Storify | Култура – Брой 32 (2780), 30 септември 2011

Storify (сторайфи) е дума от британския журналистически жаргон от не много далечното минало. Означава „да оформиш нещо като история”. Това също така е името на една сравнително нова социална мрежа, базирана в Сан Франциско, която наскоро бе обявена от Time за един от 50-те най-добри сайтове на 2011. Storify спечели и тазгодишната британска награда Knight-Batten за иновации в журналистиката.
Какво представлява Storify? Това е сайт, който позволява на потребителите си да компилират свои собствени истории от туитове, facebook статуси, коментари, снимки, видео от други източници, давайки им понякога нов и неочакван контекст. Мотивът за това е сериозен: в информационния потоп ценните зърна истина се губят, а Storify дава възможността те да бъдат уловени, съхранени и споделени по най-бързия и ефективен начин с аудиторията.
Някои коментатори сравняват този инструмент с автоматизираното агрегиране на новини в Google News. Според други иде реч за филтриране, архивиране и куриране на съдържание, което става не с помощта на алгоритми, а което човек предприема чисто субективно.
Инструментът Storify има много предимства и първото от тях е, че не е нужно да сте квалифицирани в писането на истории, за да го правите. Достатъчно е да имате отношение към дадено събитие, (тема, продукт). Storify чисто технологически улесняване търсенето, компилирането, агрегирането, вграждането и редистрибутирането на вече споделено във всевъзможни формати съдържание в други социални мрежи. Storify също така не погазва и авторството – инструментът пази и вгражда в историята ви мета-данни за източниците ви. Освен това, Storify е безплатен и, поне засега, необременен от реклами.
Storify има и някои недостатъци. Преди всичко той не е прост за ползване. Компилацията на историите не става автоматично, налага се осмисляне на информацията. Трудоемка си остава и работата по подбирането на ценното съдържание. Освен това, далеч не всички потребители на Twitter, Facebook, Youtube и др. са съгласни да се ползва споделеното от тях, дори и да бъдат споменати като автори.
Под въпрос е също така и достоверността на ползваната информация. Ако се опитвате да създадете хроника на събития, на които не сте очевидец, лесно можете да се окажете подведен и подвеждащ. Можем да си спомним няколко фрапантни примера за злоупотреба с новите медии покрай т. нар. Twitter революция след изборите в Иран през 2009.
Някои пък виждат в Storify поредната атака на интернет срещу институциите, в случая институцията на традиционната журналистика. Къде отива репортажът, ако всичко се свежда до настолно занимание, ползващо репортажите на нежурналисти, на обикновени граждани, озовали се случайно на мястото на някое важно събитие. Нали тъкмо рискът да си свидетел на това, което описваш, те прави журналист?
Всъщност, дори и на най-активните журналисти понякога им се налага да си съставят мащабна и безпристрастна картина за някое събитие, на което не могат да са преки наблюдатели. Storify е отличен инструмент за целта. Освен да курира съдържание, той е от помощ и за създаване на отношение у публиката към описаното и да мобилизира за граждански действия иначе равнодушните потребители.
Този път като че ли технологиите се намесват, за да опровергаят твърдението, че историята се пише от победителите.
Всъщност, Storify не е единственият инструмент за куриране на съдържание. Има и други подобни услуги в помощ на журналистите: Storyful, Tumblr, Color. Facebook също се развива в посока, небезразлична към иновациите в журналистиката. Ако Storify получи публичност през втората половина на април т.г., то от началото на април във Facebook функционира услугата Facebook + Journalists. Информацията за нея засега е повече от скромна: „достигнете до своите читатели директно през Facebook в неговата 500 милионна аудитория… Ползвайте го като платформа за работа и общуване с други журналисти…”
Съвсем пресните обновления във Фейсбук, обаче, и на първо място инструментът Timeline, представен на проведената на 22 септември т.г. конференция на разработчиците от самия Зукърбърг, като че ли правят тенденцията повече от ясна.

Интернет и институциите | Култура – Брой 31 (2779), 23 септември 2011

Създадени в името на комфортно съвместно човешко съществувание, институциите често се оказват инструмент за ограничаване и потискане на човешката активност и индивидуалност. Горе долу същото може да се каже и за технологиите: човешко дело, предназначено да облекчава живота ни от тежестта на всекидневната борба за оцеляване, то в един миг буквално започва да ни тероризира.

Интернет, например, се е превърнал в силно деструктивен високотехнологичен инструмент за глобализиране и катализиране на противоречията между гражданите и институциите.
Защо се получава така? Защото технологиите бързо се комерсиализират. Те бързо попадат в плен на частния интерес, а той, както знаем, няма много общо с обществения. Ако и да сме се превърнали, обаче, от граждани в потребители на всевъзможни, в това число и административни услуги, съвременните технологии не са ни лишили от възможността и желанието за комуникация. Тъкмо напротив! Политиците и институциите са тези, които ни лишават от обратна връзка, обръщайки гръб на възможността, дадена им от технологиите. Един добър пример: демагог или не, Обама не беше некомуникативен политик в своята предизборна кампания. И победи.
Нека, обаче, погледнем какво се случва в мрежата у нас напоследък. Повишената активност на гражданите преди избори прави по-явна от всякога липсата на адекватно присъствие на институциите в интернет. Ако си позволя да класифицирам проблемите на едно съвсем тривиално, всекидневно ниво, става дума за три направления:
– сигурност на комуникацията на гражданите с тези институции поради необходимостта от предоставяне на ценна лична и фирмена информация;
–дезинтеграция в комуникацията между самите държавни институции;
– непрозрачна, финансирана неясно от кого, политическа активност в социалните мрежи, подменяща самата идея за гражданство.
У нас електронното правителство и електронният вот са все още неосъществима мечта, но първите стъпки към използването на Интернет за обществени нужди са направени. До 23.09.2011 г. на страницата на Сметната палата трябва да има достъпен единен електронен регистър за всички дарения в предизборната кампания на стойност над 1000 лв.
Също така, до 12.09.2011 г. на страниците на общините трябва да бъдат публикувани избирателните списъци, а до 04.10.2011 г. на страниците на МВнР и дипломатическите ни мисии – списък със заявили желание да гласуват граждани в чужбина.
Има и още една интересна инициатива, на която си струва да се спрем по-подробно – сайтът „За честни избори”. За него научихме в пресата още през лятото благодарение на Антоанета Цонева от Института за развитие на публичната среда. Той е задвижван от набралата популярност безплатна платформа Ushahidi. Създадена през 2007 г. от група доброволци в Кения, тя е била първоначално инструмент за овладяване на избухналия след президентските избори терор в страната. Целта е била създаване на „карта на насилието” на принципа на краудсорсинга чрез приемане на сигнали по безплатна телефонна линия и социални мрежи в интернет. Софтуерът Ушахиди е ползван и за наблюдение на парламентарните избори в Египет в края на 2010 г.
У нас предназначението му е да събира сигнали за нарушения на изборните правила. Текстове, снимки, видеа, изпратени онлайн, през Фейсбук, Туитър и мейл, ще се отбелязват върху картата на България, както и по местата на изборите в чужбина и ще свидетелстват за евентуални нарушения. В сайта пише, че ако в определено населено място е маркиран проблем, то на картата ще се отваря текстово съобщение с описание, снимки и видео. „За честни избори” си партнира с други краудсорс инициативи, като Crime.bg – карта на престъпността, и „Регистър на безследно изчезналите”.
Появиха се и други интересни предизборни начинания, измежду които си заслужава да се спомене едно студентско, i-izbori. Сайтът се е заел със събиране и анализиране на примери за неадекватна, непрозрачна или направо съмнителна предизборна реклама. (Вж. тук и тук)
Както сигурно става ясно, съвсем не е задължително технологиите да фрагментират общество ни, просто защото не е задължително да се комерсиализират и да излизат на пазара. Тъкмо некомерсиални начинания, като Wikileaks и Ushahidi, показват, че гражданската солидарност е възможна дори и в условия като днешните.

 

Лятно изобилие | Култура – Брой 30 (2778), 16 септември 2011

Един доста сполучлив виц се завъртя из мрежата в началото на юли, а именно, че медийният магнат Рупърт Мърдок се извинил на британската аудитория за скандалите с таблоида „Нюз ъв дъ уърлд“, закрил го, но тайно открил два чисто нови таблоида у нас – „Всеки ден” и „България днес”. Вицовете са си вицове, Рупър Мърдок не е собственик на новопръкналите се вестници, но едва ли е възможно да се измисли по-сполучлив начин да се опише скандално ниското ниво, до което е паднала така наречената традиционна преса у нас. Съдържанието дори на претендиращите за официозност наши медии е от такова естество, че дори и без тежките обвинения, сполетели „Нюз ъв дъ уърлд“, те трябва просто да се извинят на аудиторията си и да изчезнат. Вместо това, собствениците им преливат от ентусиазъм да ги клонират и да ни заливат със „сводки” за шеметния си пазарен успех, гарнирани с мними „анализи“ и „прогнози“ как божем ще се развие „битката“ между поредните два „конкурента“ на „пазара”. Към масовите жълти таблоиди можем да прибавим и скъпите, никому ненужни, но претенциозни лайфстайл продукти, цели два от които се появиха само през това лято – „Сезони” и „Биограф”.
Колко ли точно струва тази индустрия на заблудата?
Ето на какво обяснение за този инвеститорски ентусиазъм се натъкваме в мрежата, конкретно в случая с таблоидите: „Целта ни е да върнем доверието на потребителите и да ги откъснем от компютърния екран. Инвестицията ни е сериозна и в момента продуктът е най-доброто съотношение между обем, цена и цветен печат на всички страници”. – това са думи на Недялко Недялков, председател на редакционния съвет на „България днес“.
Намеренията за връщане на доверието на аудиторията не с качествени новини и грамотни анализи, а с четива от жанра на компромата и вулгарния (черен, розов, жълт) пиар, разредени с комерсиален лайфстайл сироп, звучат не просто несериозно, но и грубо подценяващо тази същата аудитория и алтернативата, която тепърва ще й предложат тези лоши, развращаващи технологии.
Работата ми е да пиша критично за технологиите и за web 2.0 в частност, за страничните ефекти от комерсиализацията на този медиум; за кондиционирането на масите, за работата с вниманието им; за възможностите, които се откриват тепърва пред събирачите на данни и манипулаторите. Покрай глобалното оживление напоследък около мащабния проект Wikileaks, обаче, а и на локално ниво и покрай българските им партньори Balkanleaks и Биволъ, доверието в революционната мощ на технологиите малко по малко се завръща.
Така че спокойно мога да споделя: макар и започнало с потискащ предизборен бум в жълтата преса, локалното лято завърши безшумно, но въодушевяващо с един кратък летен курс за журналисти, организиран в курорта Варвара от инициаторите на Balkanleaks и Биволъ – компютърния лингвист от Centre National de la Recherche Scientifique Атанас Чобанов и журналиста Асен Йорданов.
Курсът бе на тема „Защита на информацията в условията на полицейска държава“. На него, освен някои от най-активните ни и качествени журналисти, присъства и Анди Грийнберг от Forbes , както и специалисти по информационна сигурност, юристи, SEO специалисти, блогъри – неизбежно пъстър състав, доколкото новата журналистическа концепция го изисква.
Най-честите упреци към Balkanleaks и Биволъ като че са свързани с „тайминга” на публикациите, с тяхната времева координация с други политически събития и медийния фон у нас, издаващо уж самоцелна и манипулативна сензационност. Тези подозрения Атанас Чобанов отхвърли в едно свое скорошно интервю в предаването „Отпечатъци” на Мира Баджева по БТВ като напълно несъстоятелни с довода, че няма нито една публикация в сайта Биволъ, която да е продиктувана от политическа партизанщина или непридружена с вещественото доказателство на някой документ. А много често материалите там представляват синтез от широко разпространена из мрежата важна информация, която никой не крие, но на която по някакви причини и никой не обръща достатъчно внимание.
Естествено, касае се за „работа с вниманието на аудиторията” и някому това може да изглежда като манипулация, но, все пак, става дума за едно от базисните понятия, на които се крепи новата web 2.0 журналистическа доктрина.

Здрач посред лято | Култура – Брой 29 (2777), 29 юли 2011

Четем из медиите, че хакерската група „Лулз Секюрити“ била „отстреляла“ сайта на ЦРУ. Същите Лулз „убиха” Обама, „бомбардираха” „Нюз ъв дъ уърлд”, а после „убиха” и собственика му, Рупърт Мърдок. Това, защото „Нюз ъв дъ уърлд” писаха лоши неща за Асанж, а той, както знаем, е от добрите. Накрая светът научи, че Лулз на свой ред са били „убити” от колегите си Анонимъс. А пък Мърдок, според злата мълва, бил убил Шон Хор, при това в съвсем биологичен смисъл. (Шон Хор, разбъбрилия се журналист от „Нюз ъв дъ уърлд”, бе намерен мъртъв в дома си скоро след капитулацията на Мърдок.)
Не е ли странно: агресията става все по-символична, протестите – все по-мирни, революциите все по-кадифени, а войните все по-студени, докато накрая реалността не нахлуе през екрана или от страниците на някоя медия по най-шокиращ за сетивата ни начин! Но дори и тогава много от нас просто посягат към пуканките.
Докато пиша това, се случват две трагедии – бомбен атентат и стрелба в Осло и смъртта на Ейми Уайнхаус в Северен Лондон. Не е ли прекалено много за един уикенд? А за един месец? При всичката софистицираност на живота и проблемите ни и методите, с които ги решаваме, що за ситуация е тази, в която се намираме? Прилича на война! Точно така, намираме се в ситуация на война, само че информационна. Напоследък май този термин е доста употребяван. Само в българоезичната мрежа, която е пословично бедна, той ни препраща към цели 11 000 ресурса!
Но какво, все пак, означава „информационна война”? Кой и срещу кого я води? И как? Ако възвишената представа за войната като продължение на политиката с други средства е била актуална по времето на Клаузевиц, то Агамбен преобърна уравнението: политиката на съвременността е вече продължение на войната с други средства – медийни. Медиите изместиха отдавна оръжията от ръцете на властта, а битката от бойното поле се изнесе в други полета, тези на възприятията ни. PR щабовете на големите корпорации воюват срещу отделни държави, организации и личности. Медии се изправят срещу други медии. Журналисти срещу журналисти. Симулакруми срещу симулакруми. Ние, армията потребители, сме просто пушечното месо в тази игра! Медиите, тези могъщи корпорации, притежавани от още по-големи конгломерати, ни продават на едро на други отрасли, така че посредствената картина на този „свят от неща”, очертана от хоризонта на нечии частни интереси, не бива нито да ни учудва, нито възмущава.
Властите ни забраняват да се разхождаме с марихуана в джоба? Да употребяваме алкохол и обезболяващи? Да прилагаме билколечение? Да проституираме? Да продаваме органите си? Властите вместо нас решават, че трябва да регулират нашите собствени здравни, сексуални, семейни навици и стил на живот? Но чия собственост са тялото и животът ни и по какъв начин нанасяме вреда на обществото, позволявайки си да разполагаме с тях, както намерим за добре? Този държавнически стил на регулиране на популацията и нейния най-интимен свят Фуко нарече биополитика. А информационната война е интерфейсът на тази биополитика. Статистиката пък – сърцето на нейната (привидна?) рационалност.
Във времена, когато властта изглежда легитимна единствено, когато демонстрира здрав разум, мерки като горе изброените се провеждат под благовидния претекст за опазване на обществената хигиена, респ. живота, а не под заплахата от смъртно наказание. Но властта си е власт и от raison d’état до налудните теории като евгениката и т. нар. „state racism” крачката е нищожна.
Ето, например, малко официална статистика от страницата на ФБР, която драстично се разминава конкретно с мейнстрийм мнението за някои нечисти малцинства и по-точно – с пословичните с тероризма си мюсюлмани. Ето и малко европейска статистика от сайта на Europol. Изводът е ясен: терористичните актове, извършени от мюсюлмани, са нищожен процент в сравнение с този на буйстващите латиноси в САЩ и все по-набиращият популярност нацизъм в Европа.
Наскоро не чухме ли по БНР някакъв псевдонаучен коментар на арабиста Чуков за исляма като религия, „склонна да се фундаментализира”?

 

Сайбърпънк реминисценции | Култура – Брой 28 (2776), 22 юли 2011 Начална страница

Опитвам се да намеря максимално адекватен и благозвучен превод на термина memory circuits. Несъмнено става дума за „вериги памет“, но как би звучало това на аудитория с хуманитарно образование? Мъгляво, студено, безлично, лишено от поетичност? Поредното понятие-нашественик в светлите селения на морала, етиката и поетиката, обозначаващо поредния одиозен симулакър на човешката памет. Всъщност, в механизма, по който паметта ни оперира, няма нищо възвишено. Става дума за съвсем материални неща – съвкупност от електрохимични процеси между молекули белтък. Този механизъм е един и същ както когато запаметяваме абстрактни математически уравнения, така и Омирови хекзаметри, факт! Грубо погледнато, и изкуствените memory circuits правят същото – те са електрически вериги, които, за разлика от обикновените, пренасящи ток вериги, задържат и съхраняват електрическия заряд в себе си дори и след като захранването е било прекъснато, сиреч „помнят“.

Какво би станало, ако въз основа на тези сходства между невронните вериги в мозъка ни и изкуствените вериги памет си представим верига, която служи като електронен мост между тях – мост между човек и машина?
Всъщност, такава верига съществува. На 4 юли т.г. в онлайн изданието на научния седмичник Advanced Materials се появи публикация, озаглавена „Относно веригите от напълно мек материал: прототипи на полутечни устройства с характеристика на мемристори“ („Towards All-Soft Matter Circuits: Prototypes of Quasi-Liquid Devices with Memristor Characteristics“).
Разработката е на екип учени в университета в Северна Каролина, измежду които и един българин: д-р Орлин Велев.
Средство „меко и пластично, функциониращо крайно добре във влажна среда – подобна на тази в човешкия мозък“ – така определят новото изобретение участниците в екипа. Напоследък като че ли учените само с това се занимават – с всевъзможни разработки, вдъхновени от аналогията между мозък и компютър. Вече е ставало дума за мемристорите, разработвани от Бей Лю в Мичиганския университет („Култура”, бр. 15/2010).  Забележителното в новоизобретения вид вериги с мемристорни свойства е, че те наистина са полутечни. Конструирани от галиево-индиева амалгама, поместена в желе на водна основа, те имат физическите свойства ни повече, ни по-малко, на желатинов бонбон. А промяната в съпротивлението на металната капка се постига с тънък окисен слой по повърхността й.
Бидейки меки и влаголюбиви, тези вериги могат да бъдат имплантирани в жива тъкан много по-успешно от обикновените досегашни чипове и да извършват там най-различна работа – от наблюдение на биологичната активност на органи до мониторинг и събиране на данни. А ако въображението ни позволи – и много повече.
Коментарите в мрежата са учудващо лаишки и варират от шеговити подмятания относно възможните сладкарски заместители на желето до зловещи предчувствия за последствията от имплантиране на подобен синтетичен индиево-галиев „тумор“ във и без това проблемната дренажна система, наречена човешко тяло. Други пък се чудят по какъв начин мозъкът би разкодирал информацията, запаметена в този изкуствен носител, при условие, че интерфейсът между човек и машина, този единствен досега познат ни начин да общуваме с творенията си, на практика ще отсъства?
Аз пък се сещам за един термин, нашумял във времената на сайбърпънка през 90-те и препращащ към доста по-ранни неща, каквато е например инфо-психологията на Тимъти Лиъри. Става дума за мъглявия термин „wetware”. Той се състои от думата „wet” – „влажен“ и думата „ware“ – „изделие“ и в културата на сайбърпънка може да означава както данните, съхранявани от една биосистема (семе, животински зародиш, вирусна ДНК), така и електрохимията на мозъка и всичките тези модни психеделични средства за намеса в нея с цел нейното стимулиране.
Така че, в отговор на тези, които се чудят какво ще замени интерфейса между мозъка и импланта, бих употребила термина wetware, за да припомня главната цел на разработката на учените от Северна Каролина – да изнамерят точно този мост между човек и машина. Имплантът е този мост, този интерфейс. До какви светове ще ни отведе, можем само да гадаем. Научна фантастика, това е наука, която все още не се е случила, казват в мрежата. Останалото е въпрос на време.

Блага вест | Култура – Брой 27 (2775), 15 юли 2011

Новият електронен портал на Ватикана, News.va, е вече факт. На 29 юни, в деня на светите апостоли Петър и Павел, той бе лично стартиран от украсената с Annulus Piscatoris папска ръка, като веднага след това светът бе уведомен за случилото се с паметния първи папски „туит”:
„Скъпи приятели, току-що пуснах сайта News.va. Хвала на нашия Господ Исус Христос! С молитвите ми и благословията ми, Бенедикт XVI“.
Twitter общността така се прехласна от новината за присъствието на самия Папа в социалната мрежа, че същинската новина, пускането на News.va, тутакси мина на втори план.
За разлика от стария сайт Vaticana.va, новият е стилно изчистен от декорации за сметка на многофункционалността и удобството. Порталът засега е на английски и италиански с тенденция да се появят версии и на други езици, като латинска версия засега не се предвижда, вероятно като нещо излишно в комуникацията с миряните. По думите на ръководилия разработката на News.va, кардинал Клаудио Мария Чели, точно това е и целта на новия портал – да подобри не само вътрешната комуникация на административно ниво, но и комуникацията на Ватикана със света навън. За целта News.va ще агрегира новините от другите информационни канали на Ватикана (блогове, радио и телевизионни излъчвания) и ще бъде интегриран със социалните мрежи Twitter и Facebook.
Тази иновация се случва в един особено неспокоен за микроскопичната монархо-свещеническа държава период. При все, че цялата й най-нова история е низ от скандали, най-пресният, този, случил се в края на месец май, надмина очакванията и на най-закоравелите любители на еклесиастично порно. Тогава на Папата му се наложи да закрие достопочтения и стар почти колкото самото християнство цистерциански манастир „Санта Кроче ин Джерузалеме“ в Рим,  тъй като той бе превърнат от новия си абат и бивш моден дизайнер от Милано, Симоне Фиорасо, от хранилище на свети реликви в място за ексцентрични забавления в стил Playboy на аристократи и на звезди от цял свят. След като дори на Youtube се появиха клипове със „светите танци” на бившата стриптизьорка и понастоящем монахиня, сестра Anna Nobili, за Ватикана би било фатална грешка да не вземе в свои ръце грижите за своята собствена репутация онлайн. Дори да прозвучи цинично, както всеки един бизнес, така и католическият трябва да посегне към инструментите на социалната web като към начин да заздрави и персонализира връзката с потребителите си. Защото напоследък Църквата е точно това – бизнес.
Навярно много от потребителите на туитър помнят как на 22 януари 2010 Едуард Пентин от Националния католически регистър (National Catholic Register), най-стария национален католически вестник в САЩ, внезапно се появи в мрежата и бе посрещнат от потребителите много добре. Всички останаха с чувството, че Ватиканът стартира тази нова комуникационна инициатива в съответствие с папското послание по случай 44-тия Световен ден на комуникациите от 16 май 2010,  в което той окуражава свещениците да ползват инструментите на социалната web с цел по-ефективно разпространяване на божието слово. Три дена по-късно неавтентичността на постингите бе открита от един от Ватиканските репортери и той пусна в блога Catholic News Service разобличителен постинг, озаглавен „Кой туитва от името на Ватикана”. Измамникът замлъкна, а през март същата тази година се появиха и автентичните ватикански профили на Twitter (цели шест!), като интересното бе, че съвпаднаха хронологически с обръщението на папата към ирландските католици по повод нашумелия случай със свещенически сексуален тормоз. Покрай извиненията към жертвите там се съдържаше и призив към свещениците за повече честност и прозрачност, прилагане на нови и по-строги мерки срещу сексуалните злоупотреби и по-добро коопериране с цивилната общност в такива случаи.
Може би покрай опасението, че загубата на авторитет рано или късно ще доведе и до загуба на легитимност, а оттам и на привилегированото положение на брокер в търговията с църковни имоти и услуги, католическата църква вярва и в това, че е необходима на хората – институция, достойна за нещо повече от това да пълни развлекателните рубрики и криминалните хроники със скандалите си.

Комуникация | Култура – Брой 25 (2773), 01 юли 2011

„Политическите идеологии, които се излъчват от индустриалните институции и организации – от основания от нацията-държава демократичен либерализъм до трудово базирания социализъм, се оказват лишени от действително значение в новия социален контекст.”
Това е цитат от заключителната част на „Силата на идентичността” на Мануел Кастелс и на пръв поглед няма връзка със случилия се наскоро гей парад и шума около него – дебати, пиар заигравания с медии и политици, маркетинг, реклами. Започвам с него, защото чудесно въвежда в действителността такава, каквато е – променена. Активността на гей хората е просто симптом на тази промяна.
И така: започнах с Кастелс, защото разиграващите се пред очите ни сюжети, макар и част от локалното настояще, са били очертани от него още през 90-те като следствие на информационната епоха, изместила индустриалната, заедно с всички онези институции, върху които в близкото минало са се крепели гражданското общество и социалният договор между капитала, труда и държавата. Като че ли в очакването си да видим най-сетне този договор, сключен у нас, и да доживеем превръщането си в „нормална държава”, ние не забелязваме, че гражданското общество колабира в глобален мащаб. То е застрашено, от една страна, от агонизиращите, но все още способни на репресии нации-държави, а от друга – от разкъсващите го глобални потоци на власт, пари и информация.
Какво имаме днес и по-специално у нас? Имаме бум на безсмислените и безсилни опити за възвръщане на легитимността на разни отживели идентичности (политически партии, работническо движение, религия, семейство); имаме също така, както би казал Кастелс, „радикален индивидуализъм” (поне привидно); имаме и „националистическо преутвърждаване на останките на държавните структури, изоставящо всяка претенция за легитимност и заграбващо от историята принципа на властта в името на властта, увивайки я в националистическа реторика.” Точно това и наблюдаваме, при това с огромна тревога: държавата започва да фаворизира тази, иначе доскоро маргинална форма на съпротива, срещу глобалните потоци – национализма!
Имаме, обаче, и огромен брой чисто нови и много активни идентичности на съпротивата: гей движение, феминистки, еколози, антирасисти, opensource.
Това, което нямаме, е комуникация помежду им. Именно липсата на комуникация в епохата на комуникациите е нещото, за което си струва да се говори, и то много. И с риск да прозвуча лично, не четенето на Кастелс, а именно опитът ми на писател-проект ме е отвеждал много пъти в лагера на тези „идентичности на съпротивата”, където, чувствайки се призвана да комуникирам, съм успявала да достигала до немалко болезнени изводи: тези общности са склонни да развиват особен колективен аутизъм по отношение на властта. Опитвайки се да отстояват автономията си, те резигнират и никога не предприемат атака срещу гнетящите ги институции. Те избягват да общуват и с другите идентичности, колективни или не. С особена неприязън подхождат към индивидуалните самоопределения, разбира се. И ако все пак комуникират, то е не от солидарност, както уж казват, а просто мимикрия, чиста стратегия за оцеляване, хибридизираща идентичностите, но не надхвърляща комуналната „вътре-вън” дилема. Това не води до социална промяна, а само размива идентичностите и проблемите им.
Но има и по-лош вариант. И го наблюдавам като че ли да се проявява понякога в ГЛТБ общността – готовност за опортюнистично договаряне с властта в името на облаги! Споменаването на всичко това не би ме направило по-популярна, но смея да твърдя: всички тези движения, и ГЛТБ конкретно, не са изолирана общност с чисто нейни си проблеми. Тя е част от обществото. Не е нужно това общество да бъде уверявано в нормалността на гей-хората, за да се научи то да ги приема. Те, обаче, са просто длъжни да комуникират. Не да се маркетират или рекламират, а да си възвърнат чувството за мащаб и да проектират своята индивидуалност върху тази на обществото. Само така могат да бъдат разпознати и разбрани, а ако не, да воюват за правата си.
Ще завърша отново с Кастелс: бъдещето е на т.нар. „проектни идентичности, потенциално способни да конструират ново гражданско общество и евентуално нова държава.”
Послепис: Докато приключвах с този текст, се появи и първият признак, че това е възможно да се случи!

La Conquista или договаряне на цените? | Култура – Брой 22 (2770), 10 юни 2011

„Eлектронното Г-8“ – под това име медиите популяризираха срещата на високо ниво, събрала на 24 май в Париж директорите на някои от най-големите интернет-компании в света (Джеф Бейзъс от сайта за електронна търговия Amazon, Джими Уейлс от Wikipedia, Марк Зукърбърг от Facebook, Ерик Шмит, бивш изпълнителен директор на Google и др.) с политическите лидери на 8-те най-развити страни. Очакваше се срещата да протече бурно, така и стана. Поне медиите се постараха, да оправдаят очакванията. BBC, например, отрази събитието със статия, озаглавена „Гневна говорилня, това е-Г-8 форумът“ и отдели половината абзаци на описание на сблъсъците с френската страна на видния защитник на мрежовите свободи и бивш лирик на групата Grateful Dead Джон Пери-Барлоу.

Техноблогът на FinancialTimes  също не отстъпи по живописност в медийното отразяване на тези сблъсъци: „Интернет е новата граница, нова територия за покоряване“ – заявява по конкистадорски президентът Саркози. „И аз съм в Париж, за да го спра“ – „туитва“ в отговор техно-аборигенът Барлоу. И светът аплодира!
Агенция Синхуа пък, противно на славата си на подчинена на цензурата медия, набляга на безпристрастен анализ на ролята на правителствата в иновациите и дигиталната икономика. Кое пречи повече в мрежата: намесата на държавата или законовият вакуум? И кое е по-опасно: свръхрегулацията или интернет да си остане паралелна надзаконова и отвъдморална вселена, в която фундаментални принципи на човешкото общежитие не важат?
Нашите медии не казват нищо кой знае колко по-различно. По-интересни, макар и крайни, са някои от читателските коментари. „Фашизъм в действие!” – е написал анонимен коментатор на статията в Дневник.
И следва цитат от Фашистката доктрина на Мусолини: „Фашизмът трябва по-правилно да се нарече корпоратизъм, защото това е перфектно сливане на властта между корпорацията и държавата.“
Други пък са неоправдано снизходителни към политика Саркози, очевидно наясно с концепцията за „безсилната държавата”, но не приемащ я като неизбежност.
Какво всъщност предстои? Война между световете? Кой от двата свята ще претърпи крушение: този на държавността, европейския тип държавност, с традиционното зачитане на индивида, неговата собственост и неприкосновеност или американският с неговата технократична отвореност и пропускливост? Да не би стара Европа да се опитва отново да колонизира Америка? Или този път е обратното: стара Европа се брани от технологична Америка, която през последните няколко десетилетия се опита да канибализира света, глобализирайки го?
Представяйки си това e-Г8 сборище (което някои любители на конспирацията сравниха с „групата Билдерберг”), в ума ни не може обаче да не възникне една леко неприлична от чисто проксемична гледна точка представа: далеч от зорките очи на медиите, корпорации и държави в непринудено общуване помежду си? Медиите са се постарали да ни покажат очакваното, но какво би се случило, ако двете страни в спора се договорят – политиката, призвана да защитава обществени интереси, и частният бизнес с неговия неизменен личен интерес? Защо някоя от страните да изгубва играта, ако могат и двете да спечелят за сметка на някой трети, за сметка на нас, простите интернет-потребители?
„Един обществен договор не може да се изготви просто чрез струпване на едно място на индивидуални стремежи…“ – твърди президентът Саркози пред делегатите, вероятно и от наше, на мрежовите граждани, име. Принудени, обаче, все повече да живеем в полето на догадките, на вероятностите и на недотам веселите си очаквания, имаме, ако не друго, то поне право на известен цинизъм: Какво ще стане, ако Ерик Шмид намери общ език с привърженика на „трите удара” Саркози и се договорят за едно иновативно прилагане на „ботове“ в мрежата за по-ефективна борба с нарушителите на авторските права и морала? Ботове, които автоматически ще претърсват мрежата за нарушители и съответно автоматически ще пристъпват към екзекуции, изхвърляйки провинилите се от дигиталните райски градини завинаги.
Какво би станало, ако световете наистина се помирят в името на един единствен, всеобщ, свръхрегулиран и хиперадминистриран прекрасен нов свят?

Зад гърба на Новия колос* | Култура – Брой 19 (2767), 20 май 2011

Президентът Обама, за който цял свят знае, че е силно привързан към своето BlackBerry**, вече официално може да бъде наречен „главен писач на есемеси на американската нация“. За какво иде реч? На 10 май в в блога на Los Angeles Times се появи анонс на нов почин на американското правителство – система за предупреждение при бедствия, аварии и тероризъм, наречена Лична локална предупредителна мрежа (Personal Localized Alerting Network) или съкратено – PLAN.

Системата работи засега само на територията на Ню Йорк, но се очаква до края на годината да обхване цялата страна. PLAN представлява разширение на предупредителната система на Федералната комисия по комуникациите, ползвала досега за емисиите си радио и телевизионни канали, и ще се осъществява с техническото съдействие на доставчиците на мобилни услуги и федералната служба за борба с бедствията, FEMA.
FEMA гарантира, че новата екстра няма да блокира в гъстонаселените райони така, както става с обикновените мобилни услуги. Също така, потребителите няма да са длъжни да се абонират за нея – тя ще им се предоставя автоматично и безплатно. Спешните съобщения ще са само от три типа:
1. спешни съобщения за аварии и бедствия в района;
2. т.нар. AMBER съобщения („America’s Missing: Broadcasting Emergency Response“) за изчезнали граждани;
3. есемеси от президента.
С цел да са от полза и за незрящи и хора с увреден слух, PLAN съобщенията ще притежават уникален сигнал, комбиниран с вибрация.
Потребителите ще могат да блокират при желание услугата с изключение на съобщенията от президента.
Тази прясна новина е доста коментирана в САЩ в момента и в интерес на истината, повечето коментари са в духа на: „Напред към 1984!“. И наистина: с каква цел се предприема тази мярка? В Америка се очаква неспокойна в метеорологичен смисъл година, но може ли да се разчита на телефони в ситуация на реално бедствие? И колко ще струва PLAN на данъкоплатеца? Ако това не е оптималното решение за действие в райони с чести бедствия (в Япония дали действа подобна услуга?), не става ли дума за поредната „мярка за сигурност“ на американското правителство? А и какво толкова би имал да съобщава президентът на обикновените граждани, та да държи на възможността да нахлува в частния им живот по всяко време?
Доста американци се опасяват, че системата PLAN, всъщност, има за цел да направи телефоните по-лесно подслушваеми и следими и да могат службите да засичат по-лесно всяко едно струпване на хора на едно място.
Като се имат предвид последните мерки за сигурност по летищата (скрийнинг на пътниците, ползване на семантични методи за обработка на личните им данни и търсене на корелации между такива несъществени признаци, като възраст, националност, част от номера на лични документи, ползвани стоки и услуги и склонността към тероризъм) и съвсем прясната, макар и не точно технологична новина, че в щата Индиана полицията вече може да нахлува в частни домове, когато пожелае, без да е нужно специално разрешение, параноята сред гражданите на САЩ е напълно оправдана. Картината, обаче, няма да е пълна, ако не добавим към нея и казаното от Асандж в едно скорошно интервю за Russia Today  и по-точно тази част от него, която засяга три от най-популярните онлайн услуги в Америка – Facebook, Yahoo и Google. Според думите му, „това са най-чудовищните машини за шпиониране на свободните граждани, изобретявани някога“. Те дори не действат по официална призовка, а благодарение на вградените в тях интерфейси, т.е. непрекъснато. Тези интерфейси, според Асандж, са изобретени специално за нуждите на американските разузнавателни служби. „Могат ли наистина да обработват милиони и милиарди дневни постинги и да добият от тях смисъла, който съдържат, после да нормализират данните, а после да го филтрират, да разпознаят моделите и накрая да получат нещо, което да оправдае усилията? Да, могат. (…) Плашещо е да се види колко бързо могат да бъдат открити зависимости между данните. Проблемът е, че на повечето хора, работещи с масиви данни, никой не им е казал, че корелациите са вероятности, а не абсолюти.“
–
* Новият колос – заглавието на сонет на Ема Лазарус, гравиран на пиедестала на Статуята на свободата.
** Blackberry е канадска марка телефони, прочути най-вече с капацитета си на безжични устройства за пращане на и-мейли и кратки съобщения.

Нещо се е случило с езика! | Култура – Брой 18 (2766), 13 май 2011

На 3 май, Световния ден на свободата на пресата, на сайта за разследваща журналистика Биволъ бе публикувана статия, озаглавена Wikileaks: Българските медии – продажност и корупция.
Статията представлява анализ на състоянието на медиите у нас и на тенденциите в развитието им, направен въз основа на секретната грама на посланик Нанси Макълдауни до Държавния департамент и допълнен с информация от други източници – грами от посолствата на други балкански държави, анализи на Сметната палата и т.н.
Един Световен ден предразполага към дистанция и замисляне върху глобалното състояние на нещата, но в името на последователността ще маркирам някои възлови елементи от локалния пъзел, който Balkanleaks очертават и който разкрива тенденции, някои от които не само локални:
1. Политическите партии у нас „заплащат на черно журналисти, издатели и ТВ продуценти за интервюта и новинарско отразяване“.
2. „Купуването“ на медии става и официално, чрез договори за „информационно медийно обслужване“, а заплащането става с пари на данъкоплатците.
3. Политика, бизнес и медии се хибридизират помежду си, а границите между платения пиар и автентичната журналистика се размиват.
4. Сред собствениците и редакторите в големите национални електронни и печатни медии има немалко бивши сътрудници на комунистическата политическа полиция.
5. Властта у нас прави опити да ограничи медийната свобода чрез закони, с което страната ни си съперничи може би само с Гърция.
6. Аудиторията на сериозната преса мигрира към жълтата и това води до срив в нивото на журналистиката като цяло.
Дотук обаче с цитирането на анализа на грамата на Макълдауни. Тя може да бъде прочетена на Биволъ в превод на български и в оригинал на Balkanleaks  и извън контекста на моите собствени разсъждения, които неизбежно ще се сторят марксистки някому. Всъщност, разсъжденията ми, провокирани от публикацията на Balkanleaks на датата 3 май, са относно това, какво се е случило с езика, та вече е почти невъзможно да се гледа на него като на някаква прозрачна система за размяна на идеи и информация? Езикът става все по-ирелевантен и в същото време все по-важен! Тече повсеместна колонизация на всички области на живота ни от езика! Животът ни е буквално канибализиран от него!
В момента тече не само необратимо сливане на жълтата и сериозната преса, на политика, бизнес и медии и не само у нас. Преплитат се помежду си, посредством езика, всички дейности, свързани с употребата му: политиката, изкуството, образованието, науката, новините, забавлението, рекламата, трудът. Всички те клонят към една обща и безалтернативна, еднородна маса, бълвана от тези нови, т. нар. креативни индустрии. А политика, абсорбирана от креативните индустрии, вече не е политика. Маркетингът вече не е просто маркетинг. Изкуството пък, само по себе си, вече е нищо, ако не е впрегнато в каручката на някаква утилитарност. В крайна сметка, тъкмо благодарение на просмукването на езика на всички нива на нашия живот и дейност, в обществото тече радикална деполитизация и то точно в смисъла на демодираното уж „общество на спектакъла“. За тези, които все още дебнат кого да изобличат в левичарство: дори „архетипите“ на лявото и дясното са се слели и са вече неразличими един от друг. Благодарение на езика!
В условията на „хиперкапитализъм“ ние сме част от една глобална система за електронен обмен и търговия с лингвистифицирани, флуидизирани, превърнати в стока ценности. Може ли икономика, разчитаща на нещо толкова нееднозначно и несигурно, каквото е смисълът на изговореното и написаното от нас, да функционира безпроблемно?
Въпросът е риторичен!
Но да се върна към грамата на Макълдауни. Много от нас със сигурност пак ще попитат: и какво следва от публикацията й? Какво ще се промени от разсекретяването и на други грами занапред? Вероятно много неща, но на първо време ще се промени нашето собствено отношение към информацията. Докато гледаме на нея с рефлекса на закоравели любители на сензации и жълта преса, тя ще си остане безполезна.
P.S. Поради чисто техническо смущение по канала ми за комуникация с г-н Чобанов и в името на точността на всичко свързано с Balkanleaks, публикувам отново един от въпросите си и точния отговор, даден ми от г-н Чобанов (вж. Култура, бр. 16 от т.г.):
– Какво ще определя интервала между отделните публикации на грами и как ще се избегнат упреците в изчакване на подходящия, от гледна точка на някаква конюнктура, момент?
– Ще се стараем да публикуваме по една или две теми на седмица. Какво и кога ще публикуваме, е въпрос на редакционна политика, като целта ни все пак е публикациите да имат отзвук, а не да потъват поради липса на подходящ информационен фон.