали се, не бива да се учудваме в деня, в който открием, че са ни предоставени фотографиите в Picasa и Flickr на хора с които сме си писали само веднъж или в чийто блог сме коментирали някога и дори сме забравили повода. Вече е ставало дума в мрежа/паяжина за чувствителната към съдържанието web на бъдещето във връзка с услуги като gmail и google. Собствениците на gmail профили вече са забелязали, че дискретната информация за стоки и услуги, появяваща се отдясно в полето на пощенската им кутия често е на езика на който водят кореспонденцията си или на езика на който е пощенската услуга, която ползва събеседникът им. Spokeo работи по подобен начин: сканира e-mail адресите в адресната ни книга и ги издирва по тяхното e-mail присъствие по социалните мрежи и другите сайтове. Като освен добавянето на e-mail адресите на интересуващите ни хора и издирването на следите им в мрежата, става и добавяне и издирване и на наша информация за профилите ни в мрежи като Facebook, Flickr, Google, LiveJournal, MySpace, Twitter, Vox, YouTube… Нищо няма да убегне от погледа ни, но ние също няма да убегнем чуждия поглед.
Напоследък особено популярен стана страхът, че социалните мрежи и глобалните услуги като Google и Yahoo! служат на „големите лоши корпорации“, за да събират информация за нас. Параноично или не, това е просто така. Нищо не пречи на корпорациите да събират информация под прикртието на пълна поверителност и ако те не правят това, то значи в тях работят идиоти.

„Защо на корпорациите им е да знаят нашата информация? – все още питат наивните. – Та нали ако възнамеряват да работят в наш ущърб, това ще навреди на репутацията им? “

Е хайде? Вие не бихте ли дали мило и драго, за да проникнете в най-съкровените кътчета в мозъка на този, когото се опитвате да прелъстите? Какво ако не прелъстяване цели всяка една корпорация? Така че имайте предвид корпоративното воайорство, драги бъдещи ползуватели на Spokeo и подобните нему.

Обществено достояние | Култура – Брой 1 (2484), 11 януари 2008

Някои мрежови общности ( http://www.boingboing.net/2008/01/01/happy-
public-domain.html , http://www.xanga.com/publicdomain ) на първи януари
си честитят Public Domain Day. Първият ден от всяка една година е
всъщност датата на която голям брой художествени произведения, научни
трудове, изображения, нотни партитури, сменят статута си и от охраняван
обект на притежание стават достояние на човечеството. В различните
страни законите за авторско право са различни, но приблизително може да
се каже, че цивилизованият свят се дели на две половини, в едната от тях
произведенията минават в публичния домейн 50 години след смъртта на
автора, а в другата това ограничение достига до 70 години. Канада
например е от първата група страни, докато Австрия е от втората и тъкмо
тази разлика доведе миналата година до закриването на един ценен
мрежови ресурс – International Music Score Library Project (
http://www.imslp.org/ ). Тази виртуална библиотека, изградена на уики-
принцип, от датата на своето създаване (16 февруари, 2006) до деня в
който получи от адвокатите на виенската фирма Universal Edition нота за
преустановяване на дейността си, успя да събере в архива си, поне според
wiki, над 15 000 партитури за близо 9000 произведения от над 1000
композитори. На 19 октомври м.г. International Music Score Library Project
просто престана да съществува, макар по общо мнение да имаше немалко
шанс да осъди в замяна австрийците.
По подобен начин през 2004 в Германия заради нарушаване на правата над
произведенията на Адорно бе заплашен със закриване сайтът textz.com, а
основателят на общността, Себастиян Лютгерт, със затвор. Теxtz е
студентски проект, стартирал през 2001 и събрал с невероятна скорост
богата библиотека предимно от медийна теория, циркулираща свободно из
мрежата или пък скенирана от печатни носители, страница по страница,
обработвана след това с програми за разпознаване на текст и после
трансформирана в ASCII* код. Себастиан се отърва от затвора, а
общността продължи да съществува макар и в някаква по-затворена форма,
но това бе постигнато не без съпротива. В мрежата през 2004 се
подписваха петиции и циркулираше слоганът „copy adorno, go to jail?
textz.com doesn’t think so”.
Напоследък няма много анархия и романтика в мрежата, затова пък
отвреме на време има по някоя добра новина. Америка, която също като
Австрия е една от life+70 страните и бди с орлов поглед за нарушения в
копирайта, тази година свободно предоставя на света творбите на
Гершуин, Лъвкрафт, Вилхелм Райх, а от страните с 50 годишно
ограничение, публично достояние стават Никос Казандзакис, Ян Сибелиус
… също както съгласно с преминаването от 1 януари, 2008-ма към ново копирайтно законодателство, от руската wikipedia изчезват произведенията
на Ахматова и Пастернак, Маршак и Агния Барто, Манделштам,
Паустовски, Хармс, Гумильов, Платонов, любимите от детството ни
Чуковски и Каверин. Те ще могат да бъдат четени свободно едва през
втората половина на века. А ‘Майсторът и Маргарита’, публикувана през
1960-те ще бъде забранена някъде докъм 2030-та.
Копирайтът има своята логика – печалба, основана на голям брой
продадени копия. Има обаче и други видове логика, незадвижвана от
алчност и това е логиката на тези, които искат да четат. Не е нужно да
кръстосваме дълго интернет, за да открием такива. Има ги достатъчно и в
българоезичната web. Ще припомня един особено фрапантен пример,
който дава доста сериозен повод за размисъл – сблъсъка между ИК Труд и
Виктор Любенов, създателят на библиотеката bezmonitor.com през
пролетта на 2006. Най отвратителното в случая бе, че претенциите на
издателската къща бяха насочени към ресурс за незрящи хора.
Не са много тези, които се вълнуват (http://www.gatchev.info/blog/?p=577 )
какво и как се случва с едно произведение след изтичането на авторските
права над него, дали то се превръща в обществено достояние или става
притежание на държавата и има ли изобщо някакво официално становище
по въпроса. Още по-малко са тези, които се питат цензура ли е копирайтът
или чисто и просто бизнес. Немногобройността на мислещите обаче
съвсем не винаги означава неспособност за оказване на съпротива при
рекет.
…
*ASCII – американски стандартен код за обмен на информация.

За егото на един писач | Култура – Брой 44 (2483), 21 декември 2007

Напоследък с удивление научавам за деградацията си като личност и писател или пък чувам как, въпреки ‛несъмнените си, макар и скромни качества‛, бих срещала по-радушен прием от страна на критиката, ако не бил прекалено прямият ми и изискващ прямота нрав. Истината е, че *.log съдържаше в себе си очакванията за подобни упреци, нещо повече, писан бе, за да ги предизвика. Перспективата да видя как някой начинаещ критик се опитва да се крие от *.log зад забележчици от личен характер или се мръщи пред „очевидния“ ми дискомфорт при боравене с езика, маскиран зад „самоцелни“ експерименти, и това да накарам и други да го видят, ми се стори далеч по-забавна от умерено радушния прием.

И така, *.log е вирус! Предназначението му е да открива системни пролуки и слаби места. Но *.log преди всичко е експеримент, случил се благодарение на желанието ми да знам какво става, когато едно Его влезе в сблъсък с други Его, а инструментът, наречен Нова Медия, се намеси в уреждане на отношенията им.

Идът или как в началото бе Удоволствието

Знаем от Фройд: Идът е доминиран от желанието. Отговорен за всичките ни несподелими и неосъзнати пориви, той непрестанно търси повод да се изплъзва на реалността с нейните забрани и да се съпротивлява на налаганата му от цивилизацията нищета и окаяност. В този смисъл: какво по-голямо изкушение за Ида от привидно отворените и не-табуирани пространства на Новата Медия и възможността да развихри там своята полиморфна перверзност? *.log започна в годината, в който Новата Медия официално излезе на сцената – 2001. Дот-ком катастрофата, сложила край на продукционизма в мрежата и web1.0, отекна вяло у нас, но пък в странен синхрон с друго драматично събитие – рухването на една знакова сграда – Световният търговски център. Като че ли ужасът от живота се смеси с необузданата страст към него и тази засилена жажда за автентично живеене и ‛истина на всяка цена‛ намери своя отдушник именно в ексхибиционизма на стрийм технологиите и блогинга на изгряващата web 2.0. Повярвайте ми, новопосветени български блогери, тогава това занимание нямаше нищо общо с измъченото ви позьорство днес! А ненаситни воайори като мен получиха един неочакван подарък – възможността за разходка през безброй стаи, библиотеки и спални, възможността за четене на безброй палимпсести и ‛записки под възглавката‛, написани с безброй почерци на различни езици. Това за мен се оказа несравнимо изживяване! Чувствах се като във филм на Грийнауей! Като в един безкраен Inside Rooms -26 Baths или Writing on Water! Почти веднага обаче дойде усещането за блуждаене – животът се случваше, но аз не участвах в това случване! Научавайки толкова много за другите, разбирах, че не научавам в действителност нищо. Защото колко от тези, които воайорствах, подозираха за съществуванието ми? Колко от тях биха споделили очи в очи удоволствието или нещастието си? А колко от тях аз бих допуснала до себе си? Почти със същия успех бих могла да черпя ‛екзистенциален‛ опит и от четенето на вестници, а после да го споделям под формата на романи, правещи ‛жестока дисекция на живота и нравите на нашето време‛ (макар блоговете наистина да бяха по-естетични и информативни). Но аз, като непрактичен човек, вместо да се заловя веднага с плагиатстване на чужди животи и писане на романи, се отдадох на разкаяния. Предполагам, същото е чувствала и Даян Арбъс (мой кумир завинаги) в началото на своето воайорско приключение – чувство на вина, обожание и срам пред нищо не подозиращия обект пред камерата. Обектът пред моята ‛камера‛, често жител на друг континент, ще да е подозирал разкаянията ми точно толкова, колкото и моделите от An Aperture Monograph за тези на Арбъс, но аз все пак направих опит да изляза от незначителността на собствените си драми, прегръщайки като свое нещастието на единствения човек, когото чувствах близък тогава.

И се заех с хроникирането му.

Как да опиша усещането си… от смяната на усещания, изострени от близостта на смъртта? От усещането за статичността на езика, сменено от пропадане в бързея на речта. И обратно: от диахронния поток на ежедневното бъбрене в синхронността и безвремието на един обширен и направо ‛спрял‛ текст. След което – пак отприщване! Смисълът – отложен, финалът – невъзможен, отворен за безкрайно случване, като че ли с надеждата да се размина с него. Неуловима метаигра в обхождане и отлагане на неизбежния край, която обаче, както всяко друго удоволствие, трябваше да бъде наказана. И наказанието не закъсня.

Суперего – или принцип на реалността

Реалността – това е плоскостта, върху която съществуваме съвместно с другите. Върху нея се приземяваме повече или по-малко болезнено, когато обществото упражни върху нас своите забрани и принуди. С други думи, това е мястото, където шиболетът Суперего се разпорежда със своеволията на Ида. При Фройд Суперегото е интернализираната фигура на Бащата, а двадесет (или може би тридесет години) по-късно Маркузе вече пише за подготовката на ‛веществото‛ за един нов принцип на реалността и съответно за трансмутациите, които ще настъпят в структурата на Суперегото. Семейството е омаловажено, религията – обезсилена, медията вече е тази, която задава модела в детството. От медията идва не само желанието за подражание, но и чувството за вина. Вече я няма бащината респектираща фигура, не разполагаме с авторитет, на който да се опълчим, нито душевно пространство, в което, развивайки себе си, да живеем за сметка на собствената си съвест. Затова пък имаме наемна бюрокрация, анонимни групировки и организации.

Сега само възпроизвеждам по памет откъслечни цитати от Ерос и Цивилизация, но отдавна живея с тежкото чувство за deja vu? Защото какъв по-засилен и унифициран контрол от този в мрежата напоследък? С тази разлика само може би, че към анонимната администрация и упражняване на контрол трябва да се добави авторитарността на този или онзи неанонимен експерт, на това или онова ‛име в областта‛. И какво по-наблюдаемо напоследък от агресията спрямо индивида, който само поради факта на своята различност се явява отрицание и не, не на авторитета, или пък експерта „в областта“, а отрицание на общността, на човечеството в неговата цялост. Индивидът, набеден за Антихрист!

Напоследък е модерно да се говори за ‛социалност‛, за ‛социални медии‛, ‛отворен код‛, ‛споделеност на знанията‛ и прочие. Свидетели сме на появата на нова конюнктура, минала и заминала, предполагам, покрай ‛етиката на различието‛ на Левинас и ‛Différance‛ на Дерида. Вече едва ли има някой, който да не е чувал как светът на изкуството се пренасял в сферите на комуникацията, която нали, чували сме, трябва да се случва безпроблемно и да е основана на ‛здравия разум‛. Писала съм за това и пак ще пиша – ‛здравият разум‛ ни напуска в мига, щом решим, че общуването между хора е като комуникацията клиент-сървър. Комуникацията между Его и Его не е услуга, предлагана от някой доставчик, нито пък е редно да стане. Няма ли противопоставяне и момент на изненада, няма и общуване.

През 40-те на миналия век Арнолд Гелен се опасява, че една технологична епоха, в която институциите са в упадък, може да завърши с победа на шума (производствен, битов, военен) и да доведе до анархия. И така оправдава появата на Третия Райх! Сега като че ли всички се опасяваме от нещо подобно – изправени пред всевъзможните опасности на информационната епоха с нейния информационен шум, виждаме два начина да се справим с него: или, самозатваряйки се, да намерим сигурност в отживели, та чак предизвикващи ужас практики, или, отдавайки се изцяло на своята неспособност за свобода, да изложим своята различност на непрекъснатата опасност от агресия.

–

Започвайки *.log, не знаех предварително кое ми е по-присъщо: лявото или дясното, садото или мазото, желанието да експериментирам със себе си или привързаността ми към притежанията на Егото… Питах се също кое ще надделее: желанието ми да съм сред хора или желанието да съм сред машини. Като някой, занимаващ се с писане, но пък подготвен да упражнява инженерна професия, аз, разбира се, се опитвах да намеря баланса, правилната среда, но се сблъсквах ту с хуманитарната псевдоетичност, ту с псевдосмирената уж-разположеност-всред-нещата на техничарите… Като при това не преставах да чувствам как лесно едните биха се обединили с другите, постигайки пълен консенсус по въпроса за моето унищожение. Шегувам се, разбира се, но не е като да нямах поводи за параноя. Автосаботирах се: като писател, като човек, като някой, който притежава някакви ценности за разграбване, а това не можеше да не настърви тълпата. По някакъв странен начин моите притежания винаги се оказваха по-ценни и винаги се появяваше някой с претенции да ги споделям с него. В името на някакво заветно равенство.

Егото, експериментът

ego – латинско местоимение, неясно как и кога превърнало се в синоним на себенадценяването и арогантността, служи през 20-те на миналия век на Фройд не за друго, а за обозначаване на това наше вътрешно пространство, където се осъщестява балансът между подривните желания на Ида и принудите на Суперегото. Егото, това е тази съставка на нашия ум, която се съпротивлява, щом почувства, че животът ни и всяко лично усилие да го променим губят смисъл в замяна на предлаганата ни възможност кротко да се приобщим към колектива социални ботове, наричащ себе си ‛общество‛. Бих могла за известно време да гледам на себе си и като на интерфейс, не като на човек. Бих могла дори да мисля за себе си единствено от гледна точка на ефективността, безконфликтността и взаимозаменяемостта си и дори да направя някои компромиси с цел да продължа да съм чарк от отвратителния механизъм на някакво общество. И вероятно не бих излязла от компромисите само заради желанието да имам добро мнение за себе си, ако чувствах, че това е в състояние да ми осигури комфорт. За съжаление, аз изобщо не се чувствам мирно положена всред тези ‛умъртвени и оживени неща – всичките еднакво подложени на администрация‛, от които напоследък се опитват да ми внушат, че се състои реалността.

Знам, че това звучи предизвикателно. Само допускайки шума и агресията на средата да ме досегне обаче, можех да разбера със сигурност, че съм в състояние да оцелея, и то такава, каквато съм.

Моята работа в *.log беше преди всичко, автосаботирайки се, саботирайки продукциониста в себе си, да допусна нещата да се случат. Книгата бе само следствие. Всъщност, в *.log става дума за непрекъснато чупещия се сюжет, за тази непрестанна принуда да се откажа от някакво уж свое първоначално намерение, за да стане ясно накрая, че съм го осъществила.

Та, естетите трябва да признаят: *.log е естетичен. Не просто в смисъл на предмет, притежаващ това качество (макар че и като такъв), а като преживяване, като нещо по-сложно, събитие, случващо се в потока други събития… Нещо като игра, като джаз-импровизация или като престъпление, ако щете, където успехът или неуспехът, както при всяко изпълнение на живо, идват не от времето, отделено за самотни размишления и самолюбуване, а от опасността да бъдеш хванат неподготвен. Изгубиш ли темпо, публиката просто се изнася, преследвачът те хваща. Нямаш оправдания за лошата игра, дори неволните ти съучастници да са пълни аматьори.

В заключение:

*.log е ситуационизъм от най-чиста проба. Приключението остава недовършено.

Wiki тайни | Култура – Брой 44 (2483), 21 декември 2007

Ексклузивно от The Register: wiki обществото е пред бунт. Оказва се, че администрацията има тайни дори от най-добросъвестните си сътрудници. Скандалът избухна, след като се разкри съществуването на таен мейлинг-лист, в който топадминистраторите обсъждат евентуалните заплахи за собствената си власт.

Имаше напрежения по повод отлъчване на редактори по всевъзможни дребни поводи, отстраняване на полезни статии, прокарване на мероприятия от страна на администрацията, без да са били обсъждани публично. Доказването на съществуването на такъв таен лист обаче разбуни страстите до крайност. Самият факт, че нещо се държи в тайна от общността, поставя под въпрос прочутите с егалитарността си уикипедиански нрави.

Случаят: на 18 ноември върховният админ Durova отлъчва от екипа редактор, познат под прякора „!!‛. В wiki всеки има правото да е анонимен или да има колкото си иска непроизносим ник, но тъкмо този изглежда особено съмнителен на Durova.

Durova пуска нота в публичния форум, настоявайки, че е важно отлъчването на юзъра „!!„да не се разисква извън арбитражната комисия на върховния уикипедиански съд. Доводът е, че поради природата на това разследване една нормална отворена дискусия би го провалила. Защото дори и да се открехне малко вратата, хората с техните непрестанни изисквания за още факти ще застрашат една техника за дълбоко разследване. Отлъчването на „!!“ обаче е било дискутирано. Надълго и нашироко при това. И много от редакторите са били ядосани от факта, че това се случва с толкова продуктивен и дългогодишен юзър. Междувременно Durova продължава да настоява, че има известни тайни доказателства, които трябва да бъдат гледани само от арбитражната комисия, докато накрая някой не публикува мейла, в който Durova издава своето тайно доказателство – наличието на таен мейлинг лист.

Кели Мартин, бивш член на Арбитражната комисия на wiki, твърди, че макар и въпросният лист да е нов, подобни стратегии са стари и изпитани. И това със сигурност не е в съгласие с публичните принципи на сайта, макар да е стандартна практика.

Междувременно Джимбо Уейлс, основателят на wikipedia, съобщава, че всичко това е буря в чаша вода. Както той посочва, ползувателят „!!„, отстранен погрешно, бил възстановен след 75 минути. Всички обаче са на мнение, че Джимбо прави всичко възможно да потисне всеки разговор около въпросния мейлинг лист.

Много от дългогодишните сътрудници са бесни. Върховната администрация очевидно се занимава повече с дребни игри, отколкото с превръщането на wiki в сериозен ресурс. Кели Мартин пише в блога си, че обществото около Wikipedia се оформя не според заслугите и условията, в които се предполага, че енциклопедията ще се доразвие, а според предпочитанията и недолюбването на определени хора. Както винаги обаче става, точно тези, които са най-безполезни, имат повече време да развъртят своите лични игрички – и в резултат да се сдобият с по-голяма популярност.

Всъщност тайният мейл на Durova разкрива, че „!!„е изключително продуктивен редактор, но това според нея не е нищо повече от опит да се спечели доверието на уикипедианци с цел wikipedia да се съсипе отвътре. Без майтап! Параноята май е норма сред вътрешния кръг уикипедианска администрация. Наистина има куп сайтове, които се занимават предимно с критикуване на wikipedia, Wikipedia Review например, и управляващата клика много насериозно е взела заплахата тази критици да не се промъкнат във wiki с хитрост, за да я разрушат.

На странични наблюдатели като мен обаче им се струва, че, обиждайки най-добрите си сътрудници, като трие статии и закрива профили, wiki най-добре помага на своите противници. Та, питам се, защо им е на тези противници да се правят с години на образцови юзъри, вместо просто да се промъкнат в администрацията? Или пък сюжетът е още по-прост и много от нас го знаят от личен опит – колкото си по-полезен за дадена общност, толкова по-подозрителен изглеждаш на администрацията. Толкова по-лесен си и за преследване! Та нали колкото повече си вложил себе си в градежа на общия дом, толкова повече ще трепериш да не бъдеш изхвърлен от него! Комунизъм, другари.

ИМЕ.БГ | Култура – Брой 42 (2481), 06 декември 2007

Съдейки по новините от Форума по управлението на Интернет, състоял се в средата на ноември т.г. в Рио де Жанейро, web адресите на китайски, арабски и на кирилица скоро ще са факт. Това дори вече поразбуди известни емоции у нас, макар и не толкова силни, колкото се полага на нововъведение от подобен мащаб.

Какво всъщност представляват имената на домейни в интернет? Защо те, с цялата си видима произволност се оказват тъй важни? За да си обясним това, нека си припомним първо начина по който работи интернет за нас. Всяка една наша заявка, целяща достигане на съхраняваща се някъде из интернет информация, е свързана с посочване от наша страна на адреса на който тази информация се съхранява и в съответното й подаване (сервиране) от страна на сървъра. Адресът на сървъра пък представлява не друго, а труднозапаметим набор числа, подобен на телефонните номера – т. нар. IP адрес. Например четимото и лесно запаметимо от човешка гледна точка en.wikipedia.org се свързва с универсалното от машинна гледна точка, но трудно запаметимо 66.230.200.100. Никой от нас не пише 66.230.200.100 в браузъра си, всеки пише просто wikipedia. Имената на домейни са въведени за улеснение на хората, не на машините, но за да не настава системен хаос, машините също не бива да бъдат затруднявани.

Споровете около домейните на кирилица като че ли се въртят именно около техническата трудност това да се осъществи.

Какви проблеми биха възникнали?

Може би не най-същественият, но най-очевидният е този, свързан с графичното подобие на някои латински и кирилически букви. Написан с кирилица руски домейн например е визуално неотличим от домейна на Парагвай, написан на латиница, въпреки съвършено различните си машинни кодове. Намаляването на риска от недобросъвестно регистриране на имена на домейни, злоупотребяващи тъкмо с графичното подобие, е времеемко начинание, това обаче не разколебава Русия в настояването да разполага с домейни на кирилица на ниво суфикс до месеци. (В Русия вече съществува домейн точка.com, но окончанието, забележете, все още е на латиница.)

У нас спекулантите също не спят. Новооснованата компания Uninet предлага (експериментално) имена на домейни с окончания ‛.бг‛, ‛.инфо‛, ‛.име‛ месеци преди официалното одобрение на идеята и рискува да я компрометира, преди тя да е доказала (не)състоятелността си. Рискът и сложнотиите, както вече споменах, са чисто технологически и, казани на технически, език биха звучали така: ‛промени в root сървърите DNS софтуера.‛ Каквото и да значи това! Според бързаците от Uninet това може да се уреди само с добра воля от страна на локалните доставчици и малко код. Не че цената на домейните, които Uninet предлагат, е висока, май дори се понижава, но все пак, преди да си закупите домейн (или два) на кирилица, попитайте някой, който вече го е сторил, дали неговият доставчик иска да променя нещо по системата си за имена на домейни, за да си ползва той новата придобивка.

Освен това: дори проблемът да бъде решен на ниво квартални доставчици, какво ще стане с достъпа на глобално ниво? Каква ще е видимостта на сайтовете от чужбина? Как един домейн на кирилица би бил достъпен примерно за един потребител в Северна Америка? Но тук съвсем резонно идва въпросът: кому е нужно това? Главната ценност на Интернет, глобалният достъп, очевидно не влиза в ценностната система на част от човечеството. Трябва ли това да бъде зачитано? Очевидно! Ако някой желае сайтът му да бъде видим донякъде в Русия, Индия, Израел, Иран, изцяло в Китай и Южна Корея, но не и в целия свят, защо не! Стига да не иска това и от другите.

И ето че неусетно проблемът се изплъзва от сферата на технологичното. И рискува да попадне в плитководието на ‛нима и ние не сме дали нещо на света‛ и около това, ‛доколко културно оправдано е англосаксонският свят да натрапва латиницата си на кирилическия‛. Да оставим настрана патоса и известния и на учениците факт, че латиницата на свой ред е била натрапена от романския свят на англосаксонския. По-същественото в случая е, че с проблема с имената, респ. с достъпа до информация на глобално ниво, не е редно еднолично и без международна намеса да се занимава американската организация ICANN*, била тя най-некомерсиалната в света – ситуация, изтъкната на гореспоменатия Форум като неприемлива.

*1ICANN (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers) – американска некомерсиална корпорация, създадена през 1998, чиито задължения включват и управлението на имената на домейни и IP адреси.

Пак за Име.бг | Култура – Брой 26 (2509), 10 юли 2008

Увеличаване на шрифтаНормален шрифтНамаляване на шрифта

За домейните на кирлица у нас сериозно се говори като че ли от лятото на 2006. По една случайност тогава изтичаше и мандата на поредния борд на директорите на Интернет корпорацията за имена и адреси (ICANN), в чийто състав по това време влизаше и видният ни сънародник г-н Вени Марковски. Въпросът със запазване на влиянието ще да е стоял за пореден път със страшна сила пред членовете на борда, ситуация с която според злите езици той, бордът, се справя традиционно добре благодарение на подкрепата на своите регионални интернет регистри (или направо лобита ако щете) на които ICANN делегира правото и отговорността да регистрират имена на домейни и да се грижат за тях. Защото без поддържането на ред и еднозначност в йерархичната система от имена на домейни, интернет числа и коренови сървъри няма и работещ Интернет.

Инцидентен повод да си припомним темата с кирилическите домейни миналата година бе появата през ноември на пазара с имената на странен субект. Това бе фирма „Унинет‛, която предлагаше на „промоционални цени‛ домейни на кирилица, без обаче да се явява регионален интернет регистър и без ICANN дори да е започвал процедура по одобряването на такива домейни. Коментарите тогава се въртяха около легитимността на фирмата и техническата несъстоятелност на нововъведението в случай, че все пак бъде одобрено. Нито дума в медиите и обозримото блог-пространство за евентуалната политически конюнктурна страна на нещата.

Но ето, че темата за кирилицата е отново актуална. В постинг с дата 23 юни в блога на Вени Марковски, съветник по IT въпроси на президента и бивш член на борда на директорите на ICANN, четем: „България първа внесе днес, 23 юни, искане да регистрира Интернет домейн на кирилица. Писмото на председателя на Държавната агенция за информационни технологии и съобщения /ДАИТС/ Пламен Вачков до президента на Интернет корпорацията за имена и адреси (ICANN) Пол Туми бе връчено в Париж от представителя на България в Правителствения консултативен комитет към ICANN.‛ По-надолу в постинга става ясно, че иде реч за домейна от първо ниво ‛.бг‛, а също и обстоятелствата при които е взето решението. Взето е от президента на България г-н Георги Първанов през януари т.г. в София по време на визитата на тогавашния руски президент Владимир Путин. Значи, държавата все пак се меси в чисто технологичната област с имената със своите несъмнено нетехнологични мотиви – биха казали антиетатистки настроените. О, да. Домейнът бг. явно е домейн от типа country-code top-level domain (ccTLD)1 какъвто е и домейнът .bg, и повече от редно си е да бъде стопанисван от някоя представителна за държавата ни организация. Друг е въпросът доколко могат да са представителни от гледна точка на българската наука, технологии и общество тъкмо свързаните с ICANN организации у нас.

Да се върнем обаче на писмото на д-р Пламен Вачков. Там четем, че въвеждането на кирилически домейни е един вид еманципиране на кирилицата като азбука и признание за историческото й значение, а внедряването на Интернет-имена на азбуки, различни от латинската, „е следващата голяма стъпка в развитието на Световната мрежа, която ще позволи на милиони хора, неползващи английски език, да имат по-лесен достъп до Интернет.‛
Изглежда някак странно в кореспонденция на такова ниво да се гледа на един стандартен код, каквито са имената на домейни, като на „признание за историческо значение‛, а на писането на адреси на латиница като на необходимост да се знае английски, но да беше само това!

Всеки запознат с не особено дългата, но бурна история на комерсиализирането на мрежата знае, че боричкането за правата над един или друг домейн не е допринесло с нищо към прогреса, освен ако не броим за такъв появата на интересни от юридическа гледна точка казуси.

1. Този вид домейни (с малки изключения) представляват съкращение от две букви и са кодът обозначаващ името на една или друга държава или зависима територия. Например .us за САЩ, бг. За България, .ru за Русия.

Нова история на безчестието | Култура – Брой 40 (2479), 23 ноември 2007

Преди да разкажа един пиратски сюжет от тази есен, ще припомня друг един, от есента на 2005. Ползвалите eDonkey (eD2k) сред нас вероятно помнят стряскащото послание, изненадало ги от сайта на нетуърка през септември 2005: „ eDonkey2000 Network е вече недостъпен. Ако крадеш музика или филми, ти нарушаваш закона. Съдилищата по света – включително Върховният съд на САЩ – управляват тези дела и могат да обвинят всеки за нелегален даунлоуд. Ти не си анонимен, когато нелегално даунлоудваш материал, защитен от авторското право. Твоят IP адрес е xxx.xxx.xxx.xxx и е вече записан. Уважавай музиката, даунлоудвай я легално. Благодарим ти.“

Това се случи, след като спонсорите на eD2k, MetaMachine, получиха т. нар cease and desist letter1 от Американската асоциация на звукозаписната индустрия (RIAA) на основание, че всеки, занимаващ се със софтуер, улесняващ нарушаването на авторските права, отговаря пред закона и за евентуалното им нарушение. В резултат на това от MetaMachine Inc. се видяха принудени да преместят офиса си от Ню Йорк в Ню Джърси, а отношенията си с RIAA уредиха с цената на $30 милиона.

eDonkey2000 Network продължи да е достъпен, но чрез клиенти като eMule, aMule, MLDonkey . Непрекъснато се появяват и други торенти, като че ли в знак на неизтребимата инициатива във войната на пиратите с RIAA и МРАА (Американската филмова асоциация). Но крайно време е да се заговори за това, че сред торентите има и немалко фалшиви; и че в тяхната поява има пръст не друг, а именно филмовата и музикална индустрия. Това твърдение е трудно доказуемо, но ето какви сюжети се завъртяха около Miivi.com – един сайт за обмен на видеофайлове, появил се през февруари т.г. Неговият живот сам по себе си бе кратък. Сайтът просъществува едва до юли, когато един блогер, направил си труда да провери домейн регистрацията, открил, че Miivi има връзка с MediaDefender, компания, известна с, меко казано, странните услуги, които предлага в борбата на развлекателната индустрия срещу пиратите: хакове, denial of service атаки, спам и тормоз. При положение, че произходът на Miivi е изяснен, логично е да се предположи и целта му: примамване на потребителите, прихващане на техните IP адреси и преследването им. MD, разбира се, отричат и твърдят, че MiiVi е някакъв техен тестов проект за вътрешно ползване, който просто не бил защитен с парола от външни хора. Но пък още през септември съдбата отново се намеси и отново във вреда на MD. След изтичане на информация от пощенската кутията на MD, бяха намерени не само доказателства за естеството на връзката на MiiVi и MD, но и доста подробности от стратегията на MD за преследване на ъплоудъри, както и кои са клиентите, пожелали услугата – все имена на големи музикални и филмови компании. MD продължават да отричат, че MiiVi е „коварен продукт“, и да твърдят, че това със залагането на капани за потребителите е инсинуация, която групата около The Pyrate Bay (thepiratebay.org ) – най-големия торент в момента – пуска. Но след споменатия информационен теч от пощенската кутия на MD, още същия септември се случи и един теч по телефонните линии и един 25 минутен отрязък от разговора между MD и прокуратурата на Ню Йорк се завъртя като торент на The Pirate Bay. А скоро след това и сорсът на TrapperKeeper, системата за примамване, ползвана от MediaDefender. По Bittorrent също се завъртя парче зловреден MD-код.

MPAA и RIAA отричат да имат нещо общо с MediaDefender, но вече има достатъчно доказателства за нещо отдавна подозирано, а именно, че големите звукозаписни и филмови компании плащат на професионални хакери, саботьори и ddos-ери да разбиват торентите. Сега The Pyrate Bay ще съди шведските филиали на десетте най-големи в кино и музикалната индустрия, сред които Twentieth Century Fox, Emi Music, Universal, Paramount, като обвиненията са: саботаж на инфраструктурата, DoS-атаки3, хакване и спамене. На което мейджърите отвръщат без всякакво притеснение: с престъпниците – по престъпному.

Как да наречем това, ако не престъпление на корпоративно ниво?

1. cease and desist (C & D) – разпространен главно в САЩ правен термин, означаващ „спиране и преустановяване“ на някаква дейност. Употребява се в два контекста: cease-and-desist order, който представлява документ с юридическа тежест и се издава от оторизирани лица, и cease-and-desist letter, писмо, което може да бъде съчинено буквално от всеки.

2. denial-of-service атака ( DoS атака) – зловреден опит на личност или група личности да се извади от строя интернет ресурс – временно или завинаги.

Хай-тек и нео-барок | Култура – Брой 37 (2476), 02 ноември 2007

Разглеждайки програмата за тазгодишния OpenFest*, бях сигурна, че отивам на събитие, изцяло вдъхновено от идеята на Тим О’Райли за web 2.0 като среда, все така благоприятна за предприемачите, въпреки поуките от краха на web 1.0. Предчувствията ми се оказаха верни! Двата дена лекции и дискусии, разположени в три зали на Военния клуб, трудно ще се вместят в предоставения ми формат, дори да пренебрегна тези, посветени на чисто технологичните новости, ето защо ще се съсредоточа само върху Bar Camp web 2.0 като най-оживено.

Мероприятието, замислено от Богомил Шопов като работна среща, започна с представяне на присъстващите. В залата се оказаха програмисти, студенти, дизайнери, блогери, предприемачи, но най-вече любопитни. Представителите на старите медии или не се разконспирираха (с изключение на мен), или не присъстваха, въпреки че в. Капитал бе споменат сред поддръжниците.

Същинската част започна с една идея на предприемача Михаил Михайлов а.k.а. Mike Ramm за web 2.0 проект, а именно за онлайн фразеологичен речник, чийто интерфейс да позволява самите потребители да публикуват и редактират преводи, като оценката да става с гласуване – механизъм, който не би позволил злоупотреби и би работил безотказно, обаче само при наличието на необходимата критична маса грамотни ползуватели. Все пак за стартирането на подобен проект би било нужно само регистриране на домейн и инсталирането на подходящ софтуер – нещо, което странно защо, никой от присъстващите не предложи, да стори.

Разговорът продължи с темата за платеното блогерство и Димитър Веселинов, познат в мрежата като divedi . Заради активността си като блогер той получи наскоро предложение да стане платен автор на българския клон на MyKinda – виртуална мрежа за следене на световните иновации, тенденции, идеи и бизнес в IT областта. А предложението е било на Лий Уилкинс, англичанин, чието име се свързва, освен с MyKinda, и с портала за обмен на видео и аудио-файлове podcasting.com и мрежата за професионалисти XING. Понеже темата за платеното блогерство ме интересува, аз попитах: къде ще се дянат неплатените блогери тогава? И освен това, какво ще ни гарантира, че тъкмо блогове, занимаващи се със скрит маркетинг, политически инсинуации и прочие, няма да се окажат сред най-процъфтяващите? И не на последно място: мрежата е непроизводителна. Тя е добра за разпространяването на вече появили се идеи, но не и за появата им. Иноваторите също ли ще са така добре платени, както и тези, които се занимават с маркетинга на иновациите? На въпроса за независимостта включилият се Майк Рам бързо ми отговори, че независими автори с независими мнения няма. След което дискусията се разрази и колабира в собственото си оживление и никакъв конкретен отговор не получих, но пък и не настоях, защото трябваше да остане време и за другите събеседници.

Станислав Божков – студент в ТУ София и съсобственик на svejo.net, за която вече писах, разкри пред аудиторията, че всъщност става дума за крайно нискобюджетен проект на група хора на средна възраст 22 години, инвестирали единствено в името на домейна и в погълнатото в процеса на работа кафе. Станислав говореше с ентусиазъм за начинанието си, въпреки констатираната вече нефизиономичност на българските социални мрежи и не на последно място, на изопачаването на самата идея за така наречения „социален букмаркинг‛ – мрежите не служат толкова за споделяне на интересни връзки и информация, колкото за място, откъдето всеки може да популяризира блога си.

Web 2.0 BarCamp не успя да се вмести в предоставеното му време, колонката ми също заплашва да надхвърли лимита си, ето защо ще завърша с темата за финансирането на Web 2.0 проекти… Въпреки че с очите си видях как разни хора си стискат ръце с намерение за съвместна работа, дискусията по тази тема би могла да се изчерпи с едно единствено крилато изречение: трите най-изпитани начина да загубиш парите си са: жени, хазарт и Web предприемачество, като жените са най-разпространеният, хазартът – най-стилният, а Web – най-сигурният начин.

Защото мрежата е капитализъм с обратен знак. Бъдещето ще го потвърди.

*OpenFest – ежегоден празник на отворения код, организиран у нас от 2003 година насам от Инициативния комитет на българската free/open source общност (Фондация ‛Отворени проекти‛, Сдружение ‛Свободен софтуер‛, Интернет общество – България, Creative Commons – България и др.)

In Rainbows | Култура – Брой 36 (2475), 26 октомври 2007

Спомага ли DRM* системата за появата на нови бизнес модели? Създава ли тази система от правила повече възможности за потребителя? А може би тя е в полза на музикантите? Или в полза на процеса на създаване на музика? Според Стив Джобс, който не е музикант, а съосновател и изпълнителен директор на Apple, компания, известна не само с компютрите си Macintosh, но и с фурора, предизвикан с портативните устройства за просвирване на музика iPod, става дума единствено и само за интересите на ‛големите четири“ в музикалната индустрия: Universal, Sony BMG, Warner и EMI. Досега Apple заобикаляше системата, като произвеждаше своите iPods така, че да просвирват музика кодирана в ‛отворени“ формати като MP3 и AAC, свободни от всякакви DRM ограничения. Притежателите на iPods можеха и могат да ги зареждат с музика от много източници, включително и от собствената си домашна колекция компактдискове, без да са изрично закрепостени към услугата iTunes и съответния софтуер.

Един пресен постинг в блога на друг един бизнесмен, Ян Роджърс, генералния директор на Yahoo’s music, показва сходно отношение към все по-строгите и спъващи ограничения, които музикалната индустрия налага върху разпространителите на музика онлайн. Yahoo вече не иска да преговаря с музикалната индустрия така, както Apple никога не са преговаряли. И не, че и Apple, и Yahoo не искат да играят по правилата и да се съобразяват с претенциите на музикалните лейбъли, но считат, че е по-изгодно да се влагат средства в разработване на разнообразни медийни приложения, спомагащи за задоволяване на желанията на потребителя, отколкото в неговото изнудване, в създаване от страна на потребителите на допълнителна турбуленция около даден продукт, отколкото в контрола върху неговото разпространение. Междувременно са се появили и нови модели за разпространение на музика в мр3 формат, които изглеждат съвсем неприемливи за индустрията. Napster, първата р2р програма за обмен на файлове например, бързо достигна своя пик в началото на 2001 и също така бързо бе обявена извън закона, но пък даде тласък за появата на други подобни програми. Така че дори да сме забравили за Napster, наясно сме с перманентното оживление, което цари около всичко, свързано с торентите, DRM, нарушаването на авторските права и прочие.

Всичко това е много интересно с динамичността си, но следейки го, някак си забравяме за самите артисти. Как самите артисти гледат на свободното източване на музиката им от интернет? А способни ли са нещо самите те да направят, за да поразклатят лодката на музикалния бизнес? И дали ще го направят в името на Негово Величество Потребителя? Ето че изминалата седмица ни донесе един интересен прецедент, върху който можем да поразмишляваме – британската рок-група Рейдиохед реши да предостави своя последен албум In Rainbows за свободен даунлоуд в интернет и то не къде да е, а на собствената си страница. Официалната поява на диска на пазара се очаква в началото на декември тази година, но ако дотогава някой желае, може да се сдобие с него в отворения мр3 формат срещу каквато сума сам той прецени, в това число и безплатно. Рейдиохед несъмнено се впускат в рискован експеримент, но кой, ако не група като тях, може да си позволи това? Те са достатъчно популярни и, без да са изобретение на индустрията, достатъчно добри музиканти са, за да оправдават и дори надхвърлят очакванията на почитателите си с всеки следващ албум, на което и те отвръщат с взаимност. Ето защо се появяват предпазливи опити да се коментира този ход на групата като неудачен, тъй като така тя щяла да пропусне едно почти 100% сигурно първо място в класацията по продажби поради невъзможността чартът да получи гарантирано точна информация за текущото им състояние. (http://www.nme.com/news/31472) Едва ли постъпката на Рейдиохед е продиктувана от сервилно желание да угоди на феновете си, но има ехидни намеци от страна на музикалните експерти, които виждат в това началото на края и отчаян опит за привличане на внимание към един не толкова качествен като музика албум. Тази постъпка наистина създава достатъчно промоционален шум около албума, при това съвършено безплатно, но съвсем не е единственото, на което групата разчита. Музиката, която тя прави, е все така добра.

И макар такъв един неопосредстван от музикалните компании любовен обмен между група и почитатели да изглежда не по-малко рискован за музикантите от откровено користните посегателства на бизнеса, то поне опитът си струва и ще е интересно да се видят след време резултатите.

Най-голямото успокоение идва все пак от факта, че сред толкова правещи бизнес, някой продължава да рискува да прави и музика.

*DRM – Digital RightsManagement – обширен термин, отнасящ се до технологиите, контролиращи достъпа до лицензирано съдържание, ползван от издателите и други съдържатели на авторските права и ограничаващи използването на цифрови технологии.

80/20 | Култура – Брой 34 (2473), 12 октомври 2007

Увеличаване на шрифтаНормален шрифтНамаляване на шрифта
През 2001 балонът на доткомите се пръсна и вниманието на предприемачите се насочи към блогосферата. Всички заочакваха блогосферата да задълбочи ориентацията си към най-елементарния потребител, благополучно да се комерсиализира и след това също толкова благополучно да се разори. Събитията обаче се развиха по друг сценарий: блогосферата постепенно започна да се превръща в динамичен и сравнителто евтин брат-близнак на старата мас-медия. Признак, че този процес е в ход е, че и новата медия както и старата вече се подчинява на железния закон 80/20, т.е. известните стават още по-известни, а неизвестните – още по-неизвестни. А ситуация в която 80% слушат (четат, гледат) останалите 20% може да се нарече всякак само не и общуване.

Как става така, при положение, че именно общуването е залегнало в същността на новите медии? Не е възможно да има само говорещи и само слушащи в това тъй омрежено пространство, блогосферата, дори само поради факта, че комуникацията е еднакво възможна във всичките точки на тази мрежа чисто технически: първо, защото всички потребители са въоръжени с една и съща динамична ‛машинка“, скрипта на блога и второ, процедурата по добавяне на събеседници в лентата е максимално улеснена и неопосредствана. Обхванатото от омрежените потоци на блогинга пространство би следвало да не е просто поредното средство за масово осведомяване, а инструмент на демокрацията, колективен организатор, колективен пропагандист, ловец на бъгове в Системата и каквото още утопично се сетите. Наистина, цяло чудо е, че този инструмент, блогът, съществува, утопията обаче лесно се превръща в пародия на самата себе си, влезе ли в сила понятието ‛статусен блогер“. У нас синонимът на ‛статусен блогер“ очевидно е ‛елитен блогер“, поне това словосъчетание се среща. А легендата гласи, че елитният блогер се бил намирал на Блогосфера . Но какво все пак означава ‛елитен благер“? Независимо че някой може да не схване иронията ми и да ме заподозре в неосъществена амбиция да ставам елитен блогер, аз ще раздробя въпроса си на три ехидни подвъпроса:

1.) какъв е критерият за елитност?

2.) кой и от кого е оторизиран да оценява един или друг блогер като елитен?

3.) доколко формализацията на доброволната активност на група хора в мрежата не е заплаха за тази същата активност?

Въпреки че в същността на новата медия е именно диалогът, не рискувайте да влизате в диалог с администрацията на Блогосфера по тези въпроси. Най-много да останете с чувството че водите диалог с изкуствен интелект. А току виж изкуственият интелект се оказал и докачлив, тогава рискувате никога да не бъдете поканени или направо присъединени към елита. Ако пък вече (със или без знанието си) сте присъединени, вие ще установите, че няма особен повод за безпокойство – огромната маса потребители гори от желание да формализира дейността си, а доброволността си разбира именно така – доброволно да я формализира. Гладната и жадна за онлайн-журнализъм маса вече пълни новеничките интернет издания на доскорошните „стари медии“, усърдно споделя, коментира, ‛линква“ и ‛кроспоства“, уверена в светлото бъдеще и полезността на заниманието. А бъдещето наистина е светло: „старите медии“ все повече се цифровизират. По евтино е. У нас този процес тепърва начева, но на запад, особено в САЩ, отдавна вече никой не различава блогерите от журналистите. Никой не им отказва акредитация, нито ги пренебрегва по някакъв начин. Не че е задължително да бъдеш пренебрегван, за да можеш да се наречеш честен, но пък можеш ли при това положение на нещата все още да се наричаш независим?

Не знам, има оптимисти, които вярват, че разрастването на социалните мрежи ще подобри общуването – и общуването между обикновените граждани и властта, в частност. Скептиците обаче са в очакване в парламента да се заобсъжда закон, изискващ задължителна регистрация на всички блогери, четени от повече от 500 души с предвиждане на сериозни санкции за неподчинилите си. Така че понятието ‛статусен блогер“ може за едни да е изкушението на петнадесетминутната слава, но за други е страх от повече или по-малко явен натиск.