Енциклопедия на престъпността | Култура – Брой 16 (2764), 29 април 2011

На 21 април сайтът за разследваща журналистика „Биволъ“ уведоми читателите си, че в скоро време възнамерява да публикува резюметата на над 1000 дипломатически доклада от периода 1986 – февруари 2010 г. в които се споменава България и други някои страни от региона. Архивът се състои от дипломатически доклади предимно от американското посолство в София от над 3000 страници, съдържащи над 1100000 думи. Оригиналното им съдържание ще може да бъде видяно най-напред в сайта Balkanleaks преди официалната им премиера на Wikileaks. На сайта е публикувана графика, от която се вижда, че повече от половината са с гриф “Поверително” и “Секретно”. Има и диаграми, посочващи кои са най-често срещаните ключови думи, имена на партии и политически лидери. Явно ни очаква своеобразна хроника на злото, някаква изчерпателна „енциклопедия на късния български преход“, из която ще можем да навигираме лесно, за да научим в детайли кои са главните действащи лица (лидери, партии, престъпни босове, бизнесмени) и връзките в които влизат помежду си (организирана престъпност, корупция, пране на пари, опорочаване на съдебни дела, посегателство върху свободата на словото).
Коментарите, на които се натъкнах в социалните мрежи и във форума на самия сайт, засега са в познатия диапазон: от скептичното: „И какво ще се промени с огласяването на грамите?“, та до възмутеното: „Огласяването на информация, засягаща държавни работи, е недопустимо безобразие“.
На скептиците вероятно трябва да се отговори така: дори и да знаем какво се случва у нас, останалата част от света също има право да узнае – това първо. И второ: когато процесите в света текат глобално, наивно е да се мисли, че нашите собствени проблеми са дребни, локални, засягащи единствено нас, а не част от световните.
На възмутените етатисти пък би следвало да се отговори, че публикуването на секретни грами не е банално киберхулиганство, целящо да забавлява плебса с непочтителност към институциите в жълт вестникарски стил. Все пак, светът, в който живеем, не зависи от волята на олимпийски богове, а от действията на обикновени простосмъртни. И ако нашата лична информация напоследък представлява интерес за кого ли не, без нито една институция да е в състояние да ни гарантира неприкосновеност, няма причина да не желаем и ние на свой ред да бъдем информирани: за тези, които ни управляват, за начина, по които биваме управлявани, за евентуалните последствия от тяхното управление. Изгубилите легитимност институции би следвало да изгубят и възможността да ни тероризират.
Всъщност, има някои въпроси, които трябва, да бъдат зададени на „Биволъ“. Аз го сторих и получих веднага отговор от Атанас Чобанов, един от двамата основатели на сайта:
В какво ще се състои обработката на грамите и каква информация ще се изгуби по време на обработката?
Заличава се информацията за информаторите на американското посолство, които не са политически или публични фигури и биха могли да бъдат реално застрашени.
По какъв точно начин циркулира информацията между Balkanleaks и Wikileaks?
„Биволъ” получава от Wikileaks достъп до грамите, публикува свои преводи и анализи на български по избрани теми, а на balkanleaks.eu ще се публикуват текстовете на грамите на английски и резюме на анализите на английски. Уговорката с WLcentral е да се публикуват анализите на английски и при тях.
Какво ще определя интервала между отделните публикации на грами и как ще се избегнат упреците в изчакване на подходящия, от гледна точка на някаква конюнктура, момент?
Wikileaks ще публикува с няколко дни закъснение редактираните текстове на грамите на своя сайт. Това е нормалната практика, установена при работата с други партньорски издания, за да се даде възможност на партньорите да привлекат повече читатели на аналитичните материали.
В заключение Атанас Чобанов сподели: автентичността на лийковете може да се гарантира единствено от това, че са предоставени по силата на споразумение, подписано лично от Джулиан Асанж при среща на живо. Досега няма сведение представител на Държавния департамент да е отрекъл автентичността на грамите.

 

Писатели и Държава | Култура – Брой 15 (2763), 22 април 2011

Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, подлежи на наказание лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет до десет хиляди лева, както и с обществено порицание. – това гласи промяната в Наказателния кодекс, която толкова наши медии цитираха в последните дни и която раздели гражданите на два лагера: в единия лагер са уверените, че „това е краят“, а в другия – доволните, че най-сетне се прави опит да се регламентира тази все по-масово и все по-безотговорно упражнявана дейност, писането.
Тази локална новина почти съвпадна с друга една, докладвана от Reuters: „Руският интернет души дисидентството“. Това дори не е новина за тези, които следят какво се случва от 2004 насам в руския интернет, бурните събития в Близкия Изток, обаче, видимо са интензифицирали процеса, защото във „Ведомости“ четем за „брояч за екстремизъм“. Федералната служба по надзора в сферата на връзките, информационните технологии и масовите комуникации (Роскомнадзор) обявява конкурс за разработка на система за автоматичен мониторинг на публикациите и коментарите в електронните средства за масова информация и тази система трябва да може да разпознава всякакви призиви към терор, „насилствено изменение на основите на конституционния строй“, възбуждане на расова и всякаква друга дискриминация и препятстване на закона, пропаганда на нацизъм, разпространение на порнография и т. н. Системата също така трябва да разпознава информация, въздействаща на подсъзнанието (sic!) на хората и (или) оказваща вредно влияние на тяхното здраве. Иновацията има главно две цели. Едната е да облекчи „ръчния труд“ на чиновниците от федералната служба по сигурността, занимаващи се специално със следене на СМИ. Другата цел е политическа и е предотвратяване у населението дори на мисълта за бунт. Това руските власти наричат не „контрол над интернет“, а „работа с интернет“. Важна роля в тази „работа“ в Русия изпълнява една регистрирана през февруари т.г. нетърговска организация, наречена „Лига за безопасен интернет“, чиято цел е „изкореняване на опасния контент по пътя на саморегулацията на професионалното общество на участниците на пазара“.
Русия очевидно прилага по-софистициран контрол от Китай, но също гледа изпод око и на търсачката Google. Правят се опити да се разбере „какви точно манипулации с енергията на народа в Близкия Изток са били извършени“ напоследък, като идеята е размириците да не се повторят и в Русия. Не се знае доколко Google са склонни да си сътрудничат с руската държава, но Госдумата и без това взима мерки – все по-строги закони и все повече отговорности за собствениците на електронни СМИ и особено за собствениците на социални мрежи.
Руският тип държавност си остава пословичен с незачитането на индивида, но тепърва можем да си представим до какви нови висини на абсурда ще доведе автоматизацията на контрола.
Та така: държавите Русия и България, също както ненадминатият Китай, се боят от електронните СМИ и е ясно защо. Какво се случи, обаче, в Унгария в края на миналата година? Каква беше тази неочаквана непреклонност на унгарския премиер Виктор Орбан, с която той защити своя нов медиен закон от критиката на Европа?
Какво изобщо се случва?
В глобалния, непризнаващ граници, оплетен в мрежите на какви ли не видове трафик нов свят, националните държавите търпят извънредно тревожни мутации. Те скоропостижно губят възможността да гарантират каквото и да било в своите граници, а с това и легитимността си, но бидейки застрашени, както никога досега, губейки монопола си над надзора и наказанието, те не губят капацитета си за надзор и наказание. Даже напротив, усъвършенстват го.
В идеалната Държава писателите, журналистите, пиарите, рекламистите и прочие злоупотребяващи с нееднозначността на езика ще станат излишни. Държавата, в която живеем, обаче, далеч не е Платонова и определено няма да се доближи до нея, ако накара писателите да замлъкнат. Със или без индивиди, „злоупотребяващи с енергиите на народа“, бунтове и революции ще продължат да се случват там, където всичко друго е престанало да се случва.

 

Граждани? Потребители? Тълпа? | Култура – Брой 14 (2762), 15 април 2011

В състояние ли е интернет да роди нова политическа партия? Би ли имала тя успех на изборите? Напоследък това са сякаш очакванията (а дали не и опасенията), свързани с мрежата у нас.
Според мнението на Антоний Гълъбов,  публикувано във вестник „Класа“ на 5.04.2011, каквито и инициативи да се подемат в интернет, те няма да доведат до нищо реално. Защото „интернет не прави политика“. Протестите не секват, недоволството от управлението е голямо, но потребителите на социалните мрежи по рефлекс се отдръпват, щом им се заговори за партии. Защо така? Сигурно защото динамизмът на средата е такъв. Егалитарната, плоска структура на мрежите и анархистичният начин, по който текат процесите в тях, изключват възможността за институционализиране на каквато и да било позиция. Дали обаче невъзможността за навлизане в политиката е равносилно на невъзможност за повлияване на политиката? Единственият анонимен коментар под статията на Гълъбов го казва, ако не ясно, то поне кратко: „… най-добре да се попитат Зин Ел Абидин Бен Али – бившият туниски деспот, както и Хосни Мубарак.“
Според г-н Гълъбов, виртуалното пространство и реалната политика са паралелни вселени, в смисъл, че не си взаимодействат. Всъщност, не е съвсем така. Вярно, начинът, по който се появяват и изчезват нещата във виртуална среда, е различен от този, по който това се случва в реална, но интернет е агора, място за реторика и разпалване на емоции. Оттам започва всичко, за да свърши на площадите в Кайро, Тунис, Триполи, Минск, Киев, Лондон, Краков. Това са места за съвсем реални кръвопролития, а кръвопролитията никога не са без последствия.
Проблемът е в нас, не в интернет. За да влияем, трябва да сме личности. А личностите у нас са кът. Личностите не са непременно непоносими, съзнаващи превъзходството си, податливи на корумпиране индивиди, защото да влияеш, не означава непременно да се стремиш към власт. Не интернет, а средата у нас бърза да ги погълне, явно от страх, че се появяват нови тирани. В тази връзка ми се ще да допълня картината с едно бързо напомняне за средата на 90-те на миналия век и движението на сапатистите.
Това движение е забележително с много неща и едно от тях е оптималният начин, по който използва медията интернет за комуникация със света, за координиране на действията между отделните отряди и за избягване на излишните кръвопролития. Със своята последователност, сапатистите и по-специално техният забележителен лидер Маркос не позволиха манипулации и подмяна по медийното трасе на посланията си.
Истината е, че в крайна сметка те не влязоха в реалната политика и не й повлияха в смисъла на думата, ползван в статията, цитирана горе. Те не основаха партия и не се институционализираха, въпреки огромната подкрепа, която си бяха извоювали, но то бе просто защото не това бе целта им. Влизането в реалната политика (разбирайте във властта) не би могло да се случи без компромиси. Но бунтът им бе успешен в смисъл, че изпълни целта си – да променят дълбинно бъдещето на Мексико, оказвайки съпротива на безогледната модернизация и новия глобален ред. Ролята на интернет в техния успех несъмнено бе голяма.
От времето на сапатистите насам интернет доста се измени – от радикално нова и революционна среда, тя се превърна в евтино забавление за масите, от място за подривна активност – в поле за подривен маркетинг, в това число и политически. Дотком катастрофата не донесе кой знае каква фундаментална поука за глобалните златотърсачи – комерсиализирането на мрежата не спря, само дето доби лицемерно социален web 2.0 оттенък. А какво би могло да бъде по-ефективно за превръщането на гражданите в апатична и объркана тълпа от всекидневната доза маркетингова демагогия?
Дали, обаче, стагнацията от 2008-ма и семантична web 3.0, идваща да ни спаси от информационните полюции, ще доведе до нещо по-различно? Дали отворените „социални“ интерфейси няма да намерят своята зловеща алтернатива в дълбинната дезинформация, цензура и следене; и в окончателния колапс на човечеството в „мрежата от предмети“? Как би изглеждал един бунт в днешно време? Wikileaks може би ще успее да постигне целта си по начина, по който и сапатистите успяха – без лидерът им да идва на власт.
В тази перспектива струва ли си изобщо да се питаме: до охлокрация или до демокрация водят бунтовете, започващи в мрежата?

Литературата като данни | Култура – Брой 13 (2761), 08 април 2011

Едно от най-обсъжданите мрежови събития наскоро насам е, че федералния съдия Дени Чин отхвърли споразумението от 2009 г. между Google и група издатели и автори – и така възпрепятства един от най-амбициозните проекти на компанията: да цифровизира всички книги, издавани някога, и да ги направи достъпни за всички хора в мрежата в най-голямата онлайн библиотека. Какво стои зад този идеализъм и това ли е единствената цел на Google – да дарява на света съкровищата на духа?
Първоначалното недоволство срещу този проект е от 2005-а, когато компанията направи претърсваемо съдържанието на милиони дигитализирани книги в своя проект Google Books и с това предизвика недоволството на Гилдията на авторите и Асоциацията на американските издатели. Те твърдяха, че малките късчета достъпен текст нарушават техните авторски права – нещо, което на много от нас се видя като лишено от здрав разум скъперничество. Точно опитът да се изглади този конфликт доведе до споменатото по-горе споразумение ( Amended Settlement Agreement) през 2009-а. Според този обемист и засукан документ, компанията трябваше да взима 37%, а авторите 63% от печалбата от всяко произведение, но ето че строгият взор на закона дойде съвсем на фокус и фиксира действителния проблем: монополизмът на една единствена компания над световното културно наследство.
Недоволство предизвиква и монополът над произведения, защитени от авторско право, но чиито собственици са неизвестни или не могат да предявят иск за нарушаване на правата. Засега Google има изключителното право да дигитализира и търгува с достъпа до тези произведения.
Друг един болезнен проблем е неприкосновеноста на читателите. Традиционно съществуват строги стандарти в библиотекарската етика, ако и четенето да не минава точно за престъпление. Това, което се случва с нас като читатели онлайн, обаче, би следвало да ни притеснява по много причини. Една технология, един алгоритъм на търсачка нямат лично отношение към нашите вкусове, но факт е, че покрай основната си дейност – да ни предоставят данни, технологиите трупат данни и за нас. Компилираното по този начин наше досие може да бъде предоставяно от собствениците на търсачки на кого ли не (бизнес партньори, ищци, следователи) и по какви ли не причини. Стандарти в този „алъш-вериш“ все още няма.
С въпроса за инвазията на технологиите в интимния ни читателски свят с особено рвение са се заели Електронна граница (EFF) и Американският съюз за граждански свободи (ACLU) .
Въпросът бе поставен остро още през 2009-а, когато дори бяха очертани известни насоки в решаването на проблема: позволяване на анонимизация, потребителски контрол над излъчваната информация и т.н. , но прави впечатление че EFF и ACLU виждат заплаха за гражданите единствено от страна на държавата и разследващи институции, а се пропуска една много съществена страна на „идеализма“ на Google. Това, което все още остава в сянка и недостатъчно обговорено, е превръщането на световното културно наследство и в частност на книгите в… данни. Това засяга не толкова читателите, колкото творците и дори бъдещето на човешкото творчество, при това не като тяло, материално или не, и възможния брой копия на това тяло, а творчеството като „контент“.
Какво в базисната комерсиална политика на търсачките се е изменило, та да не спъват те с дейността си науката или творчеството? Дали не продават те информация на издателите, въз основа на която пък те да моделират своите издателски политики, които, както знаем, нямат никакво отношение към духовното и интелектуалното?
Виждаме какво направиха новите медии с музиката, дали същото вече не е започнало да се случва и с литературата?
Тук трябва, обаче, да се признае голямото постижение на съдия Чин – той видя първата стъпка към спасението не толкова в разрушаването на монопола на Google и в заставянето му да подели вкусния пай с Amazon и Microsoft, колкото в разрушаване на монопола на комерсиалното изобщо чрез подкрепата на некомерсиални начинания, каквито са обществените цифрови библиотеки.
За това, обаче, ще се пише тепърва и с особено внимание!

 

Информационните орки | Култура – Брой 11 (2759), 25 март 2011

През февруари т.г. на Cryptome, един американски сайт, посветен на новости от областта на криптографията, свободата на словото и кибер-надзора (а често и на критики към Wikileaks) се появи линк към либертарианския наследник на разорилия се Living Marxism, Spiked.  Там бе публикувано съобщение за книга със заглавие „Wikileaks: тайната война на Джулиан Асандж отвътре”, обговарящо я като най-великолепната сатира, която някога ще прочетете, и която ще ви накара да се смеете с глас на самозванците от Wikileaks и журналистите, които е всмукал в орбитата си. Като автори на това изтънчено британско издевателство бяха споменати двама разследващи журналисти от „Guardian” – Дейвид Лейг и Люк Хардинг, вече нашумели из мрежата, макар и не точно с професионализъм. В случая с Хардинг – с плагиатство и изгонване от Русия.
В началото на януари на сайта на радикалния американски двуседмичник Counterpunch тези имена се появиха в статията „Сделката на Асандж с дявола“.  Статията коментираше като неизбежен и обречен на провал компромис опитите на основателя на Wikileaks да се възползва от влиянието на старите медии, за да достигне информацията от каблограмите до огромната им аудитория. Неизбежен, защото суровата информация от каблограмите се нуждае от привеждане в годен за консумация вид. И обречен, защото екипът професионалисти (в чийто състав са и Лейг, и Хардинг), акредитиран от Wikileaks да направи това, най-вероятно вече е имал собствено мнение по въпроса как точно да го стори. Така че уговорката на Асандж с „Guardian” да редактират информацията от „Кейбългейт“ съгласно един-единствен критерий – предпазване на хора от несправедлив арест или всякакъв друг вид наказание… и по никакви други причини, относително безнаказано е могла да бъде погазена, а отговорните за грубото фалшифициране на стотици Wikileaks документи Лейг и Хардинг да направят всичко възможно да злепоставят запознатия с автентичното им съдържание Асандж в опит да се застраховат от изобличение.
Ето, че напоследък имената на Лейг и Хардинг отново изплуваха на повърхността на информационния океан, при това във връзка с публикация, касаеща ситуацията в страната ни.
На 17 март на сайта WL Central сътрудникът на Balkanleaks Атанас Чобанов пусна съобщение  за цяла една непубликувана българска грама от септември 2009 г. и за една особено грубо „редактирана“ грама от юли 2005 г., представляваща в автентичния си вид  дипломатическия уж доклад на посланик Пардю за българската организирана престъпност. От файла, публикуван в мрежата, може да се види как точно е била „сготвена“ грамата в кухнята на „Guardian”. По чий вкус, можем само да гадаем, защото тя съдържа информация, „поверителна“ точно толкова, колкото и една публикация в официалната преса.
И все пак, от първоначалните 5226 думи са оставени 1406. Параграфите, в които подробно се анализира кой кой е в българската престъпност, старателно са сведени до общи приказки без индикация, че нещо е било променено. След съкращенията, обаче, документът звучи така, сякаш делата на българската престъпност са дела на руската.
Това вече не е „цензура“ и „редакция“, а клони направо към „лъжата“, в която редакторите на „Guardian” обвиняват Wikileaks. – пише в коментара си друг сътрудник на Balkanleaks дни по-късно и допълва: …защо Guardian пази българската мафия и пречи на хората да научат истината? Под тази дискусия можем да прочетем и реакцията на Лейг:
„Guardian” няма никакви земни причини да предпазва българската мафия от изобличение. Процесът, през който преминават нашите автори при публикуване на информацията от грамите, е да се привлече вниманието към руската мафия. Ние прекалихме, защото нашият московски кореспондент Люк Хардинг бе изхвърлен заедно със семейството си. Ние публикувахме текстовете на грамите там, където можем: другите бяха преценени от нашите юристи като клевета или пък обвинения срещу хора, които не могат да бъдат доказани.
Това не ви ли кара да се смеете високо на глас?
Всъщност, никой не обвинява „Guardian” в съчувствие към родната мафия. Работата е там, че наистина се питаме: „Guardian” уважавана международна медия ли е или е кухня, в която редактори приготвят информационните си бъркочи, докато „стоката“ от Wikileaks отлежава в очакване на най-добрия пазарен момент.

Ферми за „контент“ | Култура – Брой 9 (2757), 11 март 2011

Преди да е станало съвсем неотложно да се пише отново за Wikileaks, за съдбата на Асанж и Брадли Манинг, за web 3.0 и революциите в мрежите, бързам да обговоря едно явление, влязло относително късно в полезрението на мрежовите наблюдатели, но доста важно – Demand Media, Inc.
DM е компания, създадена през 2006 г. от инвеститора Шон Коло и бившия шеф на MySpace и иноватор в областта на социалните мрежи Ричард Розенблат. Тя преди всичко е забележителна с това, че e типичната, базирана на потребностите на аудиторията, автоматизирана „ферма за съдържание“. При това огромна. За целта компанията ползва специален алгоритъм, който обработва данните от търсачките, рекламните оферти в мрежата и прогнозите за възвращаемостта на инвестициите и извлича от тази суровина теми с висок рекламен потенциал. Генерирането на съдържание започва с генериране на заглавия по тези теми. После заглавията се разпределят между множество автори на свободна практика, наети от DM, като те в определен срок са длъжни да изпълнят поръчката според изискванията. След това статиите или видеоклиповете минават през редактор и, приведени в окончателен вид, биват приети или отхвърлени. Произведеният по тази технология „контент“ се нарича „курирано социално съдържание“ (Curated Social Content) и е хибрид от класическите, познати ни от старите медии като вестници и списания статии и генерираното по блогове и други места за самопубликуване потребителско съдържание. То се предлага, гарнирано с реклама в различни сайтове, собственост на медията (Cracked.com, eHow, GolfLink.com, Livestrong.com, Mania.com, Trails.com), но в интерес на истината, от него има в изобилие и на други места в мрежата, в YouTube например.
Какво точно оправдава авторите и дистрибуторите на подобно „творчество“? Очевидно не е излишъкът от вдъхновение и талант. Има една маркетингова стратегия, обаче, основана на така наречената „теория за дългата опашка“, според която, чисто статистически погледнато, печалбата от продажбата на голям брой стоки в малък тираж е далеч по-малко рискова и често надвишава тази от продажбата на малко на брой популярни стоки в голям тираж. В случая с DM ролята на многото на брой „уникални“ стоки се изпълнява от огромното количество долнокачествен контент, сътворен от никому неизвестни, ниско платени автори, които обаче са тъй многобройни, че няма начин потребителят да не се натъкне на тях в мрежата, дори да е специалист в избягването на спама. Става дума за текстове и видеа на теми, вариращи от начини за бързо отслабване до това „как да си намерим работа“. На това диверсифициране на безсъдържателността и безидейността DM разчита не само за привличане, но и за задържане на посетителите.
За всичкото време, през което съществува Demand Media Inc., никога не е била на печалба, но това не пречи акциите й да се котират високо. Намират се, обаче, и немалко критици на нейния бизнесмодел и последиците от него за еволюцията на мрежата. Основният аргумент против е, че диверсификацията за сметка на задълбочеността и смислеността на съдържанието води, меко казано, до посредственост. В мрежата на DM дори й се носи славата на „крал на посредствеността“.
И наистина, къде е логиката да се инвестират 100 милиона долара в огромен брой посредствени драскачи, вместо в малко на брой, но качествени? Тази тактика може и да предпази за известно време DM от изпадане от полезрението на огромната й аудитория, но говори лошо за компанията в дългосрочен план. Все пак, това бездарно, но пък „курирано съдържание“ е напълно безполезно и единствената му функция е не да информира, а към него да бъде прикачена някаква реклама. Не всички могат да са Лорънс Бъфет и да правят красиво бизнес, но все пак ефектът, който имат огромните разливи от посредственост (иде реч за цифри от порядъка на 100 000 заглавия дневно) върху мрежовата „екосистема“, не може да бъде пренебрегван.
Дали пък Demand Media не е поредния балон? – питат с основание във Wired.
А в New York Times наблюдателят Дейвид Кар се опитва да преодолее иронията и да погледне безпристрастно в бъдещето: може би оттук нататък добра журналистика ще се прави все по-рядко и само за тези, които могат да я оценят, а съответно и платят.

Търговският регистър | Култура – Брой 8 (2756), 04 март 2011

Информацията в мрежата не струва много, когато е свободно достъпна, но пък освободена от хранилищата и ползвана в правилен контекст, създава ценен нов ресурс, който може да е от полза за всички нас. Перифразирам думи на Тим Бърнърс Лий, изречени през 2008 в Ню Йорк по повод, който няма нищо общо с повода за настоящата колонка – безпрецедентното излизане от строя на сайта на Търговския ни регистър. Припомнени обаче, те дават добра представа за нивото и естеството на проблемите ни в един неудържимо развиващ се свят.

Най-новата история на Регистъра ни в резюме: през 2006 г. бе приет закон, предвиждащ най-сетне публичен достъп до архивите му през интернет. Логиката е ясна: откакто съществува търговия в Европа, информацията за търговците е публична, защото това го изисква бизнесът. Публична и в електронен вид трябва да е тя според Директива 2009/101/ЕО на Европейския парламент. Целта е тъкмо трети лица да знаят съдържанието на основните документи и всяка възможна информация за контрагентите или лицата, които ги представляват.
При нас публичността обаче се асоциира с нещо неприлично, защото едва набрал популярност от 2008 насам, въпреки немалкото трудности по пътя си, Регистърът се озова насред кампания за ограничаване на достъпа. През лятото на 2010 г. Министерството на правосъдието предприе промени в Закона за търговския регистър, благодарение на които достъпът до фирмените дела престава да е свободен и става само срещу регистрация. Причините? Зачестилите злоупотреби с лични данни.
Съвсем наскоро, на 10 февруари 2011 г., бе гласуван още по-рестриктивен текст: правната комисия към Парламента прие работен доклад за Законопроект за изменение и допълнение на Закона за търговския регистър, внесен от народния представител от ГЕРБ Емил Радев. Според него свободният достъп на гражданите до фирмените дела напълно се прекратява и остава като привилегия за юридически лица и служители на МВР. „По този начин” – пише Александър Кашъмов, ръководител на правния екип на „Програма достъп до информация“ (ПДИ), фондацията, ангажирала се със защитата на каузата на ТР – „достъпът до фирмените дела твърде много заприличва на достъпа до държавна тайна, който според чл. 39 от Закона за защита на класифицираната информация е предоставен на президента, премиера, председателя на Народното събрание, съдии, прокурори и адвокати.”
За нас, обикновените граждани, този криминален сюжет обаче започва да се превръща в чиста баналност – подложени веднъж на терора на всевъзможни злоупотреби (случващи се не без съучастничеството на същите тези привилегировани юридически лица и служители на реда), ние след това трябва да понасяме и ефекта на всевъзможни рестрикции, приети в името на нашата псевдо-сигурност.
Може ли да има смисъл словосъчетанието „информиран избор“ в ситуация, в която информацията е превърната в предмет на спекула? А в условие на пълна липса на избор? Тези два въпроса неволно си задаваме напоследък, докато четем и за техническите проблеми на Регистъра, така навременно явили се, за да го извадят от строя, докато новият закон очаква гласуването си. Още на 11.02. на блога на „Програма достъп до информация“ се появи постинг, озаглавен „Закрива се достъпът до фирмени дела“. Дни след това,  обаче, медиите продължават, да пишат, че причина за недостъпността на информационния архив в момента е хардуерната недостатъчност на системата.
Във вестник „Пари“ наричат този тъй навременен технологичен срив „странно съвпадение”. Ето още една причина, обричаща Регистъра – спиране по технически причини поради огромното натоварване, предизвикано от големия интерес.
Възможно ли е това безумие да се случи, при положение, че и медии , и неправителствени организации, и политици, и граждани  са против? Проведените обществени дискусии преди време очевидно не попречиха да се внасят нови изменения, че и да бъдат приемани от парламента на първо четене. Може ли тепърва да се очаква нещо по-различно?
Предчувствията за съдбата на Търговския регистър идват донякъде и от това, което видяхме, че се случи покрай Наредба № 40 от 07.01.2008 г. и разрешаване на подслушването в Интернет. Какво можем да направим за самите себе си ние, гражданите, при положение, че оторизираните да дават становища и да се намесват на най-високо ниво в тези дела не се справят?

Личности по каталог | Култура – Брой 7 (2755), 25 февруари 2011

Направило ли Ви е впечатление, че от доста време виждате новини и обновления само на едни и същи хора на вашата стена?

Забелязали ли сте, че когато пуснете нов статус, снимки или препратки, същият този кръг от хора коментират върху тях?
Не се притеснявайте, всички все още ви обичат и никой не ви е блокирал.
Притежателите на фейсбук профил със сигурност разпознават началото на едно съобщение, обиколило наскоро социалната мрежа, придружено с упътване как проблемът да бъде решен. 
Става дума за проблем с автоматичния филтър на „новия фейсбук“, една настройка по подразбиране, която отсява за нас публикациите на хората, с който най-активно комуникираме за сметка на всички останали.
И други уеб услуги напоследък ни изненадват с подобни „улеснения“ по подразбиране, оставяйки ни да гадаем по какъв начин сме успели да излъчим толкова много, поддаваща се на категоризиране, информация за себе си. Какво всъщност се случва с Web?
Промяната е резултат на подетата в края на април м.г. инициатива, наречена Facebook Open Graph, засягаща, за добро или зло, не само едноименната социална мрежа, но и начина, по който изобщо Web работи. Новата Webвече е една категоризираща Web. Допълнителното „омрежване” на смислово ниво се случва благодарение на група методи и технологии, целящи да позволят на машините да разбират смисъла на информацията в електронните документи. Това е една “мрежа от данни“, както я нарича Тим Бърнърс Лий, „която може да бъде директно обработвана от машини.”
Като всяко нововъведение, така и Facebook Open Graph разкрива постепенно в хода на работата своите недостатъци и грешки, но също така буди и ред подозрения. Едно от тях е, че целта е не една по-структурирана и богата Web, а просто прихващане на повече информация за нас самите, нашите идентичности и поведение онлайн в базите данни на Facebook, която да бъде предоставяна на издателите на съдържание.
Не бива дори да си правим илюзия, че крайната цел на нововъведението в случая с Facebook няма за цел разкриване на нови комерсиални хоризонти в Web. За да разберем как то тепърва ще работи, бихме могли да погледнем на семантичната мрежа като на диалектично единство от два сегмента: данни и електронна търговия.
Данни: събираните от Facebook данни са в полза на таргетираната реклама. Свободните данни, тъй важни за развитието на семантичната уеб, за която призовава в името на прогреса Тим Бърнърс Лий открай време , не са сред интересите на Facebook.
E-търговия: това, което различава комерсиалната дейност в семантичната мрежа от съществуващата досега, подчинена на принципа pay per click (заплащане на брой посещения), е, че тя е организирана на друг принцип. Специфичните и поверителните запитвания на естествен, човешки език изместват търсенето по ключови думи. Семантичната мрежа е една категоризирана мрежа. Ако публиката иска нещо, тя пита за него и тогава издателите й го предлагат, а не обратното – вече произведен продукт очаква чрез търсачките евентуалният купувач да достигне до него. Това е едно, така да се каже, преобърнато търсене, ние търсим нещо, което още никой не ни е предложил. Подобен принцип на задоволяване на очакванията ни трябва да въплъти в себе си представите за прогрес, но всъщност очертава едни твърде предвидими и ограничени хоризонти, детерминирани не от нашите собствени, а от най-примитивните масови очаквания. Ето защо много от нас приемат нововъведенията, в това число и новия си Facebook профил напоследък, не като услуга, а като източник на безпокойство и дискомфорт.
Има нещо дълбоко обезпокояващо в схващането, че всички по света биха възприели една единствена, унифицирана онтология и биха се вписали в нея, без да изгубят консистентността си. В есето си „Поколението защо?“  писателката Зейди Смит цитира манифеста на пионера на виртуалната реалност Джейрън Лейниър „Вие не сте играчка” заради начините, по които хората „смаляват самите себе си“, за да накарат да изглежда по-акуратно описанието, дадено им от някой компютър.
Уви, дори Facebook все още не може да предложи компютърен аналог на онова, което ние наричаме „личност“.

Порно | Култура – Брой 6 (2754), 18 февруари 2011

8 февруари, така нареченият Ден на безопасния Интернет, е дата, която, щем или не щем, тепърва ще трябва да помним. Тази година в честването й се включиха над 50 организации от 30 страни в света, сред които и нашето Министерство на транспорта и съобщенията, като европейската част от мероприятията бе – или по-скоро е – под патронажа на Вивиан Рединг, еврокомисар по въпросите на информационното общество. Мощната кампания се състои не само от събития, фиксирани на и около тази дата, а е мрежа от координирани помежду си мероприятия. Иде реч за привеждане в изпълнение на цял един Многогодишен план за действие за безопасен интернет на Европейската общност, т.нар. програма „Safer Internet“. Тя тепърва ще се разгръща във времето и далеч не само в web: ограмотяващи програми в училищата, осведомителни емисии по радиа и телевизии, конференции и прочие дейност с цел популяризиране борбата с вредното и незаконното съдържание в интернет. Ние просто ще бъдем потопени, удавени в талазите й, като особено енергична ще е тя сред децата и подрастващите. Естествено, не можем да не се запитаме, насред целия този позитивен и добронамерен пропаганден шум, кой и по какви критерии ще определя кое точно съдържание е вредно и незаконно? И как? За съжаление, всяко питане започва да звучи кощунствено, когато на дневен ред е безопасността на децата ни. С тях са свързани най-големите ни страхове, ето защо се налага да търпим фалша, наречен „международен детски конкурс за разказ на тема Безопасно ползване на интернет“. За целите му специално ще бъде създадена „Галерия на разказвачите“ на европейската мрежа ИНСЕЙФ , а отличеният с голямата награда разказ ще бъде издаден в книга, която ще се разпространява в цял свят.

Страната ни от миналата година е включена официално в програмата „Safer Internet“, но подобни кампании у нас са се водили и преди. През 2008 Майкрософт предприе офанзива, като тогава гаранция за оцеляването на потомството ни бе някакъв много важен софтуер, който едва ли не спешно трябваше да си инсталираме на домашните компютри. Тогава опитът за истерия съвпадна със седмицата на протестите против наредбата за задържане на данни у нас и това събуди някои притеснения относно свободата на словото. Сега пък програмата „Safer Internet“ се случва по света паралелно със скандалите около Wikileaks и опитите Асандж да бъде съден. Смяната в мащаба на платформата на филтриращия съдържание инструментариум (от харддисковете на РС-тата ни към глобалната семантична web 3.0) неизбежно води и до смяна в мащаба на стратегията, а това изглежда повече от обезпокоително при положение, че с помощта на семантичните web 3.0 инструменти (същите тези, на които разчита и „Safer Internet“), архивът на Wikileaks е на път да се превърне в едно наистина полезно оръжие в ръцете на настояващите за гласност.
Търсенето на ресурси, обговарящи опасността от web 3.0 цензура в мрежата, както може да се очаква, не дава изобилни резултати. На (уж) правозащитния сайт Electronic Frontier Fondation цари многозначително мълчание, затова пък на няколко места, като например блога Cyberlaw и сайта The Register, се появи статия с откровеното заглавие „Нет цензорите ползват истерията по детската безопасност в Обединеното кралство, за да узаконят ограниченията“.
Авторът, Джейн Озимек, цитира професора по право от Истанбулския университет „Билги“ д-р Яман Акдениз, който на провелата се през миналата седмица в Лондон Onscenity Conference изказа опасения, че обсесията по защитата на децата в Обединеното кралство и изобщо в Европа може да проправи път за приемането на закони, които в момента се ползват от недемократичните режими за репресии върху свободата на словото.
Друга статия от същия автор и пак в The Register – „Лигата на Интернет сигурността е смъртоносно сериозна“, разказва за ентусиазма, с който хиляди доброволци, хиляди „прости хора“, както ги нарича министърът на комуникациите на Русия Игор Шчегольов, ще преследват всичко негативно и съмнително в мрежата с могъщата подкрепа на мобилните доставчици Mobile TeleSystems, VimpelCom, Megafon и Rostelecom.
Трябва ли отново децата да са заложник в една жестока игра, интересуваща единствено възрастните?

За медията и посланието | Култура – Брой 5 (2753), 11 февруари 2011

„Twitter, Al-Jazeera, Facebook“ – на много места в мрежата може да бъде видян този графит,  украсяващ сграда в близост до размирния площад Tахрир в Кайро. И ако пренебрегнем поставянето на името на историческата Al-Jazeera редом с имената на комерсиалните, модни и преди всичко американски Twitter и Facebook, бихме могли да видим в това чудесна илюстрация на разпространения напоследък техно-детерминистки мит, че революциите вече се случват благодарение на социалните мрежи. Това, че правителството на Мубарак разпореди изключване на мобилните комуникации, само разпали вярата в този мит.

По време на иранските бунтове през 2009-а Марк Пфайфъл, бивш съветник по сигурността в САЩ, заговори най-сериозно за удостояване на Twitter с Нобелова награда за мир, обосновавайки се дословно така: “Без Twitter хората от Иран не биха се чувствали упълномощени и сигурни да настояват за свобода и демокрация.”

Джеймс Гласман пък, сътрудник на държавния департамент на САЩ, нарече „умната“ тълпа от Facebook активисти „най-добрата надежда за всички ни в борбата срещу тероризма“.

Видни блогъри от типа на католика-гей Андрю Съливан също немалко допринесоха за славата на интернет и блогинга в частност като освобождаваща сила, пренебрегвайки по учудващо късоглед начин блогинга на фарси. А в „Guardian” прославиха някоя си Oxfordgirl, която била в почти еднолична схватка с режима на Ахмадинеджад, упътвайки през Twitter акаунта си с риск за живота бунтовниците в Техеран през окупирания от басиджите град, без обаче да споменат начина, по който го е правила в условия на отрязани комуникации в страната.
Днес светът отново възбудено следи случващото се в Египет и Тунис, разчитайки на интернет като алтернатива на официалните медии. А в районите на бунтовете властта отново и отново реже каналите за комуникация, подсилвайки възторжения шум за съдбовната им роля в бунта, но и измествайки далеч по-сериозния въпрос: Защо е все пак този бунт? Какво искат тези хора там?
Някои наблюдатели откровено твърдят: новите медии не само не помагат, но и вредят на революциите.
Популярният журналист от „The New Yorker” Малкълм Гладуел, например, държи да припомни, че хората са вдигали бунтове доста преди Facebook или Twitter да бъдат изобретени. На участниците във Френската революция очевидно не им е бил необходим кураж отвън, за да се почувстват оторизирани да въстанат, нито пък са се чувствали неуверени в недоволството си. Руският коментатор Евгений Морозов и кореспондентката на радио „Свободна Европа“ Голназ Есфандиари пък забелязват странната тенденция, че най-много Twitter и Facebook шум идва не от разбунтувалите се региони, а от някъде другаде. И съвсем не на езика на бунтовниците.
Представляват ли или не, в крайна сметка, новите медии оръжие в ръцете на революционерите? Представляват, разбира се! Незаменими са като инструмент за мобилизиране и координиране на силите; за информиране и следене отблизо на събития в райони, където няма достъп. Стига само да си припомним снимките с мобилен телефон от предварителните резултати на изборите в Зимбабве през 2008, които успяха да послужат като доказателство за фалшифицирането им. Със сигурност, обаче, все повече са тези сред нас, които са се преборили с техно-детерминисткия вирус, автоматически присвояващ на интернет, респективно на САЩ, несъмнената роля на освобождаваща сила, а на изостаналия в технологично отношение свят – славата на непокръстено царство, блокирайки по този начин в зародиш всеки опит за дистанциран поглед и критика.
Не е нужно да сме кой знае какви експерти, за да си дадем сметка въз основа на собствения си опит за кондициониращия ефект на новите масови медии върху мисленето на огромни групи от себеподобните ни и да забележим, че тези същите нови масови медии, социалните мрежи и блоговете са инструмент, на който съвсем не може да се припише пречистващото действие на светлината.
Всъщност, силите на светлината едва напоследък започват да си пробиват път през гъстите облаци на комерсиалното и чисто манипулативно съдържание в мрежата. И макар медията никога да не е била посланието, няма причина тъкмо сега да не бъде ползвана целесъобразно.